– Мамицата им на тия, ще ме съсипят...
Но тя сервира питиетата на масата до нас, където седят четирите мацки.
– Готина е – заявява Ван Патън, който е зарязал мидения колбас.
– Да, здраво гадже – съгласява се Макдърмот. – Определено си я бива.
– Става – мръщи се Прайс. – Ама я ѝ вижте коленете.
Докато мацето се върти около масата, я оглеждаме хубаво и въпреки че краката ѝ са дълги и с добър тен, забелязвам, че едното ѝ коляно е по-голямо от другото. Лявото ѝ коляно всъщност е с по-голяма капачка и този почти незабележим дефект ни отблъсква. Загубваме интерес към нея. Ван Патън пак се взира в мезето си объркано, после поглежда към чинията на Макдърмот и констатира:
– Ама и на тебе са ти объркали поръчката. Това е суши, а не сашими.
- Абе майната му – въздъхва Макдърмот. – И без това не сме дошли заради храната.
Някакъв тип, който много прилича на Кристофър Лодър, приближава към масата ни, потупва ме по рамото и казва:
– Здрасти, Хамилтън. Страхотен тен имаш.
И отминава към мъжката тоалетна.
– Страхотен тен имаш, Хамилтън – имитира го Прайс и реди парчета мексикански хляб до хляба в моята чим пика.
– Стига де – отвръщам. – Надявам се, че не съм се изчервил.
– Всъщност къде ходиш, Бейтмън? – пита Ван Патън.
– За тена де?
– Да, Бейтмън, къде ходиш? – Макдърмот също изглежда истински заинтересуван.
– Ами къде! Като всеки друг – в козметичен салон.
– Аз пък – започва Ван Патън и спира, за да привлече вниманието ни – си имам легло и апарат за тен вкъщи.
И лапва голямо парче от мидения колбас.
– Стига бе! – недоумявам.
– Има, има – потвърждава Макдърмот с пълна уста. – Виждал съм го.
– Ама това е идиотско – заявявам.
– Защо пък да е идиотско? – пита Прайс и ровичка с вилицата из чинията си.
– Знаеш ли колко скъпо излиза абонаментът за козметичен салон? – пита ме Ван Патън. – Знаеш ли колко е за една година?
– Ти не си добре – промърморвам.
– Я гледайте, пичове, Бейтмън се възмути – отбелязва Ван Патън.
Изведнъж до масата изниква сервитьор с количка и без да пита дали сме свършили, ни прибира мезетата, които едва сме наченали. Никой не протестира, само Макдърмот пита:
– Абе тоя май ни отнесе мезетата, или се лъжа?
И започва да се смее неопределено. Ама като вижда, че на никой не му е до смях, млъква.
– Отнесе ги, защото порциите са толкова мижави, та сигурно е решил, че отдавна сме ги изяли – казва Прайс унило.
–Обаче това да си сложиш апарат за тен вкъщи наистина е голяма щуротия – казвам на Ван Патън, а тайно си мисля, че всъщност е много шик, само че в моя апартамент няма място за такова нещо. Освен за правене на тен, става и за много други работи.
– Кой е този с Пол Оуен? – чувам Макдърмот да пита Прайс.
– Някакъв майстор от "Кидър Пийбоди" – разсеяно му отговаря Прайс. – Познавал Маккой.
– Защо тогава седи с тези дървеняци от "Дрексъл"?
– Интересува се Макдърмот. – Това там не е ли Спенсър Уин?
– Да нямаш халюцинации? Това не е Спенсър Уин.
Поглеждам към Пол Оуен. Седнал е в едно сепаре с още трима типове – единият от тях сякаш е Джеф Дювал, с тиранти, зализана назад коса, очила с рогови рамки, всичките пият шампанско – и между другото се чудя как ли Оуен се е уредил със счетоводството на "Фишер". Още не съм огладнял, но вечерята ни пристига почти веднага след мезетата и започваме да се храним. Макдърмот си разкопчава тирантите. Прайс му казва, че е мърляч. Чувствам се като хипнотизиран, но успявам да откъсна очи от Оуен и поглеждам в чинията си (задушеното е във форма на жълт шестоъгълник, с парченца пушена сьомга и сос от зелени домати по края), после забелязвам тълпата от чакащи за места. Изглеждат озверени, пияни от безплатните коктейли, съсипани от висене в очакване да се освободи някоя скапана маса до входа за кухнята, въпреки че са направили резервация. Ван Патън нарушава мълчанието на масата, като хвърля вилицата и избутва стола си назад.
– Какво има? – питам го и вдигам глава.
Вилицата в ръката ми застива над чинията, сякаш ръката ми не желае да развали подредбата в нея. Въздишам и отпускам ръката си, съвсем отчаян.
– Мамка му! Забравих да запиша на Манди филма по кабелната телевизия – избърсва си той устата със салфетката и става. – Ще се върна.
– Тя не може ли да си го запише? – обажда се Прайс.
– Да не си превъртял?
– Тя е в Бостън при зъболекаря си – свива рамене Ван Патън.
– И какво ще правиш? – питам го неуверено. Мисълта за визитната му картичка още не излиза от главата ми. – Да не смяташ да се обаждаш на телевизионната компания?