– Ей, знаеш ли, че утре вечер ще излизам с Кортни?
– С нея? – извиква той в отговор, без да откъсва очи от релсите . – Страхотно.
Дори през шума усещам сарказма в гласа му.
– Защо не? Карутърс е запрашил нанякъде и не е в града.
– По-добре си плати за компаньонка – казва той огорчено.
– Че защо?
– Защото чукането ще ти излезе много по-евтино.
– Ааа, тоя номер няма да мине – викам му.
– Абе, и аз така си мислех по едно време. – Прайс разклаща чашата и ледът в нея потропва. – Обаче и Мередит се оказа същата. Иска да ѝ се плаща. Всичките са от един дол дренки.
– Прайс? – Удрям една яка глътка от уискито. – Ти си безценен...
Той посочва зад гърба си.
– Накъде ли водят тия релси?
Появяват се лазерни светлини.
– Не знам – отговарям след дълга пауза, колко дълга – и това не знам.
Омръзва ми да гледам Прайс, който стои неподвижен и безмълвен. Извръща поглед от релсите само за да потърси Мадисън или Рикардо. Кьораво маце не се вижда, навсякъде само колеги от Уолстрийт в смокинги. Единствената жена, която забелязвам, танцува сама в един ъгъл под звуците на парче, което мисля, че се казваше Love Triangle. Облечена е в някакъв жакет с пайети от "Роналдъс Шамаск", опитвам се да я разгледам по-добре, но очакването на кокаина ме изнервя и започвам да дъвча крайчеца на един куверт, пък и някакъв тип от Уолстрийт, който прилича на Борис Кънингам, застава точно пред мен и от гърба му не мога да видя нищо. Вече се каня да прескоча пак до бара, но точно тогава Мадисън се появява отново – след двайсет минути – задъхан, ухилен до уши, здрависва се със запотения и помръкнал Прайс, който си тръгва толкова бързо, че Тед дори не успява да го потупа приятелски по гърба и ръката му увисва във въздуха.
Поемам след Прайс обратно покрай бара и дансинга, подминаваме стълбите към приземния етаж и дългата опашка пред дамската тоалетна, което изглежда доста странно, тъй като тази вечер в клуба почти няма жени, и накрая хлътваме в мъжката. Вътре няма никого, вмъкваме се и двамата в една кабина и той залоства вратата.
– Целият треперя – проговаря Прайс и ми подава малкото пликче. – Ти го отвори.
Поемам го от него, внимателно разгръщам крайчетата му и излагам грамчето прашец на слабата неонова светлина – вижда ми се по-малко.
– Я – шепне Прайс с изненадващо тих глас, – не е кой знае колко много, а?
И се навежда напред да го разгледа.
– Може и така да ни се струва от светлината – успокоявам го.
– Какво му става на тоя Рикардо? – чуди се той и зяпа кокаина.
– Шшт – прошепвам и вадя платинената си карта "Американ Експрес". – Хайде, давай.
– Това копеле да не продава вече на милиграми? – възмущава се Прайс и гребва от прашеца със собствената си кредитна карта "Американ Експрес", поднася я до носа си и вдишва дълбоко с ноздрите. Мълчи известно време и след това изсъсква:
– Мамка му на тоя педал!
– Какво има?
– Пробутал ни е от слабия, копелето му мръсно!
Той чак се задъхва от яд. Опитвам малко и стигам до същия извод.
– Да, от слабия е, ама мисля, че ако глътнем повечко, ще свърши работа...
Но Прайс не ме слуша, защото е побеснял, лицето му е станало мораво, по бузите му се стичат струйки пот. Крещи, сякаш е моя вината, сякаш аз съм предложил да купим праха от Мадисън.
– Искам да се изкефя, Бейтмън – бавно започва Прайс и гласът му постепенно се издига. – Разбираш ли, не ми трябва този ученически боклук!
– Можеш да си го сложиш в кафето с мляко – провиква се някой от съседната кабина.
Прайс се втренчва в мен с широко отворени от недоумение очи, изведнъж се извръща с лице към алуминиевата преграда между двете кабини и започва да блъска по нея с ръка.
– По-кротко де – усмирявам го. – Хайде, давай, колкото има – толкова.
Прайс пак се обръща към мен и след като прокарва ръка по зализаната си назад коса, сякаш става малко по-спокоен.
– Май си прав. – И леко повишава глас. – Ама това копеле от другата страна дали ще ни разреши?
Известно време чакаме отговор, после чуваме гласа.
– Абе, хич да не ви пука...
– Еби се в гъза! – изревава Прайс.
– Еби се ти в гъза! – отвръща онзи.
– Не, ти се еби! – крещи неистово Прайс и се опитва да се покатери по алуминиевата преграда, но аз го смъквам с една ръка, а от другата страна досадникът пуска водата и бърза да се измъкне от тоалетната.
Прайс се отпуска на вратата на кабината и ме гледа безпомощно. С трепереща ръка избърсва все още моравото си лице и стиска здраво очи. Устните му са побелели, под едната му ноздра е полепнал малко кокаин. Без да отваря очи, тихо казва: