– Ама че гадна работа – казва Ван Патън. – Долу е пълно с грозотии. Нищо свястно.
– Мазето съвсем е западнало – провиква се Макдърмот.
– Намерихте ли дрога? – пита ме Ван Патън. – Мярнахме Рикардо.
–Не – викам. – Не стана. Мадисън се оля, не можа да намери.
– Сервитьор, мамка ти мръсна, сервитьор! – крещи зад гърба ми някакъв тип.
– Безсмислено е – извиквам. – Нищо не чувам.
– Какво казваш? – крещи и Ван Патън. – Нищо не чувам.
Изведнъж Макдърмот ме сграбчва за ръката.
– Какво прави тоя идиот Прайс? Погледни там.
Като на забавен кинокадър едва-едва се обръщам и виждам Прайс, кацнал на парапета пред релсите. Опитва се да запази равновесие, някой му е дал чаша с шампанско, разперил е и двете си ръце, затворил е очи, сякаш ще благославя тълпата. Семафорите зад него примигват, машината за пушек работи с пълна сила и сива мъгла обгръща почти изцяло фигурата му. Той крещи нещо, но не мога да чуя какво – шумът от препълнената зала се надпреварва с оглушителната музика от тонколоните, затова започвам с лакти да си пробивам път към Прайс, без да го изпускам от погледа си. Минавам покрай Мадисън, Мой, Търнбол и Кънингам. Но навалицата става все по-гъста и дори не си заслужава да правя опит да стигна до Прайс. Само някои го гледат как пази равновесие на парапета със затворени очи и крещи нещо. Внезапно усещам някакво облекчение от това, че съм заседнал сред навалицата и не мога да го доближа, да го спася от унижението, на което се излага. Изведнъж, в промеждутък на заглъхване на музиката и шума, чувам крясъците му.
– Чао! – чуват го и други, и тълпата най-сетне му обръща внимание. – Тъпи копелета!
Той прави грациозна извивка в кръста, скача от парапета между релсите и хуква по тях, от чашата в ръката му хвърчат пръски разпенено шампанско. На светлината на мигащия семафор виждам как се препъва един-два пъти, ала успява да се задържи прав, не спира да бяга и изчезва в тъмнината. До парапета седи пазач, който обаче не помръдва, докато Прайс изчезва в тъмното. Само поклаща глава.
– Прайс! Върни се! – крещя, но тълпата аплодира изпълнението му.
– Прайс! – извиквам още веднъж, ала гласът ми е заглушен от ръкоплясканията, а и Прайс едва ли може да ме чуе от толкова далеч. Пък и да ме чуе, едва ли ще ме послуша. Наблизо стои Мадисън и протяга ръка, сякаш за да ме поздрави за нещо си.
– Тоя пич е голям палавник.
Макдърмот изниква до мен и ме дръпва за рамото.
– Да не би Прайс да знае някакъв друг изход за специални гости, който не ни е известен?
Изглежда доста угрижен.
Навън пред входа на "Тунела" наистина се чувствам гот, но малко съм уморен, а в устата ми има сладникав вкус на "Нутрасуийт", въпреки че ударих вътре още две водки и половин уиски. Дванайсет и половина е и ние зяпаме как колите се опитват да направят ляв завой към Западната магистрала. Тримцата – Ван Патън, Макдърмот и аз, обсъждаме възможностите да потърсим онзи нов клуб "Некение". Усещам, че съм леко пиян, но не съвсем замаян.
– Ще обядваме ли заедно? – Прозявам се. – Утре?
– Не мога – отвръща Макдърмот. – Ще се подстригвам В "Пиер".
– А какво ще кажете за закуска? – предлагам.
– Не става – обажда се Ван Патън. – Ще си правя маникюра в "Джио".
– Добре, че ме подсети – казвам и оглеждам едната си ръка. – И аз съм за маникюр.
– Дай да се видим на вечеря – предлага ми Макдърмит.
– Имам среща, мамка му.
– А ти? – обръща се Макдърмот към Ван Патън.
– И аз не мога. Трябва да намина към "Сънмейкърс". После имам малко частен бизнес.
Служба
В асансьора Фредерик Дибъл ми разправя за някакъв материал на шеста страница или от клюкарските колони – за Ивана Тръмп, а после за някакъв нов италиано-тайландски ресторант в Горен Ийст Сайд, където ходил предната вечер с Емили Хамилтън, и започва да му превъзнася кухнята. Извадил съм си позлатената химикалка "Крос", за да запиша името на заведението в тефтерчето си с адреси. Дибъл е с леко раиран двуреден вълнен костюм "Канали Милано", памучна риза "Бил Блас", копринена вратовръзка на ситно каре "Бил Блас Сигначър", а през ръка е преметнал шлифер "Мисони Уомо". Прическата му изглежда доста добре и си личи, че не е била от евтините. Разглеждам я с възхищение, докато той си тананика мелодийката, която се чува от говорителите в асансьора – някаква версия на Sympathy for the Devil. Тъкмо се решавам да питам Дибъл дали е гледал "Шоуто на Пати Уинтърс" по телевизията тази сутрин (беше за аутизма), и стигаме неговия етаж, който е под моя. Той излиза и ми повтаря името на ресторанта: