– Сигурно е от налягането – отбелязвам. – Много бързо се изкачихме нависоко.
Той кимва, но не казва нищо. Гледа мигащите номера на етажите.
Асансьорът спира и когато вратите се отварят, му викам на Том:
– Аз съм голям ваш почитател. Толкова се радвам, че най-после се видяхме.
– О, да.
Круз ме дарява с известната си усмивка и посяга към бутона за затваряне на вратите.
Момичето, с което имам среща тази вечер – Патриша Уоръл (русокоса, фотомодел, наскоро напуснала "Суийт Брайър" още след първия семестър), е оставило две съобщения, записани на телефонния секретар. Страшно важно било да ѝ се обадя. Докато разхлабвам синята копринена вратовръзка "Бил Робинсън", чийто десен е вдъхновен от Матис, набирам телефонния ѝ номер и прекосявам апартамента с безжичния апарат в ръка, за да включа климатичната инсталация.
Тя отговаря след третия сигнал.
– Ало?
– Патриша. Здравей. Пат Бейтмън е.
– О, здравей. Слушай, говоря по другия телефон. Може ли да ти звънна после?
– Ами... – колебая се аз.
– Виж, от спортния ми клуб се обаждат. Нещо са объркали сметката ми. След секунда ще ти се обадя.
– Добре – отвръщам и затварям.
Отивам в спалнята и свалям всичките дрехи, с които бях днес: вълнен костюм, десен рибена кост, с широки панталони от "Джорджо Кореджиари", памучна риза "Ралф Лоран" и обувки "Коул Хаан" от чортова кожа. Навличам боксьорски шорти, които купих от "Барни" за шейсет долара, и започвам да правя разпускащи упражнения с телефона в ръка в очакване Патриша да се обади. След десет минути телефонът звъни, изчаквам шест сигнала, преди да се обадя.
– Здравей. Патриша съм.
– Можеш ли да изчакаш така? Говоря по другия.
– Разбира се.
Оставям я да почака две-три минути, след това се обаждам:
– Здрасти. Съжалявам.
– Няма нищо.
– Добре. Ще вечеряме някъде – казвам. – Мини да ме вземеш към осем.
– Ммм, виж, точно за това исках да говоря с теб – започва тя бавно.
– О, не – ръмжа. – Какво има сега?
– Ами виж, има един концерт в "Рейдио Сити" и...
– Не, не, не – заявявам категорично. – Никаква музика.
– Ама чакай, бившето ми гадже, този дето учи в "Сара Лоурънс" и свири на пиано, е в подгряващата група...
Тя спира, сякаш вече е решила да не приеме предложението ми.
– Ааа, не, Патриша! – Не отстъпвам, а наум си викам: "Мама му стара, откъде се взе тая идиотщина, защо точно довечера?"
– О, Патрик – хленчи тя в слушалката. – Много ще е готино.
Вече съм съвсем сигурен, че шансовете да чукам Патриша тази вечер са доста големи, но не и ако ходим на концерт, където бившето ѝ гадже (каквото Патриша няма) ще свири с подгряващата група.
– Не си падам по концертите – казвам, докато влизам в кухнята. Изваждам от хладилника бутилка вода "Евиан".
– Не обичам концертите. Не харесвам музиката на живо.
– Но този концерт не е като другите – вече по-неубедително добавя тя. – Местата са много добри.
– Слушай. Няма нужда да спорим – казвам. – Щом ти се ходи, върви.
– Ама аз си мислех, че ще бъдем заедно – опитва се тя да ме разчувства. – Мислех, че ще вечеряме, че ще бъдем заедно. Само двамата.
– Знам, знам – отвръщам. – Обаче виж, всеки е свободен да прави каквото му се ще. Искам ти да можеш да правиш това, което искаш.
Тя мълчи известно време, преди да опита отново.
– Но музиката ще бъде много хубава... Знам, че може да ти прозвучи тъпо, обаче... наистина е страхотна. Те са една от най-добрите групи, които си виждал. Чудесни са, забавни са, свирят разкошно и много искам да ги видиш и чуеш. Ще прекараме добре, гарантирам ти – навива ме тя с гаснещ ентусиазъм.
– Не, не, върви ти – казвам. – Забавлявай се.
– Патрик – едва не проплаква тя. – Билетите се два.
– Казах ти, че не обичам концертите. Бръмва ми главата.
– Добре. – В гласа ѝ се долавя почти истинско разочарование. – Скучно ще ми е без теб, но както и да е.
– Нали ти казах, върви и се весели. – В същото време отвивам капачката на бутилката "Евиан" и обмислям следващия ход. – Не се притеснявай за мен. Ще ида сам в "Дорсия". Не ми е за пръв път.
Настъпва дълга, много дълга пауза, през която си мисля: "Аха, я да видим сега дали толкова много ти се ходи на тоя пършив концерт." Отпивам голяма глътка вода от шишето и чакам да ми каже в колко часа ще доприпка при мен.
– "Дорсия" ли? – накрая пита тя подозрително. – Да не искаш да кажеш, че си запазил маса там? За нас двамата де?
– Да – забивам я окончателно. – За осем и половина.
– Ами... – Тя успява да се разсмее ѝ започва да заеква.
– Добре де, аз всъщност съм ги виждала... исках ти да ги чуеш как свирят, но щом не щеш... няма значение де.