Ивлин още не е свършила с отварянето на големите бутилки вносна бира и разсеяно отбелязва:
Бързичко трябва да излапаме това чудо, иначе всички ще се изтровим.
– Тя има зелен кичур в косата си – викам им. – И пуши.
– Бейтмън – казва Тим, без да откъсва очи от Ивлин.
– Да? – отвръщам. – Какво има, Тимъти?
– Голям си зевзек.
– О, остави Патрик на мира – обажда се Ивлин. – Той ми е комшийче. Не си зевзек, нали, Патрик?
Тя сякаш е на Марс и аз се насочвам към бара, за да си забъркам още едно питие.
– Комшийче – Тим кима с глава и се хили доволно, но след миг изражението му се променя на сто и осемдесет градуса и със зверски глас пак пита Ивлин дали има четка за дрехи.
Ивлин привършва с отварянето на бутилките японска бира и нарежда на Кортни да повика Сташ и Вандън от хола.
– Това трябва да го изядем веднага, иначе става отровно – мърмори на себе си тя, докато оглежда още веднъж цялата кухня, за да е сигурна, че нищо не е забравила.
– Дано успея да ги отлепя от новия видеоклип на "Мегадет" – отвръща ѝ Кортни, преди да излезе.
– Трябва да говоря с теб – казва Ивлин.
– За какво? – питам я и приближавам към нея.
– Не, не – тръсва тя глава и посочва към Тим, – трябва да говоря с Прайс.
Тим все още я гледа на кръв. Аз си трая, зазяпал съм се в чашата му.
– Хайде, бъди така добър – казва ми тя – и сложи сушито на масата. Темпурата е в микровълновата, а сакето всеки момент ще заври...
Гласът ѝ заглъхва, докато отвежда Прайс от кухнята.
Чудя се откъде Ивлин е взела това суши – и рибата тон, и моруната, и скумрията, и скаридите, и змиорката, дори рибата бонито изглеждат толкова пресни с купчинките горчица и с джинджифила, поръсен точно където трябва върху подноса от сервиза "Уилтън", – но ми допада мисълта, че не зная, няма да разбера и никога няма да попитам откъде е, и сушито ще си стои в средата на прозрачната маса от "Зона", купена на Ивлин от баща ѝ като някакъв тайнствен дар от Ориента, и докато оставям блюдото, зървам отражението си в стъкления плот на масата. Кожата ми изглежда по-тъмна на светлината на свещите, обаче подстрижката, която ми направиха миналата сряда в "Джио", е жестока. Наливам си още едно питие. Притеснява ме мисълта за наличието на натрий в соевия сос.
Четирима сме седнали около масата и чакаме Ивлин и Тимъти да се върнат – нали отидоха да търсят четка за дрехи. Седя начело на масата и опъвам яки глътки "Джей енд Би". Вандън се е настанила на другия край и без особен интерес чете някакво мърляво вестниче от Ийст Вилидж, името му е "Измама", а на първа страница огромно заглавие гласи: Центърът на града загива. Сташ е забучил японска клечка за хранене в самотно парче моруна, което лежи в средата на чинията му като приковано в хербарий лъскаво насекомо, а клечката стърчи право нагоре. От време на време той разхожда парченцето суши из чинията с помощта на клечката, но не поглежда нито към мен, нито към Вандън, нито към Кортни, която седи от едната ми страна и си пийва сливово вино от чаша за шампанско.
Така минават сигурно двайсет минути, преди Ивлин и Тимъти да се върнат. Ивлин изглежда съвсем леко зачервена. Тим ме гледа ядосано, сяда от другата ми страна с току-що налято питие и се навежда към мен да ми каже нещо, но в този миг Ивлин го прекъсва.
– Не там, Тимъти. – Ръката ѝ сочи празния стол до Вандън. – Момче-момиче, момче-момиче.
Ядосаният му поглед се прехвърля към Ивлин и той някак боязливо се премества до Вандън, която се прозява и прелиства вестника си.
– Е, хайде – обявява Ивлин усмихната, доволна от блюдото, което е сервирала, – започвайте да лапате.
Тогава забелязва парчето суши, което Сташ е забучил в чинията си. Навел се е ниско над чинията и нещо му говори. Лицето ѝ за миг помръква, ала събира смелост да се усмихне и изчуруликва:
– Иска ли някой сливово вино?
Всички мълчат, но след малко Кортни, която не откъсва очи от чинията на Сташ, вдига колебливо чашата си и с нещо като усмивка изтърсва:
– Много е... вкусно, Ивлин.
Сташ не обелва дума, въпреки че навярно не се чувства много на място сред нас, тъй като по нищо не прилича на останалите мъже в стаята – косата му не е зализана назад, не носи тиранти, няма очила с рогови рамки, черните му дрехи не са му по мярка, не изпитва желание да запали пура, вероятно никога не би могъл да запази маса в "Камолс", изобщо пълна скръб. Поведението му обаче не може да бъде оправдано, седи там като хипнотизиран от блестящото парче суши и точно когато всички смятат да не му обръщат повече внимание, да гледат другаде и да си ядат порцията, той се изправя, сочи с показалец право в чинията и заявява: