– Въпросът е какво искаме да излапаме – това казвам аз.
– Нещо русо с големи цици – подметва Прайс.
– Какво ще кажете за салвадорското бистро? – пита Макдърмот.
– Слушайте, след това трябва да се отбием в "Тунела", така че нека да е някъде наблизо – обажда се Ван Патън.
– Айде стига бе! В "Тунела" ли ще ходим? – възмущава се Макдърмот. – Оная мацка, дето я забърсах оттам миналата седмица...
– Ааа, не, писна ми – изревава Ван Патън.
– Какво ти става? – крясва му Макдърмот.
– Нали и аз бях там. Не ща да ми разказваш отново.
– Ама не съм ти казал какво стана после – казва Макдърмот и вдига нагоре вежди.
– Ей, пичове, кога е било това? – питам. – Защо не сте ме поканили?
– Абе нали беше на някаква обиколка. Трай сега и слушай. Значи сбарвам го онова гадже от "Васар"[6] в "Тунела" – жестоко парче, големи цици, разкошни крака, абе, тяло, та дрънка – и го черпя няколко чаши шампанско, било в града за пролетната ваканция, и аха – за малко да ми го налапа още в Залата с полилеите. Подкарвам го аз към къщи...
– Чакай, чакай – прекъсвам го. – А може ли да попитам къде е през това време Памела?
Крейг се сепва.
– Ох, твойта мама. Абе, Бейтмън, не разбираш ли, че искам да ми духат. Ще ми се да хвана някое гадже, което да ми даде да...
– Не искам да слушам – казва Ван Патън и си запушва ушите с длани. – Сега ще изтърси някаква гадост.
– Не се превземай – ухилва му се Макдърмот. – Не ща перверзии. Искам само половин час да поседя върху лицето на някое гадже.
Хвърлям по него пластмасовата бъркалка от чашата си.
– Та отиваме у дома и слушайте какво става. – Той се надвесва над масата. – Тя се е наляла с шампанско достатъчно, за да оправи и носорог, и...
– И ти даде да я чукаш без презерватив? – пита някой от нас.
Макдърмот поглежда отчаяно към тавана.
– Абе това гадже е от "Васар", а не от "Куинс".
Прайс ме потупва по рамото.
– Какво иска да каже?
– Няма значение, слушайте сега – продължава Макдърмот. – И какво прави тя, а, сещате ли се? – Следва драматична пауза. – Съгласи се само да ме изцърка на ръка... и знаете ли как? През цялото време беше с ръкавица.
Той се отпуска назад в стола си и отпива от чашата си с доволен вид.
Всички посрещаме новината смълчани. Никой не се присмива на признанието му, нито на неспособността му да действа по-настъпателно с някакво си гадже. Никой не казва нищо, но всички си мислим едно и също: "Никога не се захващай с маце от "Васар".
– Абе на тебе ти трябва някое девойче от "Камдън" – обажда се Ван Патън, вече посъвзел се от историята на Макдърмот.
– Ууу, страхотно – обаждам се и аз. – Някое, дето си мисли, че няма нищо лошо в това да се чука с брат си.
– Да, ама и си мисли, че СПИН е някаква нова рокгрупа от Англия – уточнява Прайс.
– Къде ще е вечерята? – пита Ван Патън и разсеяно зяпа въпроса, написан на салфетката му. – Мамка му, къде отиваме бе?
– Да не повярваш, ама мацетата си мислят, че много ни е страх от тия работи, от болестите де – добавя той след малко, като поклаща глава.
– Да ме убият, не слагам презерватив – заявява Макдърмот.
– Четох една статия, даже си я преснимах – започва Ван Патън. – И там пишеше, че шансът да хванеш СПИН е нула, точка, нула, нула, нула, пет на сто или нещо подобно, дори и да си чукал най-разбрицаната курва или проститутка.
– Мъжете просто не се заразяват.
– Да, ама само белите.
– И онова маце през цялото време беше с ръкавица, а? – пита Прайс, който все още не може да се съвземе от шока. – А стига бе! По-добре да се беше оправил сам!
– Я чуй това: "Патката и така се вдига." Фокнър – намесва се Ван Патън.
– Абе ти кой колеж си завършил? "Пайн Менър"[7]? – пита го Прайс.
– Господа – обявявам, – вижте кой идва насам.
– Кой? – пита Прайс, без да се обръща.
– Ще ти помогна – най-големият хитрец в "Дрексъл Нърнхам Ламбърт".
– Конъли? – сеща се Прайс.
– Здрасти, Престън – казвам аз и се здрависвам с Престън.
– Братоци – обръща се Престън към цялата маса, – съжалявам, че няма да мога да вечерям с вас сега.
Престън е в двуреден вълнен костюм от "Аликзандър Джулиън", памучна риза и копринена вратовръзка от "Пери Елис". Навежда се над масата, като се подпира с ръка на облегалката на стола ми.
– Наистина съжалявам, ама нали знаете – задължения.
Прайс ме поглежда с укор и прошепва:
– Абе тоя беше ли поканен?
Свивам рамене ѝ си допивам уискито.
– Какво прави снощи? – пита го Макдърмот и добавя:
– Готин е този плат,
– Коя оправи снощи? – поправя го Ван Патън.
– Аа, не, не – отговаря Престън. – Вечерта бе много изискана и благоприлична. Никакви гаджета, никакво духане и никакъв алкохол. Бях в руската чайна с Александра и родителите ѝ. Я чуйте, тя вика на баща си Били. Обаче бях скапан и пих само една "Столичная". – Той сваля очилата си (които, разбира се, са "Оливър Пийпълс") и се прозява, докато чисти стъклата им с носна кърпичка "Армани". – Не съм много сигурен, но онзи православен келнер май ми е сипал нещо приспивателно в борша снощи. Направо съм гроги.
– И какво ще правиш сега? – пита Прайс с явно безразличие.
– Трябва да върна едни видеокасети, после ще учим виетнамски с Александра и накрая съм на някакъв мюзикъл на Бродуей, май е английски – отговаря Престън, като оглежда заведението.
– Абе, Престън – обажда се Ван Патън, – знаеш ли, смятаме да изпратим въпроси до GQ. Искаш ли и ти да се включиш с един?
– А, разбира се, даже съм го намислил – отговаря Престън. – Значи така, ако сте със смокинг, как ще се предпазите от набиране на ризата нагоре?
Ван Патън и Макдърмот мълчат цяла минута, накрая със сериозно изражение Крейг казва:
– Добър въпрос.
– Ами ти, Прайс? Нямаш ли въпрос? – пита Престън.
– Имам – въздъхва Прайс. – Ако всичките ти приятели са идиоти, престъпление ли е или е божа работа да им пръснеш черепите с магнум трийсет и осми калибър?
– Ааа, не става за GQ – заявява Макдърмот. – Опитай да го пробуташ в "Солджър ъф форчън".
– Или във "Веиити Феър" – допълва Ван Патън.
– Абе, кой е онзи там? – пита Прайс и се взира към бара. – Не е ли Рийд Робинсън? А между впрочем, Престън, номерът е следният: правиш си един илик отпред на ризата и с копче, зашито от вътрешната страна на панталона, я прикрепваш към него. Така тя няма да се вдига нагоре, когато сядаш. Ама този не е ли наистина Рийд Робинсън? Страшно прилича на него.
Впечатлен от разяснението на Прайс и все още полунаведен, Престън бавно се извръща, слага очилата си и се вторачва в бара.
– Не, това е Найджъл Морисън.
– Ааа – възкликва Прайс. – Някой от онези млади британски педали, дето са на стаж в...
– Откъде знаеш, че е педал? – питам го.
– Та те всички са педали – вдига рамене Прайс. – Британците де.
– Да, ама ти откъде разбра, Тимъти? – хили се Ван Патън.
– Ами видях го да чука Бейтмън в мъжкия кенеф на "Морган Стенни".
Въздъхвам с досада и се обръщам към Престън.
– Къде всъщност стажува Морисън?
– Абе не помня точно – почесва се той по главата. – Май е в "Лазард".
– Къде, къде? – не мирясва Макдърмот. – да не е в "Първа бостънска"? Или в "Голдмън", а?
– Абе не съм много сигурен – казва накрая Престън.
– Може и да е в "Дрексъл". Ама той е само заместник-аналитик по корпоративни финанси, а грозното му гадже с черни зъби движи покупките на някаква скапана фирма.
– Къде ще ядем все пак? – питам и търпението ми е спаднало на нула. – Трябва да направим резервация. Нямам намерение да вися прав в някой бар.
– Ама с какво е облечен тоя Морисън? – пита се на глас Престън. – Наистина ли е с костюм и с карирана риза?
– Това не е Морисън – обажда се Прайс.
– Кой е тогава? – упорства Престън и пак сваля очилата си.
– Това е Пол Оуен – отвръща Прайс.
– Не е Пол Оуен – казвам. – Пол Оуен е от другата страна на бара. Ей там.