– Сигурна ли си?
– Патрик – задъхано започва тя, знам, че животът ми ще е... много по-празен без теб.
Замислям се и върху това, като кимам многозначително.
– И просто не мога... – продължава тя смутено. – Не мога да се преструвам, че тези чувства не съществуват, нали?
– Шшшт...
...има една идея за някой си Патрик Бейтмън, някаква абстракция без име, нещо илюзорно и въпреки че мога да прикрия студения си поглед, а ти да стиснеш ръката ми и да усетиш, че държиш жива плът, да усетиш дори, че начините ни на живот са съпоставими, мен просто ме няма. Трудно схващам каквото и да било. Аз съм едно изфабрикувано отклонение. Несъстояло се човешко същество. С едва загатната, неоформена личност, безсърдечието ми е дълбоко вкоренено и непоклатимо. Съвестта, съжалението, надеждите ми са изчезнали много отдавна (навярно още в "Харвард"), ако изобщо ги е имало. Вече няма бариери за прескачане. Вече съм изпитал всичко неконтролируемо и ненормално, диво и зло, причинил съм всичкото възможно страдание с пълно безразличие. Но все още продължавам да държа на една-единствена неприятна истина: никой не е в безопасност и нищо не може да се поправи. И въпреки това съм невинен. Всеки модел на човешко поведение трябва да се възприема като поне отчасти обоснован. Какво е злото – част от твоята същност или нещо, което си извършил? Болката ми е постоянна и остра и не мога да обещая на никого по-добър свят. Всъщност ще ми се тази болка да налегне и други. Не искам никой да се спаси. Но дори след като признавам това – а съм го правил още безброй пъти след всяко убийство – и се изправям лице в лице с тези истини, не усещам душевно пречистване. Не научавам нищо повече за себе си и думите ми не стават по-разбираеми. Нямаше смисъл да ти разказвам тези неща. Тази изповед не означава нищо...
Питам Джийн:
– Колко хора по света са като мен?
Тя се замисля и предпазливо отговаря:
– Мисля, че... никой.
– Чакай, тогава ще ти задам този въпрос по друг начин... Ей, как ми е косата? – прекъсвам се сам.
– Нищо ѝ няма, добре си е.
– Окей. Ще ти задам въпроса по друг начин. – Отпивам от бирата ѝ. – И така. Защо ме харесваш?
– Защо ли? – пита ме и тя.
– Да. Защо?
– Ами... – Капчица бира е паднала върху ризата ми "Поло" и тя ми подава салфетката си. Елементарен неволен жест, който ме трогва. – ...ти... проявяваш интерес към другите... Това не се среща често в този... епикурейски свят. Това е... О, Патрик, съвсем ме обърка...
Тя затваря очи и поклаща глава.
– Хайде де – подканям я. – Продължавай. Моля те. Искам да знам.
– Ти си мил... – тя повдига нагоре очи, – това е... секси... не знам. Но и... тайнствеността също. Мисля, че си... някак загадъчен. – Замлъква и въздъхва. – Освен това си... внимателен. – Вече не я е страх, гледа ме право в очите.
– А пък мисля, че срамежливите мъже са и романтични.
– Колко хора са като мен на този свят? – питам отново.
– Наистина ли ти изглеждам такъв?
– Патрик – възмущава се тя, – защо да те лъжа?
– Разбира се, че няма защо да ме лъжеш... но си мисля...
– Мой ред е да въздишам дълбокомислено. – Мисля си... нали знаеш тази приказка, че няма две еднакви снежинки?
Тя кимва.
– Струва ми се, че не е вярно. Според мен много снежинки си приличат... и много хора си приличат.
Тя пак кимва, за да е по-убедителна, но виждам, че е объркана.
– Външността понякога лъже – припомням ѝ.
– Не! – Тя категорично тръсва глава, за пръв път уверена в себе си. – Не мисля така. Външността не лъже.
– Понякога, Джийн – обяснявам ѝ, – линиите, разделящи външността – това, което виждаш, от действителността – това, което не виждаш, се замъгляват.
– Не е вярно – упорства тя. – Това просто не е вярно.
– Хайде де – усмихвам се.
– Мислех така преди – казва тя. – Преди десет години може би. Но сега мисля иначе.
– Какво искаш да кажеш? – любопитствам. – С това "мислех преди"?
...действителността нахлува. Имам странното чувство, че това е ключов момент в живота ми, и се стресвам от внезапно обзелото ме просветление. Не мога да ѝ предложа нищо, което да има стойност. За пръв път гледам на Джийн като на нещо, което не е забранено; тя изглежда по-силна, не толкова податлива, изгаряща от желание да ме отведе в нова и непозната земя, в страшната несигурност на един съвсем различен свят. Усещам, че иска да пренареди живота ми, да го промени изцяло – виждам го в очите ѝ, но въпреки че те ми казват истината, знам, че някой ден, много скоро дори, тя също ще попадне в ритъма на моята лудост. Трябва само да мълча и да не отварям дума за това. И все пак се чувствам някак по-слаб, сякаш тя решава кой съм, и по моя собствен твърдоглав и своенравен начин трябва да призная, че ме заболява, усещам някакъв вътрешен спазъм, но преди да успея да се противопоставя на тази болка, вече съм почти смаян и трогнат от това, че бих могъл да приема любовта ѝ, макар и без взаимност. Чудя се дали сега, докато сме още тук, в "Наникъде", тя забелязва как мрачните облаци се разбягват от очите ми. И въпреки че студенината, която винаги съм изпитвал, започва да ме напуска, вцепенението ми ще си остане и никога няма да изчезне. Тази връзка вероятно няма да доведе до нищо... досега тя не промени нищо. Представям си чистия ѝ мирис, като на чай...
– Патрик... кажи ми нещо... не се разстройвай така.
– Мисля, че е време... да огледам добре... света, който създадох – признавам и сълзи задавят гърлото ми. – Намерих... половин грам кокаин... снощи в гардероба.
Дланите ми са сключени в общ юмрук, стискам ги силно, до побеляване на кокалчетата.
– Какво направи с него? – пита тя.
Слагам ръка на масата. Тя я взема в своята.
– Изхвърлих го. Целия. Искаше ми се да го шмръкна, но го изхвърлих.
Тя стисва силно ръката ми.
– Патрик?
Дланта ѝ се плъзва нагоре до лакътя ми. Когато отново намирам сили да я погледна в очите, стресва ме мисълта колко ненужна и отегчителна е физическата ѝ красота и из главата ми се върти въпросът: "Защо пък да не се хвана с нея?" Отговорът: тялото ѝ е по-хубаво от тези на повечето момичета, които познавам. Втори отговор: никой не е незаменим. И още един: всъщност няма никакво значение. Тя седи пред мен посърнала, но обнадеждена, готова всеки момент да заплаче. И аз стисвам ръката ѝ, трогнат от нейното неведение за злото. Остава ѝ да премине още една проверка.
– Имаш ли куфарче за документи? – питам я и преглъщам тежко.
– Не. Нямам.
– Ивлин ходи с куфарче – подхвърлям.
– Така ли? ... – пита Джийн.
– А папка?
– Съвсем малка – признава тя.
– Дизайнер? – питам подозрително.
– Не. Най-обикновена.
Въздъхвам и вземам малката ѝ твърда ръка в своята.
...а в южните пустини на Судан жегата се издига на вълни към небето, стотици хиляди мъже, жени и деца кръстосват храсталаците и отчаяно търсят храна. Разорени и гладни, те кретат от село в село, хранят се с бурени и листа, оставят след себе си опашка от мъртви, обезсилени тела. Самите те умират бавно, неумолимо. Сива утрин в неплодородната пустиня, из въздуха се носят песъчинки, момче с лице като черна месечина лежи на земята и се опитва да разчисти пясъка около врата си, стълбове прахоляк се издигат към небето и скриват слънцето, момчето вече е покрито цялото c пясък, почти мъртво, с нетрепкащи очи, благодарно (представяте ли си някой в този свят да е благодарен за нещо), че никой от измършавелите не му обръща внимание, подминават го, потънали в собствената си болка (не, има някой, който забелязва агонията на момчето, той се усмихва, сякаш знае много важна тайна), момчето отваря и затваря безмълвно напуканите си устни, в далечината се мержелее училищен автобус, а някъде над него към небесата се издига дух, отваря се врата, духът пита: "Защо?", дом за мъртвите, във вечността, любов и тъга изпълват душата на момчето...
– Окей.
Смътно дочувам телефонен звън отнякъде. Докато мълча, край масата ни трябва да са минали стотици, хиляди хора.
– Патрик! – повиква ме Джийн.