– О, стига бе, пич. Че защо, мислиш, го заряза Ивлин Ричардс? Той не може да си поръча жена по телефона, камо ли да... Какво каза, че направил с нея? – Харълд продължава да зяпа разсеяно наоколо и вдига чаша за поздрав към някакви познати. – А, да, накълцал я. – Той пак избухва в смях, но този път се смее по-учтиво. – Сега ме извини, ако обичаш, защото трябва да...
– Чакай. Спри! – изкрещявам в лицето му, за да съм сигурен, че ще ме чуе. – Ти май не разбираш. Нищо не може да влезе в тъпата ти чутура. Аз го убих. Аз, Карнис. Аз нацепих главата на Оуен на парчета. Измъчил съм до смърт десетки жени. Всичко, което издиктувах на телефонния ти секретар, е истина.
Казах всичко, и то съвсем не спокойно, но се чудя защо това не ми действа като благословия.
– Прощавай – казва той и се опитва да не обръща внимание на изблика ми. – Наистина трябва да тръгвам.
– Не! – извиквам. – Не, Карнис. Чуй ме. Слушай ме много, много внимателно. Аз-убих-Пол-Оуен-и-го-направих-с-кеф. По-ясно от това не мога да ти го кажа.
Наблягането на всяка дума едва не ме задушава.
– Но това просто не е възможно – заявява той и ме отблъсва настрани. – И не намирам вече нищо забавно.
– Така и трябва да бъде! – изревавам му. – А защо да не е възможно?
– Ами защото няма как.
Той ме оглежда загрижено.
– Защо? – отново надвиквам музиката, въпреки че не е толкова силна. – Тъпо копеле такова!
Той се опулва насреща ми, сякаш и двамата сме под вода, после ясно и отчетливо ми обяснява:
– Защото... аз... вечерях... с Пол Оуен... два пъти... в Лондон... само преди десет дни.
Гледаме се безмълвно цяла минута, накрая събирам сили да му отговоря, но гласът ми вече не е толкова убедителен и аз самият не съм сигурен в това, което казвам.
– Не... не си.
Но вместо утвърдително, това прозвучава като въпрос.
– Стига, Доналдсън – казва Карнис и освобождава ръката си от моята. – Извини ме.
– Извинен си – ухилвам му се.
После се връщам в сепарето, където междувременно са се настанили Джон Едмънтън и Питър Бийвърс, и се занитвам с един халцион, преди да отведа Джийн у дома, в моя апартамент де. Джийн е облечена с нещо от "Оскар де ла Рента". Нина Гудрич беше в рокля с пайети от "Мацуда" и отказа да ми даде телефонния си номер, въпреки че през това време Джийн беше в тоалетната на долния етаж.
Таксиджия
В сряда преживявам още един неприятен епизод от това, което минава за мой живот, и явно то става по нечия вина, но не знам чия. Задръстване блокира пътя на таксито, с което се нося към Уолстрийт след мощна закуска в "Риджънси" с Питър Ръсел, дето някога беше дилър при мен, преди да си намери свястна работа, и Еди Ламбърт. Ръсел бе с вълнено спортно сако "Редаели" с две копчета, памучна риза "Хакерт", копринена вратовръзка "Ришел", широки вълнени панталони "Криция Уомо" и кожени обувки "Коул-Хаан". "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе за ученички от четвърти курс, които си набавят наркотици срещу секс. Толкова ми стана интересно, че за малко да отменя закуската с Ламбърт и Ръсел. Ръсел поръча и за мен, докато разговарях по телефона във фоайето. Оказа се, че е решил да ме натъпче с мазнини и с натрий, и преди да разбера какво става, запристигаха чинии с билкови вафли с шунка в крем-сос "Мадейра", пържени наденички и кейк със сметана. Наложи се допълнително да поръчам на келнера билков чай, нарязано на филийки манго с къпини и бутилка "Евиан". На светлината на утринното слънце, която нахлуваше през прозорците на "Риджънси", наблюдавах как келнерът остъргва шоколада от един еклер върху още горещите яйца на Ламбърт. Накрая пожелах да настърже шоколад и върху филийките ми манго. По време на закуската не се случи нищо интересно. Трябваше да завъртя още един телефон и когато се върнах, забелязах, че едната от филийките манго липсва, но не обвиних никого. Други неща се въртяха в главата ми: как да се помогне на американските училища, липсата на доверие между хората, канцеларски комплекти за бюра, нова ера от възможности и какви са моите, да си купя билет за Стинг, участващ в "Опера за три гроша", която преди броени дни тръгна на Бродуей, как да вземам повече и да помня по-малко...
Седя в таксито, облечен във вълнено-кашмирено палто на "Студио 000.1" от "Фере", вълнен костюм с широки панталони от "Шьонеман", копринена вратовръзка от "Живанши Джентълмен", чорапи "Интъруовън", обувки "Армани" и тъмни очила "Рейбан", през които чета "Уолстрийт Джърнъл". В слушалките на уокмена звучи парче на Бикс Бейдърбек. Оставям "Джърнъл" и вземам "Пост", за да прегледам шеста страница. На светофара на кръстовището на Седмо авеню и Трийсет и четвърта улица в друго такси до моето забелязвам Кевин Гладуин, облечен в костюм "Ралф Лоран". Смъквам надолу тъмните си очила. Кевин вдига очи от новия брой на списание "Мъни" и вижда, че го наблюдавам, точно преди таксито му да изфучи напред. Таксито, в което пътувам, изведнъж се отскубва от задръстването, свива надясно по Двайсет и седма улица и се качва на магистралата Уест Сайд по посока на Уолстрийт. Прибирам вестника, заслушвам се в музиката и се замислям за времето – колко рано захладня. И в този момент забелязвам, че шофьорът ме наблюдава изпитателно в огледалото за обратно виждане. Лицето му – с дълбоки пори и едри корени на брадата, придобива подозрителен и настървен израз. Въздъхвам – нещо нормално, мисля си – и се опитвам да не му обръщам внимание. Отвори предния капак на една кола и веднага ще разбереш що за хора са онези, които са я правили. Тази мисъл не мога да я избия от главата си.
Но шофьорът почуква на плексигласовата преграда и ми дава знак. Докато свалям слушалките на уокмена от главата си, виждам, че заключва вратите – лостчетата падат, изщракват глухо, почти едновременно. Колата върви по-бързо, отколкото би трябвало, в крайната дясна лента на магистралата.
– Да? – обаждам се отегчено. – Какво има?
– Ей, не те ли познавам отнякъде? – пита ме той с едва доловим акцент, който е или средиземноморски, или от Ню Джързи.
– Не – понечвам да си сложа отново слушалките.
– Лицето ти ми е познато – заявява той. – Как се казваш?
– Нито аз съм те виждал, нито ти мене – отвръщам му и добавям: – Името ми е Крис Хаген.
– Айде де. – Той се смее, сякаш нещо не е наред. – Знам те кой си.
– Играя в един филм. Актьор съм. И фотомодел.
– Де да беше – казва той с мрачен израз на лицето.
– Слушай... – навеждам се напред, за да видя името му на табелката – ...Абдула, имаш ли членска карта за "Ем Кей"?
Той не отговаря. Отново разтварям "Пост" и попадам на снимка на кмета, маскиран като ананас, пак прибирам вестника и превъртам касетата в уокмена. С очи, вперени в метража, броя наум – едно, две, три, четири. Защо не си взех сутринта пистолет? Защото мислех, че няма да ми трябва. Единственото оръжие у мен е един нож, който използвах снощи.
– Не – повтаря той. – Виждал съм те другаде.
Нервен съм, но отговарям нехайно:
– Така ли? Не може да бъде. Леле, колко интересно. Я си гледай пътя, Абдула.
Следва дълго, страшно мълчание, през което той ме наблюдава в огледалото, а мрачната му усмивка изчезва. Лицето му става безизразно.
– Знам те, човече. Знам те кой си – кима той със стиснати устни.
Изключва радиото, което бе настроил на новини.
Край нас прелитат сгради като сиво-червена размазана лента, задминаваме други таксита, небето мени цвета си – от синьо на мораво, после става почти черно и отново е синьо. На друг светофар (на който профучаваме на червено), на мястото на един магазин на "Марс" виждам нов "Д'Агостино", което ме довежда почти до сълзи, защото ме обзема силна носталгия по стария магазин (макар че никога не бих пазарувал в него) и съм готов да прекъсна шофьора, да му кажа да спре, да ме пусне, да му оставя десет, не, двайсет долара бакшиш, но не мога да помръдна, тъй като той кара много бързо и точно в този момент се случва нещо нелепо и немислимо – чувам гласа му.