– Ти си онзи, който уби Соли.
Лицето му изразява решителност. По-нататък всичко се развива светкавично, въпреки че е като проверка за издръжливост.
Преглъщам, смъквам надолу очилата си, казвам му да намали скоростта и питам:
– Кой е Соли, ако не е тайна?
– Слушай, пич, портретът ти е разлепен за издирване из целия град – заявява той твърдо.
– Тук трябва да сляза – казвам с пресипнал глас.
– Ти си същият, нали?
И ме гледа, сякаш съм някое влечуго.
Друго такси, без пътници, профучава край нас най-малко с осемдесет мили в час. Поклащам глава.
– Ще запиша... – преглъщам, целият треперя, разтварям кожения си бележник, от куфарчето "Ботега Венета" измъквам химикалката си "Монблан" – ...регистрационния ти номер в...
– Ти уби Соли – повтаря той, явно напълно убеден, че ме е познал.
Опитвам се да протестирам, но той ми изръмжава:
– Копеленце гадно.
Близо до пристанището свива встрани от магистралата, подгонва таксито към края на един безлюден паркинг и в същия миг, когато прегазваме някаква алуминиева ограда и се насочваме към брега, на мен ми минава през ума, че трябва да си сложа слушалките, да надуя звука на уокмена и да изключа този от кабината, но дланите ми са стиснати в юмруци, които не мога да отпусна, безпомощен пленник в такси, което лети в посока, известна само на побеснелия шофьор. Стъклата са свалени наполовина и усещам как хладният утринен въздух изсушава пяната върху косата ми. Чутвствам се разсъблечен, нищожен. В устата ми се появява метален вкус и нещо по-лошо. Моето видение – зимен път. Остава ми една-единствена утешителна мисъл – аз съм богат, милионите не са.
– Май си се припознал – казвам.
Той спира автомобила и се обръща назад към мен. Държи пистолет, неизвестна за мен марка. Гледам го втренчено, озадаченият израз на лицето ми постепенно се сменя с друг.
– Ами часовникът? "Ролекс"-ът.
Мълча и се въртя нервно на мястото си. Той повтаря:
– Часовникът.
– Това да не е някакъв ташак, а?
– Излизай – процежда той през зъби. – Хайде, размърдай си задника и излизай.
Взирам се покрай главата му през предното стъкло навън, виждам чайките, които се спускат ниско над тъмните води на океана. Отварям вратата и се измъквам от таксито внимателно, без резки движения. Денят е студен. Дъхът ми излиза на облачета пара, вятърът ги грабва и ги преобръща във въздуха.
– Часовникът, отрепко – казва той, наведен през прозореца с пистолет, насочен право в главата ми.
– Слушай, не зная какво си мислиш, че правиш, нито какво се опитваш да постигнеш, нито какво си мислиш, че можеш да направиш. Никога не са ми вземали отпечатъци от пръсти, имам алиби...
– Млъквай – прекъсва ме Абдула. – Затваряй си гадната уста.
– Невинен съм – извиквам колкото мога по-убедително.
– Часовникът!
Той повдига дулото на пистолета. Разкопчавам "Ролекс"-а, измъквам го от китката си и му го подавам.
– Портфейлът. – Прави знак с пистолета. – Само парите.
Съвсем безпомощен, изваждам портфейла си от кожа на газела и бързо с премръзнали пръсти му подавам парите, които са към триста долара, тъй като след закуската сутринта нямах време да изтегля повече от някой автомат. Предполагам, че Соли е онзи шофьор на такси, когото убих миналата есен, когато ме преследваха през нощта, макар онзи да бе арменец. Нищо чудно да съм убил и някой друг, но сега да не мога да се сетя кога точно е станало.
– Какво ще правиш? – питам. – Не са ли обявили награда за мен?
– Не. Няма награда – изръмжава той и прибира парите с едната ръка, а пистолетът в другата сочи право в мен.
– Откъде знаеш, че няма да се оплача и да поискам да ти отнемат разрешителното?
Напипвам ножа в джоба си, измъквам го и му го подавам, целия оплескан с кръв и полепнали косми.
– Знам, защото си виновен – казва той и размахва пистолета. – Махни го това от очите ми.
– Твоя работа – промърморвам ядосано.
– Очилата.
Той пак посочва с пистолета.
– Откъде знаеш, че съм виновен?
Направо не мога да повярвам, че казвам това толкова спокойно.
– Внимавай какво правиш, копеленце – предупреждава ме той. – Очилата.
– Те са скъпи – опитвам се да протестирам, но веднага разбирам грешката си и въздъхвам. – Исках да кажа евтини де. Много са евтини. Струват само... Парите не стигат ли?
– Очилата. Давай ги – ръмжи той.
Свалям ги и му ги подавам. Може пък наистина да съм убил Соли, макар да съм твърдо убеден, че от шофьорите на такси, които съм пречукал в последно време, нито един не бе американец. Но нищо чудно и да съм го направил. И може наистина да има разлепена обява за издирването ми... Къде? Там, където се събират всички таксита. Как му викаха? Шофьорът пробва очилата, оглежда се в огледалото, после ги сваля. Сгъва ги и ги прибира в джоба на якето си.
– Смятай, че си мъртъв – усмихвам му се тъжно.
– А ти си юпи-отрепка – отвръща ми той.
– Смятай, че си мъртъв, Абдула – повтарям съвсем сериозно. – Можеш да разчиташ на честната ми дума.
– Брей! А ти си юпи-отрепка. Кое е по-лошото?
Той пали двигателя и бавно се отдалечава от мен. Докато вървя обратно към магистралата, спирам, задавен от хрипове, със свито гърло, и си мърморя:
– Искам само... да продължа играта.
Стоя като вкаменен на безлюдна автобусна спирка. Иззад един плакат на "Опера за три гроша" се появява старица, бездомна просякиня, беззъба, с лице, покрито с язви, и протяга към мен трепереща, зачервена ръка.
– Я да ми се махаш от главата! – скастрям я.
Тя ме съветва да се подстрижа.
"При Хари"
В петък вечер няколко души си тръгваме по-рано от работа и се замъкваме в "При Хари". В групата сме Тим Прайс, Крейг Макдърмот, аз и Престън Гудрич, който в момента ходи с едно страхотно гадже на име Плъм – без второ име, само Плъм, актриса и фотомодел, и имам чувството, че всички адски я харесваме. Започваме да спорим къде да запазим маса за вечеря: "Фламинго Изток", "Бар Омар", "220", "Антиживот", "При Майкъл", "Спаго Изток", "Льо Сирк". С нас е и Робърт Фаръл, извадил е на масата пред себе си портативното устройство с котировките на фондовата борса и при всяка промяна в курсовете натиска разни бутончета. С какво сме облечени? Макдърмот е с кашмирено спортно сако, вълнени панталони, копринена вратовръзка, всичко от "Хермес". Фаръл е с кашмирена жилетка, кожени обувки и вълнени панталони "Гарик Андерсън". Аз съм облякъл вълнен костюм "Армани", обувки "Алън Едмъндс", кърпичка в джобчето на сакото от "Брукс Брадърс". Някой от останалите е с костюм, скроен и ушит от "Андерсън и Шепърд". Друг пък ни поздравява с вдигане на палци от отсрещната страна на бара, много прилича на Тод Лодър, а може и да е той самият, и така нататък, и така нататък... По навик всички отправят въпросите си към мен. Например: кърпичката в джобчето на сакото по един и същ начин ли се слага и на официален, и на всекидневен костюм? Има ли изобщо някаква разлика между морските ботуши и високите боти с обърната подплата? Леглото ми се е продънило и не е удобно за спане, какво да правя? Как да установиш качеството на един компактдиск, преди да го купиш? Кой възел за вратовръзка е по-малък от "Уиндзор"? Как да запазим еластичността на пуловерите си? Всякакви дребни подробности около купуването на палто от стригана кожа. Аз, естествено, си мисля за съвсем други неща и си задавам свои въпроси: Не съм ли пълен боклук? Трябва ли човек да е против конформизма? Мога ли да си уредя среща със Синди Крофърд? Ако си зодия Везни, какво означава това и можеш ли да го докажеш? Днес бях обсебен от идеята да изпратя по факса кръвта на Сара, която изцедих от влагалището ѝ, до апарата в служебния ѝ кабинет в отдел "Сливания" на "Чейз Манхатън". Сутринта не тренирах, защото се захванах да правя гердан от прешлените на някакво момиче, окачих си го на врата и мастурбирах с него в мраморната вана в банята, ръмжащ и стенещ като животно. После гледах филм за пет лесбийки с десет вибратора. Любима група: "Токинг Хедс". Питие: "Джей енд Би" или водка "Абсолют" с лед. Телевизионно шоу: "В късната вечер с Дейвид Летърмън". Газирано питие: диетична пепсикола. Минерална вода: "Евиан". Спорт: бейзбол.