– Моля, бихте ли разкарали тия работи – обръща се Прайс към момчето с количката за съдове, като сочи към чашите с "Белини".
– Чакай, Тим – обажда се Ван Патън. – По-спокойно. Аз ще ги изпия.
– Това е евробоклук, Дейвид – обяснява му Прайс.
– Евробоклук.
– Можеш да пийнеш моето, Ван Патън – казвам.
– Чакай – провиква се Макдърмот и задържа момчето с ръка. – И аз не си давам моето.
– Защо бе? – пита Прайс. – Да не искаш да сваляш оная арменка до бара?
– Коя бе? – Ван Патън се оживява и опъва врат, за да види мацето.
– Прибирай ги всичките – нарежда Прайс, съвсем нервиран.
Момчето покорно вдига чашите от масата, покланя се на цялата маса и изчезва.
– Защо се правиш на началник? – хленчи Макдърмот.
– Ей, пичове, я вижте кой влиза. – Ван Патън дори подсвирва. – Майко мила!
– Мамка му, дано не е пак оня идиот Престън – въздъхва Прайс.
– Ааа, не, не – отвръща Ван Патън със злокобен глас.
Още не ни вижда.
– Виктор Пауъл? Пол Оуен? – питам разтревожено.
– Двайсет и четири годишен и струва, да кажем, отблъскващо количество мангизи – насочва ни Ван Патън и се подсмихва хитро. Онзи явно го забелязва, защото се ухилва толкова широко, че чак зъбите му ще изпадат. – Абсолютен лайнар.
Проточвам врат, но не мога да видя нищо.
– А, сигурно е Скот Монтгомъри – казва Прайс. – Нали? Скот Монтгомъри е.
– Може и той да е – дразни го Ван Патън.
– Скот Монтгомъри, това джудже – презрително казва Прайс.
– Браво, Прайс – хвали го Ван Патън. – Ти си безценен.
– Гледай само как ще му се израдвам. – Прайс се извръща. – Все едно че виждам земляк от Джорджия.
– Леле – обажда се Макдърмот, – само как се е издокарал, ще получа стрес.
– Аз вече получих – добавя Прайс. – Тоест стреснах се.
– Ау – включвам се и аз, – какво елегантно морскосиньо!
– Какво фино каре – шепне Ван Патън.
– Малко е прекалил с бежовото – констатира Прайс.
– Ето го, идва – поизправям се аз на стола.
Скот Монтгомъри приближава сепарето ни, облечен в двуреден тъмносин блейзер с копчета, имитиращи черупка на костенурка, раирана риза от парен, мачкан памук, поръбена с изпъкващи червени конци, крещяща копринена вратовръзка с бели, сини и червени шарки от "Хюго Бос" и тъмновиолетови вълнени панталони от "Лазо" с четири басти отпред и срязани под ъгъл джобове. В ръката си носи чаша шампанско, която подава на момичето с него. Тя прилича на фотомодел: откъм цици – горе-долу, задник – никакъв, дълги крака. Облякла е пола от вълнен креп и велурено елече от кашмир, през свитата ѝ ръка е преметнато велурено палто, също от кашмир – всичко от "Луис Дел'Олио". Обувки с високи токчета от "Сузън Бенис Уорън Едуардс". Очила от "Ален Микли". Чанта от пресована кожа "Хермес".
– Здрасти, аверчета. Как я карате? – Монтгомъри говори с тежък акцент, характерен за Джорджия. – Т'ва е Ники. Ники, т'ва е Макдоналд, т'ва – Ван Бурън, Бейтмън.
– Страхотен тен имаш бе – и гус'ин Прайс.
Той се здрависва само с Тимъти, после си взема чашата с уиски от Ники. Тя се усмихва учтиво като някакъв робот, навярно не знае английски.
– Монтгомъри – заговаря го Прайс съвсем спокойно, без да откъсва очи от Ники. – Какво става с теб?
– Гле'ам, аверчета, че сте се уредили със супермаса.
Показа'а ли ви сметката? Майтапя се бе.
– Слушай, Монтгомъри – продължава Прайс, втренчен в Ники, с учтив тон, сякаш говори на някой непознат.
– Кога ще те пробвам на скуош?
– Обади ми се – разсеяно отговаря Монтгомъри, докато оглежда ресторанта. – Тва там не е ли Тайсън бе? Ето ти една визитка.
– Чудно! – Прайс прибира картичката в джоба си. – Какво ще кажеш за четвъртък?
– Не мога. Утре отивам в Далас, но... – Монтгомъри вече си тръгва, за да не изпусне някой друг, и придърпва Ники със себе си. – Дру'ата седмица може.
Ники ми се усмихва, после свежда поглед към пода – от розови и сини варовикови плочи, подредени в триъгълни шарки, – сякаш там, долу бе отговорът, обяснението, причината защо се влачи с Монтгомъри. Разсеяно се питам дали не е по-възрастна от него и дали не се опитва да флиртува с мен.
– Ще се видим по-късно – казва Прайс.
– Да, да, аверчета...
Монтгомъри вече е насред ресторанта. Ники се промушва между масите след него. Сбъркал съм – има си задниче момичето.
– Осемстотин милиона – Макдърмот подсвирва и клати глава.
– Завършил ли е колеж? – питам.
– Ха познай кой – казва Прайс.
– "Ролинс"[9]? – гадая аз.
– Дръж се да не паднеш – предупреждава ме Макдърмот. – "Хамдън-Сидни"[10].
– Eгa ти паразита, голям смотаняк е – заключава Ван Патън.
– Да, ама струва осемстотин милиона – повтаря натъртено Макдърмот.
– Иди тогава да му направиш един минет, та да млъкнеш най-после – сопва му се Прайс. – Седнал да ми се превъзнася по някакво джудже!
– Обаче гаджето си го биваше – отбелязвам.
– Ааа, супер е – съгласява се Макдърмот.
– Дума да няма – кима Прайс утвърдително, но със злоба.
– Абе – опечалено казва Ван Патън, – аз я познавам тая.
– Ай стига бе! – възкликваме всички в хор.
– И къде я забърса, в "Тунела" ли? – заяждам го.
– Не – отговаря той и отпива от чашата си. – Фотомодел е. Не яде нищо, пълна алкохоличка, адски нервна кучка. Сто процента французойка.
– Ще ме умориш от смях бе – прекъсвам го, но не съм много сигурен лъже ли, или не.
– Да чукнем басче, искаш ли?
– И какво от това? – свива рамене Макдърмот. – Ще го отнесе като бръмбар сламка.
– Стига бе. Тая пие по литър "Столичная" на ден, повръща я и пак си я изпива – обяснява Ван Патън. – Пълна алкохоличка е, Макдърмот, не разбираш ли?
– Долна пълна алкохоличка – промърморва Прайс.
– Няма значение – заявява смело Макдърмот. – Много е готина. Искам да я чукам. И да се оженя за нея. И да ми роди деца.
– Не се излагай бе – кори го Ван Патън на майтап. – да не си луд да се жениш за някаква, дето освен водка с боровинков сок друго не може да роди.
– Прав е – обаждам се.
– Да. А пък му се ще да награби и оная арменка на бара – хили се Прайс. – Какво ще ти роди тя, а? Сигурно бутилка "Корбел" и литър сок от праскови?
– Коя арменка бе? – пита Макдърмот съвсем изнервен и пак извива нагоре врат.
– Уф, писна ми от вашите тъпотии – въздъхва Ван Патън.
Управителят се отбива за малко при нас, за да поздрави Макдърмот, изведнъж забелязва, че на масата ги няма задължителните коктейли "Белини" и хуква нанякъде, преди някой от нас да успее да го спре. Чудя се откъде ли Макдърмот познава така добре Ален – може би чрез Сесилия? Това малко ме вкисва, но за да сме квит, решавам да им покажа новата си визитна картичка. Изваждам я от портфейла от кожа на газела ("Барни" за 850 долара), хвърлям я на масата и чакам как ще реагират.
– Какво е това? – оживява се Прайс.
– Нова визитна картичка – отвръщам с привидно безразличие, но не мога да сдържа гордата си усмивка. – Какво ще кажете?
– Оо! – Макдърмот я вдига от масата и я върти между пръстите си, истински впечатлен. – Много е готина. Ето, виж. – Подава я на Ван Патън.
– Вчера ги взех от печатницата – отбелязвам.