– Готин цвят – установява Ван Патън, докато я разглежда отблизо.
– Да, цвят на кост – пояснявам. – А шрифтът се нарича Siliart rail.
– Silian rail ли? – пита Макдърмот.
– Да. Не е лош, нали?
– Много е готин, Бейтмън – някак предпазливо казва това завистливо копеле Ван Патън. – Обаче това е нищо... – изважда портфейла си и слага на масата до пепелника друга картичка. – Вижте тази.
Всички се надвесваме да разгледаме картичката на Дейвид и Прайс проговаря първи.
– Жестока е.
Болезнена завист ме обзема, когато виждам колко елегантен е цветът ѝ и колко изискан е шрифтът. Стискам здраво юмрук, докато Ван Патън уточнява:
– Цвят на яйчена черупка и шрифт Romalian. – Обръща се към мен. – Как ти се струва?
– Готина е – отвръщам с пресъхнало гърло и кимам на момчето с количката, което ни носи още по един "Белини".
– А стига бе! – превъзнася се Прайс, който е вдигнал картичката, за да я разгледа по-добре на светлината, и не забелязва питиетата. – Супер е! Да се чуди човек откъде такъв вкус у скапаняк като теб!
Гледам картичката на Ван Патън, гледам моята и направо не мога да повярвам, че на Прайс повече му харесва тази на Ван Патън. Зашеметен от този факт, отпивам от чашата си и поемам дълбоко дъх.
– Чакайте малко – обажда се Прайс. – Още нищо не сте видели. – Изважда своята от вътрешния джоб на сакото си и бавно я обръща с лицето към нас, за да я разгледаме.
– Вижте моята.
Е, не мога да си кривя душата, признавам, страхотна е.
Изведнъж ресторантът сякаш отлита нанякъде, шумът се отдалечава, всичко губи значението си пред тази визитна картичка. Ясно чуваме гласа на Прайс.
– Удължен шрифт, бледосива хартия...
– Мамка му – възкликва Ван Патън. – Никога не съм виждал...
– Готина е, да, много е готина – принуден съм да призная. – Ама чакайте. Дайте да видим каква е на Монтгомъри.
Прайс я изважда нехайно, но не виждам как може да пренебрегне нежния, почти бял цвят на хартията и елегантната ѝ плътност. Съвсем неочаквано започвам да съжалявам, че подхванах тази тема.
– Пица ми се яде. Хайде да си поръчаме пица – предлага Макдърмот. – Не иска ли някой да си поделим една пица, а? С цаца? Мммм. Май Бейтмън е навит – потрива той нетърпеливо ръце.
Вземам картичката на Монтгомъри и я опипвам с върха на пръстите си, за да усетя качеството на хартията.
– Готина е, нали? – пита ме Прайс с тон, който показва, че усеща завистта ми.
– Да – казвам небрежно и я връщам на Прайс, сякаш не съм толкова впечатлен, а всъщност не мога да го преглътна.
– Пица с цаца – напомня ми Макдърмот. – Умирам от глад.
– Никаква пица – отвръщам му, поуспокоен от това, че картичката на Монтгомъри пак се връща във вътрешния джоб на Тимъти.
– Хайде де – хленчи Макдърмот. – Дай да поръчаме една пица.
– Млъкни бе, Крейг – обажда се Ван Патън, който наблюдава как една келнерка взима поръчка от сепарето отсреща. – Вместо да опяваш, повикай оная здрава мацка.
– Ама тя не е на нашата маса – инати се Макдърмот, докато подмята в ръце папката с менюто, която е задигнал от количката на минаващ сервитьор.
– Нищо де, повикай я – настоява Ван Патън. – Поискай и чаша вода или "Корона", или нещо друго.
– Защо пък точно нея?
Въпросът ми не е отправен към някого конкретно. Картичката ми лежи на масата до ваза от синьо стъкло с орхидея, никой не ѝ обръща внимание. Вземам я внимателно и я прибирам в портфейла си.
– Много прилича на онова гадже, дето работи на щанда на Жоржет Клингър в "Блумингдейл" – обяснява Ван Патън. – Викнете я бе.
– Иска ли някой пица, или не? – нервничи Макдърмот.
– Как разбра? – питам Ван Патън.
– Оттам купувам парфюми за Кейт – отговаря ми той.
Прайс започва да маха с ръце и привлича вниманието на всички ни.
– Абе да не би да съм забравил да ви кажа, че Монтгомъри е джудже?
– Коя е Кейт? – питам.
– Кейт е мацето, с което ходи Ван Патън – обяснява Прайс и поглежда назад към масата на Монтгомъри.
– А какво стана, с госпожица Китридж? – питам.
– Да бе – усмихва се Прайс. – Къде ли е Аманда?
– По-кротко бе, пичове. Вярност ли? Как пък не.
– А не се ли боиш, че може да хванеш нещо? – пита го Прайс.
– От кого – от Аманда или от Кейт? – питам.
– Нали се разбрахме, че не можем да се заразим. – Ван Патън повишава глас. – Значиии... майната му. Млъквайте.
– Абе не ви ли казах...
Още четири чаши с "Белини" кацват на масата. Така стават общо осем.
– Уф, писна ми – въздъхва Прайс и се опитва да хване сервитьора, преди да е изчезнал нанякъде.
– Пицичка с цаца... пицичка с цаца. – Макдърмот май си намери мантра за вечерта.
– Скоро ще ни наобиколят страстните иранки – боботи Прайс.
– Нали казахте, че вероятността е нула, точка, нула, нула и не знам колко процента... чувате ли бе? – пита Ван Патън.
– ...пицичка с цаца... пицичка с цаца... – И Макдърмот удря с ръка по масата. – Мамка му, що не ме слушате бе?!
Още не мога да се съвзема от картичката на Монтгомъри – елегантния цвят и плътността на хартията, шрифта, печата. Посягам с юмрук срещу Крейг, като да го ударя, и се разкрещявам:
– Никой не ще да яде пикливата ти пица с цаца! Пицата трябва да е втасала добре и да прилича малко на хляб, трябва да има мазна коричка, разбра ли? А тук ги правят с тънки кори, защото скапаният главен готвач прекалява с месенето на тестото! Пиците му изсъхват и се трошат! Ясно ли ти е?!
Почервенял от гняв, удрям чашата с коктейла в масата и когато вдигам очи, виждам, че мезетата са вече тук. Стегнатата келнерка е застанала до масата и ме гледа и втренчено. Избърсвам с ръка лицето си и ѝ се усмихвам дружески. Тя не помръдва, зяпнала ме е, сякаш съм някакво чудовище (всъщност изглежда уплашена). Обръщам се към Прайс (за какво, за помощ ли?), а той потупва джоба на сакото си и промърморва:
– Пури.
– Не мисля, че са трошливи – плахо отбелязва Макдърмот.
– Сладурче – казвам, без да му обръщам внимание, хващам келнерката за ръката и я придърпвам към мен. Тя се опъва, но ѝ се усмихвам и пристъпва малко по-близо.
– Сега ние тук ще похапнем богато... – започвам да ѝ обяснявам.
– Ама аз не съм поръчал това – възмущава се Ван Патън, вперил очи в чинията си. – Исках миден колбас.
– Млъквай – изкрещявам му, а към нея се обръщам ухилен като идиот, ама красив идиот. – Значи така, ние сме редовни клиенти тук и вероятно ще поръчаме от скъпото бренди или някакъв коняк, знам ли, та искаме да се отпуснем и да се потопим в цялата тази – размахвам ръка атмосфера. Сега слушай. – Със свободната си ръка изваждам портфейла. – Значи след това искаме да се изкефим с готини кубински пури и не щем да ни досаждат разни простаци...
– Простаци – повтаря Макдърмот и кима на Ван Патън и на Прайс.
– Да, простаци и неразумни чичковци или туристи, които неизбежно ще започнат да се оплакват от нашия невинен порок... Така че – завирам петдесетачка в костеливата ѝ ръчица, – ако може, гледай да не ни досаждат, много ще сме ти благодарни. – Погалвам ръката ѝ, преди да свия пръстите ѝ в юмрук върху банкнотата. – А ако някой все пак се оплаче... – тук правя пауза – просто го изритай.
Тя кимва безмълвно и се отдръпва със същия объркан изpaз на лицето.
– Освен това – добавя Прайс с усмивка, – ако още веднъж чаши с "Белини" се приближат в радиус от десет метра от масата, ще подпалим управителя. Така да знаеш, можеш да го предупредиш.
След дълго мълчание, през което съзерцаваме мезетата, Ван Патън проговаря:
– Бейтмън?
– Какво?
Боцвам парче риба и го топвам в златистия хайвер, после оставям вилицата.
– Върхът си – измърква той.
Прайс забелязва друга сервитьорка да се задава с поднос, на който има четири чаши с познатата розова течност, и не издържа.
– Мамицата им на тия, ще ме съсипят...
Но тя сервира питиетата на масата до нас, където седят четирите мацки.