– Готина е – заявява Ван Патън, който е зарязал мидения колбас.
– Да, здраво гадже – съгласява се Макдърмот. – Определено си я бива.
– Става – мръщи се Прайс. – Ама я ѝ вижте коленете.
Докато мацето се върти около масата, я оглеждаме хубаво и въпреки че краката ѝ са дълги и с добър тен, забелязвам, че едното ѝ коляно е по-голямо от другото. Лявото ѝ коляно всъщност е с по-голяма капачка и този почти незабележим дефект ни отблъсква. Загубваме интерес към нея. Ван Патън пак се взира в мезето си объркано, после поглежда към чинията на Макдърмот и констатира:
– Ама и на тебе са ти объркали поръчката. Това е суши, а не сашими.
- Абе майната му – въздъхва Макдърмот. – И без това не сме дошли заради храната.
Някакъв тип, който много прилича на Кристофър Лодър, приближава към масата ни, потупва ме по рамото и казва:
– Здрасти, Хамилтън. Страхотен тен имаш.
И отминава към мъжката тоалетна.
– Страхотен тен имаш, Хамилтън – имитира го Прайс и реди парчета мексикански хляб до хляба в моята чим пика.
– Стига де – отвръщам. – Надявам се, че не съм се изчервил.
– Всъщност къде ходиш, Бейтмън? – пита Ван Патън.
– За тена де?
– Да, Бейтмън, къде ходиш? – Макдърмот също изглежда истински заинтересуван.
– Ами къде! Като всеки друг – в козметичен салон.
– Аз пък – започва Ван Патън и спира, за да привлече вниманието ни – си имам легло и апарат за тен вкъщи.
И лапва голямо парче от мидения колбас.
– Стига бе! – недоумявам.
– Има, има – потвърждава Макдърмот с пълна уста. – Виждал съм го.
– Ама това е идиотско – заявявам.
– Защо пък да е идиотско? – пита Прайс и ровичка с вилицата из чинията си.
– Знаеш ли колко скъпо излиза абонаментът за козметичен салон? – пита ме Ван Патън. – Знаеш ли колко е за една година?
– Ти не си добре – промърморвам.
– Я гледайте, пичове, Бейтмън се възмути – отбелязва Ван Патън.
Изведнъж до масата изниква сервитьор с количка и без да пита дали сме свършили, ни прибира мезетата, които едва сме наченали. Никой не протестира, само Макдърмот пита:
– Абе тоя май ни отнесе мезетата, или се лъжа?
И започва да се смее неопределено. Ама като вижда, че на никой не му е до смях, млъква.
– Отнесе ги, защото порциите са толкова мижави, та сигурно е решил, че отдавна сме ги изяли – казва Прайс унило.
–Обаче това да си сложиш апарат за тен вкъщи наистина е голяма щуротия – казвам на Ван Патън, а тайно си мисля, че всъщност е много шик, само че в моя апартамент няма място за такова нещо. Освен за правене на тен, става и за много други работи.
– Кой е този с Пол Оуен? – чувам Макдърмот да пита Прайс.
– Някакъв майстор от "Кидър Пийбоди" – разсеяно му отговаря Прайс. – Познавал Маккой.
– Защо тогава седи с тези дървеняци от "Дрексъл"?
– Интересува се Макдърмот. – Това там не е ли Спенсър Уин?
– Да нямаш халюцинации? Това не е Спенсър Уин.
Поглеждам към Пол Оуен. Седнал е в едно сепаре с още трима типове – единият от тях сякаш е Джеф Дювал, с тиранти, зализана назад коса, очила с рогови рамки, всичките пият шампанско – и между другото се чудя как ли Оуен се е уредил със счетоводството на "Фишер". Още не съм огладнял, но вечерята ни пристига почти веднага след мезетата и започваме да се храним. Макдърмот си разкопчава тирантите. Прайс му казва, че е мърляч. Чувствам се като хипнотизиран, но успявам да откъсна очи от Оуен и поглеждам в чинията си (задушеното е във форма на жълт шестоъгълник, с парченца пушена сьомга и сос от зелени домати по края), после забелязвам тълпата от чакащи за места. Изглеждат озверени, пияни от безплатните коктейли, съсипани от висене в очакване да се освободи някоя скапана маса до входа за кухнята, въпреки че са направили резервация. Ван Патън нарушава мълчанието на масата, като хвърля вилицата и избутва стола си назад.
– Какво има? – питам го и вдигам глава.
Вилицата в ръката ми застива над чинията, сякаш ръката ми не желае да развали подредбата в нея. Въздишам и отпускам ръката си, съвсем отчаян.
– Мамка му! Забравих да запиша на Манди филма по кабелната телевизия – избърсва си той устата със салфетката и става. – Ще се върна.
– Тя не може ли да си го запише? – обажда се Прайс.
– Да не си превъртял?
– Тя е в Бостън при зъболекаря си – свива рамене Ван Патън.
– И какво ще правиш? – питам го неуверено. Мисълта за визитната му картичка още не излиза от главата ми. – Да не смяташ да се обаждаш на телевизионната компания?
– Не – отвръща той. – Имам звукозадействащ телефон, който е свързан с програматора на видеото, купих го от "Хамахер Шлемер".
Той тръгва и по пътя си закопчава тирантите.
– Много тежкарски го даваш – казвам едва чуто.
– Ей, кажи какво да ти поръчаме за десерт – провиква с Макдърмот.
– Нещо с шоколад и без тесто – отвръща той.
– Абе Ван Патън да не би да се е отказал от спортуването? – питам. – Изглежда ми подпухнал.
– Да, така изглежда – кима Прайс.
– Нямаше ли членска карта за клуб "Вертккал"?
– Не знам – мънка Прайс и гледа в чинията си.
Изведнъж я отблъсква настрани и прави знак на сервитьорката за още една водка "Финландия" с лед. Друга стройна келнерка се приближава към нас с бутилка шампанско "Перие-Жуе", неотлежало, и казва, че с него ни черпи Скот Монтгомъри.
– Неотлежало, да еба и хитреца – съска Прайс, поизправя се, за да види масата на Монтгомъри. – Смотаняк – прави му знак с вдигнат нагоре палец. – Толкова е дребен, че едва го виждам. Май го сбърках с Конрад. Карай.
– Къде е Конрад? – питам. – Трябва да му кажа здрасти.
– Онзи тип, дето те нарече Хамилтън.
– Това не беше Конрад – отвръщам.
– Сигурен ли си? Много приличаше на него – казва Прайс, без да придава особено значение на това, защото най-нахално зяпа в деколтето на келнерката, което се е разтворило, когато се е навела, за да измъкне тапата на бутилката.
– Не, това не беше Конрад – казвам, учуден от това, че не познава колегите си. – Този беше по-добре подстриган.
Мълчим, докато мацето разлива шампанското. Щом тя си тръгва, Макдърмот ни пита дали сме харесали кухнята. Отговарям, че задушеното е било чудесно, само дето са попрекалили със соса от зелени домати. Макдърмот кима.
– И други са ми казвали същото. Ван Патън се връща.
– Тоалетната им не е от най-готините.
– Какво ще кажете за десерт? – предлага Макдърмот.
– Само ако е сорбе с "Белини" – прозява се Прайс.
– Абе я направо да плащаме и да се вдигаме – обажда се Ван Патън.
– Май стана време за лов на пиленца, господа – добавям.
Мацето ни донася сметката. Сумата е четиристотин седемдесет и пет долара – доста по-малко, отколкото сме очаквали. Поделяме си я, но ми трябват пари в брой, затова плащам с платинената си карта "Американ Експрес" и прибирам банкнотите им, предимно нови петдесетачки. Макдърмот иска да му върна десет долара, защото миденият му колбас струвал само шестнайсет долара. Бутилката шампанско от Монтгомъри остава на масата недопита. Отвън, на тротоара пред входа на "Пастелите", седи друг скитник с надпис, от който нищо не се разбира. Неуверено проси от нас по някой цент или нещо за ядене.
– Тоя тип наистина изглежда много зле – констатирам.
– Ей, Макдърмот – подмята Прайс, – защо не му хвърлиш вратовръзката си?
– Глупости. Какво ще прави с нея? – питам, докато зяпам нещастника.
– Абе срещу нея може да му дадат едно предястие в "Джамс" – майтапи се Ван Патън и ме сръгва в ребрата.
Макдърмот обидено разглежда вратовръзката си и мърмори нещо неясно.
– Съжалявам... обаче идва такси – провиква се Прайс и маха с ръка. – ...И с него – пиенето.
– Към "Тунела" – казва Макдърмот на шофьора.
– А така, Макдърмот – насърчава го Прайс, докато сяда на предната седалка. – Май те хвана тръпката, а?
– Това е, защото не съм смотан педал като тебе – отвръща му Макдърмот и се вмъква в колата преди мен.