– Ако не знаеш, сега ти става ясно, че пещерните хора са имали повече акъл в главите си от нас – обяснява Прайс на шофьора.
– Това вече съм го чувал – обажда се Макдърмот.
– Ван Патън – питам, – ти видя ли с какво шампанско ни почерпи Монтгомъри?
– Ама почерпи ли? Не може да бъде! – отговаря Ван Патън. – Чакай, ей сега ще се сетя. "Перие-Жуе"?
– Печелиш! – извиква Прайс. – Неотлежало.
–Да еба и хитреца – заключава Ван Патън.
"Тунела"
Не знам защо, но всички мъже в "Тунела" тази вечер са в смокинги, с изключение на един бездомник на средна възраст, седнал до кофа за боклук само на метър-два от заградителните въжета отстрани на входа, със стиропорна чашка в ръка, протегната за подаяние към всеки, който би му обърнал внимание. Докато заобикаляме тълпата около въжетата, водени от Прайс, който дава знак на един от портиерите, Ван Патън размахва пред лицето на просяка чисто нова банкнота от един долар и погледът на онзи светва, но Ван Патън си прибира долара в джоба и влизаме в клуба с дузина куверти за пиене и два пропуска за салона за специални гости на подземния етаж. Вътре ни посрещат други двама портиери, облечени в дълги вълнени сака и с вид на германци, които ни питат защо не сме със смокинги. Прайс урежда проблема много елегантно с някакъв негов си номер – вероятно им бута бакшиш или ги премята със старата си членска карта. Не се намесвам, дори съм застанал с гръб към тях, като се опитвам да чуя как Макдърмот се оплаква на Ван Патън за това колко неразумно съм постъпил, като съм отказал да опитам пицата в "Пастелите", но трудно долавям думите му, защото от озвучителната уредба гърми I feel free в изпълнение на Белинда Карлайл. В джоба на сакото си от "Валентино" имам нож с назъбено острие и ми иде да изкормя Макдърмот още тук, на входа, да му разфасовам лицето и да го разпоря отзад по гръбнака, но в този момент Прайс най-сетне ни дава знак да влизаме и изкушението да убия Макдърмот отстъпва пред нетърпеливото очакване за една приятна вечер с шампанско, свалка с някое готино гадже, а защо не и танци под звуците на стари парчета или онзи нов хит на Джанет Джаксън, който толкова много ми харесва.
В преддверието по пътя към същинския вход музиката не е толкова силна и минаваме покрай три красавици. Едната е издокарана с черно вълнено елече с копчета отстрани, панталони от вълнен креп и кашмирена блуза с висока яка – всичко от "Оскар де ла Рента"; втората е с двуредно дълго сако от вълна, мохер и найлон, панталони, тесни като джинси, и мъжка памучна риза – всичко от "Стивън Спрауз"; а най-готината носи карирано вълнено елече, вълнена пола от "Барни" и копринена блуза "Андра Габриел". Определено проявяват интерес към нас и ние им отвръщаме на вниманието, извъртайки глави към тях с изключение на Прайс, който ги подминава невъзмутимо и изтърсва нещо неприлично по техен адрес.
– Мамка му, Прайс, що не се стегнеш малко! – възмущава се Макдърмот. – Какво ти става? Тия трите бяха жестоки.
– Сигурно, ама ако плямпаш на фарси – отговаря Прайс и му подава няколко куверта за алкохол като за сдобряване.
– Какво? – намесва се Ван Патън. – Не изглеждаха да са испанки.
– Слушай, Прайс, ако искаш да изчукаш нещо, не е лошо да си промениш поведението – съветва го Макдърмот.
– Ти ли ще ми говориш за чукане бе? – контрира го Прайс. – Ти, който оная вечер си се оставил да те изцъркат на ръка?
– Така няма да те огрее скоро, Прайс – защитава се Крейг.
– Абе, ти да не мислиш, че като ми се чука, се държа както когато съм сред вас?
– Мисля – отговарят в хор Макдърмот и Ван Патън.
– Знаете ли – намесвам се, – понякога наистина е възможно да не действаш така, както би искал, за да получиш секс. Надявам се, Макдърмот, че с това няма да те накарам да загубиш наново девствеността си.
Ускорявам крачка, за да настигна Прайс.
– Разбира се, че не, но това не обяснява защо Тим се държи така кретенски – подтичва подире ми Макдърмот.
– Да не би пък на мацките да им пука? – репчи се Прайс.
– Като им кажа колко печеля на година, хич не им дреме за поведението ми.
– И как им снасяш тази ценна информация? – дразни го Ван Патън. – Викаш: ето ти едно питие, а между другото, получавам сто и осемдесет бона на година, колко взимаш ти? Така ли?
– Сто и деветдесет – поправя го Прайс. – Да, така правя. Мацетата не си падат по недомлъвки.
– А по какво, ваше всезнайно благородие? – иронизира го Макдърмот и в движение му прави поклон.
Ван Патън избухва в смях и без да спират, двамата се поздравяват с вдигнат палец.
– Ей – смея се и аз, – ако знаехте, нямаше да питате.
– По стабиляги, които могат да ги водят два пъти седмично в "Льо Сирк" и редовно в "При Нел". Или пък да ги запознаят с Доналд Тръмп – обяснява им Прайс.
Подаваме кувертите на симпатично девойче в сако от плътен вълнен плат и копринено шалче от "Хермес". Тя ни пропуска и Прайс ѝ намига, а Макдърмот мърмори:
– Тук само от един поглед можеш да прихванеш някоя болест. Пълно е със съмнителни гаджета.
– Абе, нали ти казах нещо – успокоява го Ван Патън и спокойно му повтаря какво е чел. – За нас няма страшно. Шансът е нула, точка, нула, нула... ъъъ, един процент...
Слава богу, звуците на New sensation на "Инексес" заглушават думите му. Музиката е надута до краен предел и разговор може да се води само с надвикване. Клубът е претъпкан. Единствената светлина идва от прожекторите над дансинга. Всички са облечени в смокинги. Всички пият шампанско. Тъй като имаме само два пропуска за специалния салон в приземния етаж, Прайс ги пробутва на Макдърмот и Ван Патън и те нетърпеливо ги размахват пред лицето на портиера, който пази на стълбите. Той е облечен в двуреден вълнен смокинг, памучна риза с тясна яка от "Черути 1881" и карирана чернобяла папийонка от "Мартин Дингмън Некуеър".
– Ей – крещя на Прайс, – защо не се вмъкнахме ние с пропуските?
– Защото – надвиква той музиката – ни трябва малко боливийски барут...
Следвам го по тесния коридор, минаващ успоредно на дансинга, прекосяваме бара и накрая попадаме в Залата с полилеите, която е фрашкана с типове от "Дрексъл", от"Лемън", от "Кидър Пийбоди", от "Първа Бостънска", от "Морган Стенли", от "Ротшийлд", от "Голдмън" и дори от "Ситибанк", всичките в смокинги и с чаши шампанско в ръцe. Почти неусетно New sensation преминава в The Devil inside, а Прайс съзира Тед Мадисън, облегнат на парапета в дъното на салона, облечен в двуреден вълнен смокинг, памучна риза с малка яка от "Пол Смит", папийонка и пояс от "Рейнбоу Некуеър", диамантени копчета на ръкавите от "Трианон", обувки от шагренова кожа "Ферагамо" и старинен часовник "Хамилтън" от "Сакс". Двойни влакови релси, осветени от зелен и розов прожектор, минават покрай Мадисън и потъват в тъмнината. Прайс изведнъж се спира и се взира встрани от Тед, който се усмихва, щом разпознава Тимъти, а Прайс гледа замечтано релсите, сякаш са някакво олицетворение на свободата, на бягството от действителността, за които е бленувал. Аз обаче крещя в ухото му:
– Ей, я виж, Теди!
Това прекъсва бляновете му, той тръсва глава, сякаш да ги прогони напълно, пренастройва погледа си и извиква решително:
– Ааа, не, това не е Мадисън, това е Търнбол!
Типът, когото смятах за Мадисън, отвръща на поздрава на двама други и ни обръща гръб. Тогава изневиделица зад Прайс изниква Ебърсол, стисва с ръка Тимъти през прага и на шега се опитва да го удуши. Прайс отстранява ръката му, здрависва се с него и казва:
– Как си, Мадисън?
Мадисън, когото помислих за Ебърсол, носи разкошно двуредно ленено сако "Хакет" от "Бергдорф Гудмън". В едната си ръка държи незапалена пура, а в другата – полупълна чаша шампанско.
– Господин Прайс – вика Мадисън, – радвам се да ви видя.
– Мадисън – крещи му в отговор Прайс, – нуждаем се от твоите услуги.
– Да не си търсите белята? – усмихва се Мадисън.
– Не, нещо по-спешно.