– Разбира се – казва Мадисън и неизвестно защо ми кима някак сдържано. – Бейтмън, страхотен тен имаш.
Зад Мадисън стои някакъв образ, който много прилича на Тед Драйър. Облечен е в двуреден смокинг с шал-яка, памучна риза и копринена папийонка – всичко (почти съм сигурен) от "Поло", марка "Ралф Лоран". Мадисън непрекъснато се върти насам-натам, за да поздравява разни хора, които щъкат из навалицата.
Накрая Прайс съвсем се изнервя.
– Слушай, трябват ни наркотици – казва му той, доколкото чувам.
– Търпение, Прайс, търпение – провиква се Мадисън. – Ще говоря с Рикардо.
Но продължава да стърчи и да кима на тия, дето минават край нас.
– Защо не го направиш още сега! – крещи му Прайс.
– Вие защо не сте със смокинги бе? – вика Мадисън.
– Колко ни трябва? – пита ме Прайс със съвсем отчаян вид.
– Един грам ще стигне – отвръщам, надвиквайки музиката. – Утре рано трябва да съм в службата.
– Имаш ли в тебе сухо?
Не мога да лъжа, кимвам утвърдително и му давам четирийсет долара.
– Един грам – предава той поръчката на Тед.
Мадисън избутва напред приятеля си.
– Ей, това е Мой.
– Един грам. – Прайс бута парите в ръката му. – Твой? Какво твой?
Онези двамата се хилят, Тед енергично клати глава и изкрещява някакво име, което едва долавям.
– Не твой, казва се Мой.
– Ааа, добре. Приятно ми е, мой човек – Прайс повдига китката с часовника "Ролекс" на нея и почуква с показалец циферблата.
– Ей сега се връщам – извиква Мадисън. – Не оставяйте момчето да скучае. Не си стискайте кувертите.
Той изчезва. Мой-Твой-Кой също потъва в навалицата. Промъквам се след Прайс до парапета.
Ще ми се да запаля пура, ама нямам кибрит, затуй я въртя под носа си и се наслаждавам на аромата ѝ, а мисълта, че идат и наркотици, ме успокоява, взимам два куверта от Прайс и се опитвам да го уредя с една водка "Финландия" с лед, но се оказва, че нямат – поне така ми обяснява сопнато барманката, която има страхотно тяло и е толкова готина, че решавам все пак само заради това да ѝ оставя тлъст бакшиш. Поръчвам една водка "Абсолют" за Прайс и уиски "Джей енд Би" с лед за мен. За миг си помислих дали да не си направя кодош с Тим и да му донеса един "Белини", но се сещам, че тази вечер е малко раздразнителен и няма да схване майтапа, та се отказвам. Промъквам се обратно през тълпата, подавам му "абсолютката", той я взима, без да ми благодари, и я удря на екс. Оглежда чашата, намръщва се и ми хвърля унищожителен поглед. В отговор свивам безпомощно рамене. Той пак се втренчва в релсите. Малко са мацките тази вечер в "Тунела".
– Ей, знаеш ли, че утре вечер ще излизам с Кортни?
– С нея? – извиква той в отговор, без да откъсва очи от релсите . – Страхотно.
Дори през шума усещам сарказма в гласа му.
– Защо не? Карутърс е запрашил нанякъде и не е в града.
– По-добре си плати за компаньонка – казва той огорчено.
– Че защо?
– Защото чукането ще ти излезе много по-евтино.
– Ааа, тоя номер няма да мине – викам му.
– Абе, и аз така си мислех по едно време. – Прайс разклаща чашата и ледът в нея потропва. – Обаче и Мередит се оказа същата. Иска да ѝ се плаща. Всичките са от един дол дренки.
– Прайс? – Удрям една яка глътка от уискито. – Ти си безценен...
Той посочва зад гърба си.
– Накъде ли водят тия релси?
Появяват се лазерни светлини.
– Не знам – отговарям след дълга пауза, колко дълга – и това не знам.
Омръзва ми да гледам Прайс, който стои неподвижен и безмълвен. Извръща поглед от релсите само за да потърси Мадисън или Рикардо. Кьораво маце не се вижда, навсякъде само колеги от Уолстрийт в смокинги. Единствената жена, която забелязвам, танцува сама в един ъгъл под звуците на парче, което мисля, че се казваше Love Triangle. Облечена е в някакъв жакет с пайети от "Роналдъс Шамаск", опитвам се да я разгледам по-добре, но очакването на кокаина ме изнервя и започвам да дъвча крайчеца на един куверт, пък и някакъв тип от Уолстрийт, който прилича на Борис Кънингам, застава точно пред мен и от гърба му не мога да видя нищо. Вече се каня да прескоча пак до бара, но точно тогава Мадисън се появява отново – след двайсет минути – задъхан, ухилен до уши, здрависва се със запотения и помръкнал Прайс, който си тръгва толкова бързо, че Тед дори не успява да го потупа приятелски по гърба и ръката му увисва във въздуха.
Поемам след Прайс обратно покрай бара и дансинга, подминаваме стълбите към приземния етаж и дългата опашка пред дамската тоалетна, което изглежда доста странно, тъй като тази вечер в клуба почти няма жени, и накрая хлътваме в мъжката. Вътре няма никого, вмъкваме се и двамата в една кабина и той залоства вратата.
– Целият треперя – проговаря Прайс и ми подава малкото пликче. – Ти го отвори.
Поемам го от него, внимателно разгръщам крайчетата му и излагам грамчето прашец на слабата неонова светлина – вижда ми се по-малко.
– Я – шепне Прайс с изненадващо тих глас, – не е кой знае колко много, а?
И се навежда напред да го разгледа.
– Може и така да ни се струва от светлината – успокоявам го.
– Какво му става на тоя Рикардо? – чуди се той и зяпа кокаина.
– Шшт – прошепвам и вадя платинената си карта "Американ Експрес". – Хайде, давай.
– Това копеле да не продава вече на милиграми? – възмущава се Прайс и гребва от прашеца със собствената си кредитна карта "Американ Експрес", поднася я до носа си и вдишва дълбоко с ноздрите. Мълчи известно време и след това изсъсква:
– Мамка му на тоя педал!
– Какво има?
– Пробутал ни е от слабия, копелето му мръсно!
Той чак се задъхва от яд. Опитвам малко и стигам до същия извод.
– Да, от слабия е, ама мисля, че ако глътнем повечко, ще свърши работа...
Но Прайс не ме слуша, защото е побеснял, лицето му е станало мораво, по бузите му се стичат струйки пот. Крещи, сякаш е моя вината, сякаш аз съм предложил да купим праха от Мадисън.
– Искам да се изкефя, Бейтмън – бавно започва Прайс и гласът му постепенно се издига. – Разбираш ли, не ми трябва този ученически боклук!
– Можеш да си го сложиш в кафето с мляко – провиква се някой от съседната кабина.
Прайс се втренчва в мен с широко отворени от недоумение очи, изведнъж се извръща с лице към алуминиевата преграда между двете кабини и започва да блъска по нея с ръка.
– По-кротко де – усмирявам го. – Хайде, давай, колкото има – толкова.
Прайс пак се обръща към мен и след като прокарва ръка по зализаната си назад коса, сякаш става малко по-спокоен.
– Май си прав. – И леко повишава глас. – Ама това копеле от другата страна дали ще ни разреши?
Известно време чакаме отговор, после чуваме гласа.
– Абе, хич да не ви пука...
– Еби се в гъза! – изревава Прайс.
– Еби се ти в гъза! – отвръща онзи.
– Не, ти се еби! – крещи неистово Прайс и се опитва да се покатери по алуминиевата преграда, но аз го смъквам с една ръка, а от другата страна досадникът пуска водата и бърза да се измъкне от тоалетната.
Прайс се отпуска на вратата на кабината и ме гледа безпомощно. С трепереща ръка избърсва все още моравото си лице и стиска здраво очи. Устните му са побелели, под едната му ноздра е полепнал малко кокаин. Без да отваря очи, тихо казва:
– Добре, давай сега.
– Така те искам – насърчавам го.
Един след друг гребваме с картите от плика, докато вече не може да се вземе нищо с тях, и тогава попиваме прашеца с пръсти и облизваме върховете им. При мен ефектът е почти нулев, но с още едно уиски "Джей енд Би" може и да се получи нещо.
Излизаме от кабината и мием ръцете си, като се взираме в отражението си в огледалото. Когато решаваме, че всичко е наред, поемаме обратно към Залата с полилеите. Става ми горещо и съжалявам, че не си оставих палтото "Армани" на гардероба, но независимо от оплакванията на Прайс настроението ми се подобрява и след минута вече съм на бара и се опитвам да привлека вниманието на готината барманка. Чакам доста дълго и накрая вадя двайсетачка и я слагам пред нея. Това помага. Поръчвам две двойни водки "Столичная" с лед. Тя ги налива пред мен.