Гот ми е и извиквам:
– Ей, не учиш ли в Нюйоркския университет?
Тя поклаща отрицателно глава, без дори да се усмихне.
– Да не би да си от "Хънтър"?
Пак отрицателно кимане. И в "Хънтър" не учи.
– Значи в Колумбийския? – викам този път на майтап.
Тя не вдига очи от водките. Решавам да прекратя разговора и удрям кувертите на барплота до двете чаши, които слага пред мен. Тя обаче пак клати глава и ми изкрещява:
– Минава единайсет, кувертите не важат, даваме само срещу пари. Това прави двайсет и пет долара.
Без да протестирам, вадя портфейла от кожа на газела и подавам петдесетачка, която тя поглежда презрително, и с въздишка се обръща към касата, за да ми върне рестото.
Опитвам се да хвана погледа ѝ и се провиквам над шума от Pump up the volume и тълпата наоколо.
– Ти си една долна кучка и ми иде да те заколя и да си поиграя с кръвта ти.
Но на лицето ми грее усмивка.
Не оставям на тъпата путка нито цент бакшиш и намирам Прайс, който пак се е забил при релсите и стиска с две ръце стоманените решетки. Пол Оуен, който води сметките на "Фишър", е облечен в двуреден вълнен смокинг с шест копчета отпред, застанал е до Прайс и крещи нещо.
Подавам водката на Прайс и кимвам на Пол. Прайс мълчи, не ми казва дори едно "благодаря". Държи чашата и тъжно гледа релсите. Неочаквано запремигва и навежда глава към питието, а когато блясват светлинните ефекти, изправя рамене и започва да си мърмори нещо.
– Не ти ли е гот? – питам го.
– Ти как си? – провиква се Оуен.
– На върха на щастието – отговарям.
От говорителите се лее някаква безкрайна песен, в която една мелодия преминава в друга чрез няколко еднообразни такта между различните части. Звукът е толкова силен, че е невъзможно да се разговаря, което обаче е добре дошло за мен, щом се налага общуване с хитрец като Оуен. В Залата с полилеите сякаш вече има повече жени и се опитвам да хвана погледа на една от тях – с тяло на фотомодел и с огромни цици. Прайс ме сръгва с лакът в ребрата и се навеждам над него, за да го питам дали да не вземем още едно грамче кокаин.
– Защо не сте в смокинги? – пита ни Оуен, който стои зад мен.
– Чупирам се – изкрещява ми Прайс. – Зарязвам всичко.
– Какво зарязваш? – крещя и аз, съвсем объркан.
– Това – вика той и от погледа и жестовете му оставам с впечатлението, че говори за водката в ръката му.
– Недей – казвам. – Дай ми я на мен.
– Слушай, Патрик – гласът му става неистов, – чупирам се, не разбираш ли?
– Къде отиваш? – Съвсем не знам какво да кажа. – Да потърся ли Рикардо?
– Чупирам се! – пищи той. – Чу-пи-рам... се!
Започвам да се смея, защото не мога да разбера какво иска да ми каже.
– Добре де, къде отиваш?
– На майната си!
– Не ми казвай – извиквам му. – Търговско банкерство, нали?
– Не, Бейтмън. Говоря сериозно, копеле. Чупирам се. Изчезвам.
– Добре де, къде? – Все още се подсмихвам, объркан съм, а и трябва да надвиквам музиката. – В "Морган Стенли" ли? Или отиваш на почивка? Кажи де?
Той се извръща от мен, без да отговори, забил е поглед в релсите, сякаш иска да разбере къде свършват, да види какво има зад тъмнината. Започва да става досаден, но пък да говориш с Оуен е още по-кофти.
– Кажи му да не се притеснява, да се радва на живота – провиква се Оуен.
– Ти още ли си във "Фишър"?
Не се сещам какво друго да го питам.
– Какво? – пита той. – Чакай. Това не е ли Конрад?
Посочва ми някакъв тип с шал-яка, обикновен смокинг, памучна риза и папийонка – всичко от "Пиер Карден", който стои недалеч от бара, точно под полилея, с чаша шампанско в ръка, и разглежда ноктите си. Оуен вади пура и иска огънче. Съвсем ми доскучава и тръгвам към бара без да му се извинявам, че отивам да поискам кибрит от готината барманка. Залата е фрашкана с хора, всички като че ли са ми познати – всички изглеждат еднакво. Тютюнев дим от пурите се носи тежко над главите им, а от говорителите отново звучи парче на "Инексес", надули са го по-силно отвсякога, но за какво? Без да искам, докосвам веждата си и пръстите ми овлажняват. Взимам от бара кибрит. На връщане, както си пробивам път през навалицата, се сблъсквам с Макдърмот и Ван Патън, които почват да ме крънкат за още куверти. Давам им всичките, дето останаха, защото знам, че вече не важат. Тълпата ни е притиснала от всички страни точно в средата на залата и кувертите май не са достатъчен стимул за тях, тъй като не се втурват към бара.
– Ама че гадна работа – казва Ван Патън. – Долу е пълно с грозотии. Нищо свястно.
– Мазето съвсем е западнало – провиква се Макдърмот.
– Намерихте ли дрога? – пита ме Ван Патън. – Мярнахме Рикардо.
–Не – викам. – Не стана. Мадисън се оля, не можа да намери.
– Сервитьор, мамка ти мръсна, сервитьор! – крещи зад гърба ми някакъв тип.
– Безсмислено е – извиквам. – Нищо не чувам.
– Какво казваш? – крещи и Ван Патън. – Нищо не чувам.
Изведнъж Макдърмот ме сграбчва за ръката.
– Какво прави тоя идиот Прайс? Погледни там.
Като на забавен кинокадър едва-едва се обръщам и виждам Прайс, кацнал на парапета пред релсите. Опитва се да запази равновесие, някой му е дал чаша с шампанско, разперил е и двете си ръце, затворил е очи, сякаш ще благославя тълпата. Семафорите зад него примигват, машината за пушек работи с пълна сила и сива мъгла обгръща почти изцяло фигурата му. Той крещи нещо, но не мога да чуя какво – шумът от препълнената зала се надпреварва с оглушителната музика от тонколоните, затова започвам с лакти да си пробивам път към Прайс, без да го изпускам от погледа си. Минавам покрай Мадисън, Мой, Търнбол и Кънингам. Но навалицата става все по-гъста и дори не си заслужава да правя опит да стигна до Прайс. Само някои го гледат как пази равновесие на парапета със затворени очи и крещи нещо. Внезапно усещам някакво облекчение от това, че съм заседнал сред навалицата и не мога да го доближа, да го спася от унижението, на което се излага. Изведнъж, в промеждутък на заглъхване на музиката и шума, чувам крясъците му.
– Чао! – чуват го и други, и тълпата най-сетне му обръща внимание. – Тъпи копелета!
Той прави грациозна извивка в кръста, скача от парапета между релсите и хуква по тях, от чашата в ръката му хвърчат пръски разпенено шампанско. На светлината на мигащия семафор виждам как се препъва един-два пъти, ала успява да се задържи прав, не спира да бяга и изчезва в тъмнината. До парапета седи пазач, който обаче не помръдва, докато Прайс изчезва в тъмното. Само поклаща глава.
– Прайс! Върни се! – крещя, но тълпата аплодира изпълнението му.
– Прайс! – извиквам още веднъж, ала гласът ми е заглушен от ръкоплясканията, а и Прайс едва ли може да ме чуе от толкова далеч. Пък и да ме чуе, едва ли ще ме послуша. Наблизо стои Мадисън и протяга ръка, сякаш за да ме поздрави за нещо си.
– Тоя пич е голям палавник.
Макдърмот изниква до мен и ме дръпва за рамото.
– Да не би Прайс да знае някакъв друг изход за специални гости, който не ни е известен?
Изглежда доста угрижен.
Навън пред входа на "Тунела" наистина се чувствам гот, но малко съм уморен, а в устата ми има сладникав вкус на "Нутрасуийт", въпреки че ударих вътре още две водки и половин уиски. Дванайсет и половина е и ние зяпаме как колите се опитват да направят ляв завой към Западната магистрала. Тримцата – Ван Патън, Макдърмот и аз, обсъждаме възможностите да потърсим онзи нов клуб "Некение". Усещам, че съм леко пиян, но не съвсем замаян.
– Ще обядваме ли заедно? – Прозявам се. – Утре?
– Не мога – отвръща Макдърмот. – Ще се подстригвам В "Пиер".
– А какво ще кажете за закуска? – предлагам.
– Не става – обажда се Ван Патън. – Ще си правя маникюра в "Джио".
– Добре, че ме подсети – казвам и оглеждам едната си ръка. – И аз съм за маникюр.