– Дай да се видим на вечеря – предлага ми Макдърмит.
– Имам среща, мамка му.
– А ти? – обръща се Макдърмот към Ван Патън.
– И аз не мога. Трябва да намина към "Сънмейкърс". После имам малко частен бизнес.
Служба
В асансьора Фредерик Дибъл ми разправя за някакъв материал на шеста страница или от клюкарските колони – за Ивана Тръмп, а после за някакъв нов италиано-тайландски ресторант в Горен Ийст Сайд, където ходил предната вечер с Емили Хамилтън, и започва да му превъзнася кухнята. Извадил съм си позлатената химикалка "Крос", за да запиша името на заведението в тефтерчето си с адреси. Дибъл е с леко раиран двуреден вълнен костюм "Канали Милано", памучна риза "Бил Блас", копринена вратовръзка на ситно каре "Бил Блас Сигначър", а през ръка е преметнал шлифер "Мисони Уомо". Прическата му изглежда доста добре и си личи, че не е била от евтините. Разглеждам я с възхищение, докато той си тананика мелодийката, която се чува от говорителите в асансьора – някаква версия на Sympathy for the Devil. Тъкмо се решавам да питам Дибъл дали е гледал "Шоуто на Пати Уинтърс" по телевизията тази сутрин (беше за аутизма), и стигаме неговия етаж, който е под моя. Той излиза и ми повтаря името на ресторанта:
– Запомни, "Тайдиалано". – След което добавя: – Чао, Маркъс.
Вратите се затварят. Аз съм с кариран вълнен костюм с широки панталони от "Хюго Бос", копринената ми вратовръзка също е "Хюго Бос", памучната ми риза е от "Джоузеф Абуд", а обуквите – от "Брукс Брадърс". Твърде дълго си търках зъбите тази сутрин и все още в дъното на гърлото си усещам вкуса на кръвта от венците. Накрая изплакнах устата си с "Листерин" и сега всичко отвътре ми гори, но излизам усмихнат от асансьора и минавам покрай поразения от махмурлук Уитън Горн, размахвайки в ръка новото си кожено куфарче от "Ботега Венета".
Секретарката ми Джийн, която е влюбена в мен и за която в крайна сметка вероятно ще се оженя, е седнала зад бюрото си и както винаги, за да привлече вниманието ми, се е издокарала с нещо невероятно скъпо и адски неподходящо – кашмирена жилетка от "Шанел", кашмирена блуза и шал, обеци от фалшиви перли и панталони от вълнен креп от "Барни". Свалям от врата си уокмена, докато приближавам към нея. Тя вдига глава и се усмихва стеснително.
– Май закъсня, а?
– Забавих се в часа по аеробика. – Правя се на тежкар.
– Съжалявам. Някакви съобщения?
– Рики Хендрикс се обади, за да отложи уговорката ви. Не каза какво и защо се отлага.
– От време на време се боксираме с Рики в "Харвард клуб" обяснявам ѝ. – Друго?
– И... Спенсър иска да пиете по едно на "Флютис Пиър" 17...
– Кога? – питам.
– След шест.
–Невъзможно – отсичам вече на път към кабинета си. – Отложи го.
Тя се надига иззад бюрото и влиза след мен.
– Да, и какво трябва да му кажа? – пита развеселено.
– Просто... кажи... не – съветвам я, докато събличам шитото си "Армани" и го поставям на закачалката "Алекс Льоб", която купих от "Блумингдейл".
– Просто... казвам... не? – повтаря тя.
– Гледа ли "Шоуто на Пати Уинтърс" тази сутрин?– питам. – За аутизма?
– Не – усмихва се тя, сякаш е очарована от пристрастеността ми към "Шоуто на Пати Уинтърс". – Как беше?
Вдигам от бюрото сутрешния "Уолстрийт Джърнъл" и преглеждам по диагонал заглавията на първа страница всички без изключение еднакво неясни и безсмислени.
– Струва ми се, че докато го гледах, имах халюцинации. Всъщност не знам. Не съм сигурен. Не помня. – Мърморя си, захвърлям "Уолстрийт Джърнъл" и взимам днешния "Файнаншъл Таймс". – Наистина не знам.
Тя стои и чака инструкции. Въздъхвам, скръствам ръце и присядам върху стъкления плот на бюрото "Палацети", от двете ми страни вече светят халогенните лампи.
– Добре, Джийн. За дванайсет и трийсет ми трябва резервация за трима в "Камълс", ако не стане, опитай в "Крейонс". Записа ли?
– Да, сър – отговаря тя шеговито и се обръща да си върви.
– Ох, почакай – извиквам ѝ, защото съм се сетил нещо.
– Трябва ми и резервация за двама в "Аркадия" за осем часа довечера.
Тя се обръща с леко помръкнало лице, но все още усмихната.
– О, нещо... интимно ли е?
– Глупости. Забрави го – казвам. – Аз ще свърша тази работа. Благодаря ти.
– Нищо не ми пречи да се обадя.
– Не, не – махам ѝ с ръце да си ходи. – Бъди добричка и ми донеси едно "Перие", става ли?
– Изглеждаш чудесно днес – казва тя, преди да излезе.
Права е, но не казвам нищо – просто се взирам в картината на Джордж Стъбс, закачена на отсрещната стена, и се чудя дали да не я преместя, защото е много близо до стерео-УКВ-приемника "Айва" и двукасетъчния магнетофон, до полуавтоматичната въртяща се масичка, графичния тон-изравнител и колоните – всичко в приглушено синьо, за да подхождат на цветовете в кабинета. Картината на Стъбс може би трябва да отиде над статуята на добермана в реални размери (взех я за седемстотин долара от "Красавицата и звяра" в "Тръмп Тауър"), която стои в ъгъла, а може би ще стои по-добре над античната масичка "Пакрицини" до добермана. Ставам и разчиствам от нея спортните списания от четирийсетте години, за всяко от които дадох по три десетачки във "Фънчис", "Банкърс", "Гакс" и "Глийкс", после откачам картината от стената, закрепвам я върху масичката, сядам пак зад бюрото и започвам да си играя с моливите в старата германска халба, която купих от "Мантикс". Картината изглежда еднакво добре и на двете места. Имитация на стойка за чадъри "Блек Форест" (за шестстотин седемдесет и пет долара от "Юбер де Форж") се кипри в друг ъгъл и едва сега забелязвам, че в нея няма нито един чадър.
Пускам си касета на Пол Батърфийлд, отново се отпускам в стола зад бюрото и разгръщам "Спортс Илюстрейтид" от миналата седмица, но не мога да се съсредоточа върху нищо за четене. Не ми излиза от акъла онова идиотско легло с апарат за тен, което си бил купил Ван Патън.
Надигам се, вдигам телефона и звъня на Джийн.
– Да? – чувам гласа ѝ.
– Джийн. Слушай, провери откъде може да изпадне някое легло за печене.
– Какво? – пита тя, сякаш не може да повярва на ушите си, но съм сигурен, че се подсмихва.
– Абе, нали знаеш, за тен – повтарям с небрежен тон.
– За... тен на кожата.
– Добре... – Отговорът ѝ е малко колеблив. – Нещо друго?
–Ааа, да, напомни ми да върна видеокасетите, които взех снощи от видеотеката.
Играя си, като отварям и затварям капака на сребърната кутия за пури, която стои до телефона.
– Друго? – пита тя и добавя закачливо: – Остава ли поръчката за "Перие"-то?
– А, да, разбира се. Няма да е лошо. И, Джийн?
– Да – отговаря тя и търпеливият ѝ тон ме успокоява.
– Нали не ме мислиш за смахнат? – питам. – Заради леглото за печене де?
След кратка пауза чувам гласа ѝ.
– Е, наистина е малко необикновено – признава тя и съм сигурен, че много внимателно подбира думите си.
– Но всъщност не чак толкова. Иначе как ще поддържаш този страхотен тен на кожата?
– Браво на теб – хваля я и затварям телефона.
Велика е моята секретарка.
След пет минути влиза в кабинета ми с "Перие", голям резен лимон и делото Рансъм, което не е длъжна да ми носи. Малко съм трогнат от почти пълната ѝ преданост към мен. Чак се чувствам поласкан.
– В дванайсет и трийсет в "Камълс" ще те чака запазена маса – обявява тя тържествено, докато налива "Перие"-то от бутилката в стъклена чаша. – В салона за непушачи.
– Друг път да не се обличаш така – съветвам я след бърз оглед. – Благодаря ти, че ми донесе папката Рансъм.
– Ммм... – тя се спира точно преди да ми подаде чашата и пита: – Моля? Не разбрах.
– Казах – повтарям спокойно и с усмивка – повече да не се обличаш така. Защо не ходиш с рокля? Или с пола?
Джийн замръзва на място, оглежда се и с кретенска усмивка пита нерешително:
– Не харесваш дрехите ми, така ли?
– Хайде, не се сърди. – Отпивам от "Перие"-то. – Ти си много по-красива.