– К'во шъ убичати? – промърморва.
– Вижте – започвам с най-учтивия тон, на който съм способен, – бихте ли уведомили домоуправителя за това, че таванът ми се е пропукал и...
Спирам дотук. Той ме зяпа така, сякаш съм прекрачил някаква тайнствена граница, и започвам да се чудя коя ли дума така го озадачи. "Домоуправител"? Или "таван"? А може би учтивото "бихте ли"?
– К'во ишкати? – въздъхва той тежко, втренчен отчаяно в мен.
Поглеждам мраморния под, също въздъхвам тежко и опитвам пак.
– Абе, не знам. Кажете на домоуправителя, че искам да говоря с него. Аз съм Бейтмън... от апартамент 10-И.
Когато вдигам глава да видя дали това е вече по-ясно, очите ми срещат безизразната маска на тъпото му лице. Аз съм призрак за този човек, мисля си. Аз съм нещо нереално, не съвсем осезаемо, при това явно му преча. Той кимва, връща се на телефона и продължава разговора си на диалект, какъвто никога не съм чувал.
Прибирам си пощата – каталог за поло, разписка от "Американ Експрес", юнският брой на "Плейбой", покана за служебен банкет в един нов клуб на име "Бедлъм". После отивам при асансьора и докато влизам, разглеждам рекламната брошура на "Ралф Лоран". Натискам бутона за моя етаж и бутона за затваряне на вратите, но някой се вмъква на бегом и инстинктивно се обръщам да го поздравя. Оказва се актьорът Том Круз, който живее в надстройката, и без да го питам, натискам бутона за неговия етаж, той ми кимва в знак на благодарност и забива поглед в бързо редуващите се светещи номера на етажите над вратите. В действителност той е по-нисък, отколкото изглежда на екрана, носи черни очила "Уейфарър", също като моите. Облечен е в сини джинси, бяла трикотажна фланелка и сако от "Армани".
За да наруша видимо неловкото мълчание, прочиствам леко гърлото си и казвам:
– Мисля, че бяхте много добър в "Барман". Много хубав филм, да, както и "Топ гън". Него наистина си го биваше.
Той извръща очи от мигащите числа и ме поглежда право в очите.
– Филмът се казваше "Коктейл" – отговаря ми тихо.
– Моля? – мънкам объркано.
Той също прочиства гърлото си.
– "Коктейл". А не "Барман". Филмът де, казваше се "Коктейл".
Настъпва по-дълга пауза, единствено шумът от въжетата, издигащи асансьора, нарушава настъпилата явна и тежка тишина между нас.
– Ама, разбира се... Точно така – казвам, сякаш заглавието на филма току-що е озарило паметта ми. – "Коктейл", така беше, да. Браво, Бейтмън, къде ти е акълът? – Въртя глава, сякаш да се отърва от грешката, и за да замажа нещата, протягам ръка. – Здравейте. Аз съм Пат Бейтмън.
Круз се здрависва с мен нерешително.
– Е, как е – продължавам, – харесва ли ви да живеете тук?
Той мисли дълго, преди да отговори:
– Май да.
– Страхотно е. Нали?
Той кима, без да ме погледне, а аз отново натискам бутона за моя етаж, съвсем неволно. Пак стоим и мълчим.
– Значи... "Коктейл" – проговарям след малко. – Така се казваше, наистина.
Той не продумва, дори не кимва с глава, а е вперил в мен очи, сваля тъмните си очила и с лека гримаса ме осведомява:
– Носът ви... ъъъ, кърви.
Онемявам за миг, после се сещам, че трябва да направя нещо. Правя се на объркан, недоверчиво опипвам носа си, вадя носната кърпичка "Поло" – вече изцапана с кафяви кървави петна – и избърсвам ноздрите си. С всичко това се справям отлично.
– Сигурно е от налягането – отбелязвам. – Много бързо се изкачихме нависоко.
Той кимва, но не казва нищо. Гледа мигащите номера на етажите.
Асансьорът спира и когато вратите се отварят, му викам на Том:
– Аз съм голям ваш почитател. Толкова се радвам, че най-после се видяхме.
– О, да.
Круз ме дарява с известната си усмивка и посяга към бутона за затваряне на вратите.
Момичето, с което имам среща тази вечер – Патриша Уоръл (русокоса, фотомодел, наскоро напуснала "Суийт Брайър" още след първия семестър), е оставило две съобщения, записани на телефонния секретар. Страшно важно било да ѝ се обадя. Докато разхлабвам синята копринена вратовръзка "Бил Робинсън", чийто десен е вдъхновен от Матис, набирам телефонния ѝ номер и прекосявам апартамента с безжичния апарат в ръка, за да включа климатичната инсталация.
Тя отговаря след третия сигнал.
– Ало?
– Патриша. Здравей. Пат Бейтмън е.
– О, здравей. Слушай, говоря по другия телефон. Може ли да ти звънна после?
– Ами... – колебая се аз.
– Виж, от спортния ми клуб се обаждат. Нещо са объркали сметката ми. След секунда ще ти се обадя.
– Добре – отвръщам и затварям.
Отивам в спалнята и свалям всичките дрехи, с които бях днес: вълнен костюм, десен рибена кост, с широки панталони от "Джорджо Кореджиари", памучна риза "Ралф Лоран" и обувки "Коул Хаан" от чортова кожа. Навличам боксьорски шорти, които купих от "Барни" за шейсет долара, и започвам да правя разпускащи упражнения с телефона в ръка в очакване Патриша да се обади. След десет минути телефонът звъни, изчаквам шест сигнала, преди да се обадя.
– Здравей. Патриша съм.
– Можеш ли да изчакаш така? Говоря по другия.
– Разбира се.
Оставям я да почака две-три минути, след това се обаждам:
– Здрасти. Съжалявам.
– Няма нищо.
– Добре. Ще вечеряме някъде – казвам. – Мини да ме вземеш към осем.
– Ммм, виж, точно за това исках да говоря с теб – започва тя бавно.
– О, не – ръмжа. – Какво има сега?
– Ами виж, има един концерт в "Рейдио Сити" и...
– Не, не, не – заявявам категорично. – Никаква музика.
– Ама чакай, бившето ми гадже, този дето учи в "Сара Лоурънс" и свири на пиано, е в подгряващата група...
Тя спира, сякаш вече е решила да не приеме предложението ми.
– Ааа, не, Патриша! – Не отстъпвам, а наум си викам: "Мама му стара, откъде се взе тая идиотщина, защо точно довечера?"
– О, Патрик – хленчи тя в слушалката. – Много ще е готино.
Вече съм съвсем сигурен, че шансовете да чукам Патриша тази вечер са доста големи, но не и ако ходим на концерт, където бившето ѝ гадже (каквото Патриша няма) ще свири с подгряващата група.
– Не си падам по концертите – казвам, докато влизам в кухнята. Изваждам от хладилника бутилка вода "Евиан".
– Не обичам концертите. Не харесвам музиката на живо.
– Но този концерт не е като другите – вече по-неубедително добавя тя. – Местата са много добри.
– Слушай. Няма нужда да спорим – казвам. – Щом ти се ходи, върви.
– Ама аз си мислех, че ще бъдем заедно – опитва се тя да ме разчувства. – Мислех, че ще вечеряме, че ще бъдем заедно. Само двамата.
– Знам, знам – отвръщам. – Обаче виж, всеки е свободен да прави каквото му се ще. Искам ти да можеш да правиш това, което искаш.
Тя мълчи известно време, преди да опита отново.
– Но музиката ще бъде много хубава... Знам, че може да ти прозвучи тъпо, обаче... наистина е страхотна. Те са една от най-добрите групи, които си виждал. Чудесни са, забавни са, свирят разкошно и много искам да ги видиш и чуеш. Ще прекараме добре, гарантирам ти – навива ме тя с гаснещ ентусиазъм.
– Не, не, върви ти – казвам. – Забавлявай се.
– Патрик – едва не проплаква тя. – Билетите се два.
– Казах ти, че не обичам концертите. Бръмва ми главата.
– Добре. – В гласа ѝ се долавя почти истинско разочарование. – Скучно ще ми е без теб, но както и да е.
– Нали ти казах, върви и се весели. – В същото време отвивам капачката на бутилката "Евиан" и обмислям следващия ход. – Не се притеснявай за мен. Ще ида сам в "Дорсия". Не ми е за пръв път.
Настъпва дълга, много дълга пауза, през която си мисля: "Аха, я да видим сега дали толкова много ти се ходи на тоя пършив концерт." Отпивам голяма глътка вода от шишето и чакам да ми каже в колко часа ще доприпка при мен.
– "Дорсия" ли? – накрая пита тя подозрително. – Да не искаш да кажеш, че си запазил маса там? За нас двамата де?
– Да – забивам я окончателно. – За осем и половина.