– Ами... – Тя успява да се разсмее ѝ започва да заеква.
– Добре де, аз всъщност съм ги виждала... исках ти да ги чуеш как свирят, но щом не щеш... няма значение де.
– Слушай. Какво решаваш? – питам направо. – Ако няма да идваш, ще трябва да поканя друг. Нямаш ли случайно телефонния номер на Емили Хамилтън?
– Е де, Патрик, не бъди... зъл – смее се тя нервно. – Те ще свирят още две вечери, така че мога да ги видя и утре. Само се успокой, чуваш ли?
– Добре – отвръщам. – Спокоен съм.
– Та в колко казваш да дойда? – пита Ресторантската Курва.
– В осем – сопвам ѝ се, защото вече ми писна от нея.
– Чудесно – изчуруликва тя и добавя сластно: – Ще се видим точно в осем.
И стои на телефона, сякаш трябва да ѝ казвам още нещо, може би да я поздравя за правилния избор. Но нямам време за подобни глупости и затварям бързо телефона.
Веднага щом свършвам разговора с Патриша, се втурвам през стаята, грабвам справочника "Загат" и трескаво ровя из него за телефона на "Дорсия". С треперещи пръсти набирам номера. Заето. Обзет от паника, включвам апарата на постоянно автоматично набиране. Пет минути нищо освен сигнал "заето", злокобен и непоколебим. Най-сетне – свободно. В секундите, преди да отговорят, адреналин нахлува в кръвта ми и имам чувството, че ще се пръсна.
– "Дорсия" – обажда се глас, но от шума зад него не мога да определя дали е жена или мъж. – Моля, изчакайте.
Шумът от навалицата е почти като на препълнен футболен стадион и едва събирам кураж да не затворя телефона. Чакам така може би пет минути, дланта ми се изпотява и ме заболяват пръстите да стискам слушалката, разкъсван между съзнанието за безполезността на усилието и надеждата, че може да имам късмет. Започвам и да се ядосвам, че не направих резервация по-рано, а можеше и Джийн да свърши тази работа. Гласът отново се обажда, този път по-грубо.
– "Дорсия".
– Ммм, прощавайте, знам, че е малко късно, но не е ли възможно да запазя една маса за двама за осем и половина, може и за девет? – питам със затворени очи и здраво стиснати клепачи.
Никакъв отговор, само шумът на тълпата в заведението, оглушителен дори за мен. Отварям очи и си представям пак главният келнер прелиства книгата за резервации, за да види дали някоя не е отменена. И в този момент го чувам да се хили, отначало тихо, но постепенно минава в гръмогласен смях, който изведнъж спира, когато ми затваря телефона.
Тотално сбъркан и побеснял, започвам да обмислям какво да правя сега, в ухото ми бръмчи сигналът на отворения телефон. Стягам се, броя до шест и взимам отново справочника "Загат". Постепенно паниката ми отминава и започвам да се концентрирам върху едничката цел – да уредя резервация за осем и половина някъде, дори да не е толкова модно заведение като "Дорсия", но поне да е от следващата поред категория. В крайна сметка успявам – в "Баркадия" запазвам маса за двама за девет часа, и то само защото някой се е отказал. Патриша може би ще бъде разочарована, но мисля, че в "Баркадия" ще ѝ хареса – масите не са нагъчкани една до друга, осветлението е меко и предразполагащо, а кухнята е Нова Югозападна. Пък и да не ѝ хареса, майната ѝ на тая мръсница, да не би да ме осъди за това?
Доста се поизпотих в спортния клуб днес след работа, но напрежението пак ме връхлита, затова правя деветдесет коремни преси, сто и петдесет лицеви опори и двайсетина минути тичам на място, докато слушам новия компактдиск на Хюи Люис. Взимам горещ душ, след което използвам нова четка от "Касуел Маси" и измивам тялото си с "Грюн", намазвам се с овлажнител от "Лубридерм" и слагам на лицето си крем "Нютрогена". Колебая се между два костюма. Единият е "Бил Робинсън" от вълнен креп, купих го от "Сакс" с памучна жакардова риза "Шаривари" и вратовръзка "Армани". Другият е със сако от кашмирена вълна, памучна риза и вълнени панталони с набор от "Аликзандър Джулиън", вратовръзката е копринена на точки "Бил Блас". Този панталон навярно е дебеличък за май, но ако Патриша е с онзи тоалет от "Карл Лагерфелд", както предполагам, тогава ще обуя него, защото ще подхожда на костюма ѝ. Обувките са мокасини "А. Тестони" от крокодилска кожа.
Бутилка "Шарфенбергер" се охлажда в алуминиевата кошница на изстудителя за шампанско "Кристин ван дер Хурд", поставен на посребрен поднос "Кристофъл". Това шампанско не е лошо – е, не е като "Кристал", но защо ли да хабя бутилка "Кристал" заради някаква си мърла. Тя и без това едва ли прави разлика между двете марки. Изпивам една чаша, докато я чакам, като от време на време подреждам животинските фигурки от "Стюбен" върху стъклото на масичката или прелиствам последната книга твърди корици, която купих – нещо от Гарисън Кейлър. Патриша закъснява.
Докато чакам на дивана в хола и слушам Cherish на "Лавин Спуунфул" по стереоуредбата "Вурлицер", стигам до извода, че на Патриша тази вечер ще ѝ се размине, защото няма изневиделица да извадя нож и да я намушкам ей така, само за идеята, никакво удоволствие няма да изпитам от кръвта, която ще шурне от прерязаното ѝ гърло или от избодените ѝ очи. Късмет ще извади това момиче, макар че за късмета няма логично обяснение. Навярно тази вечер я пази богатството на семейството ѝ или пък ще се отърве просто защото аз така съм решил. Може би изпитата чаша шампанско ми е убила хъса или пък не искам да си съсипвам костюма "Аликзандър Джулиън" с кръвта на тази пачавра. Каквото и да стане, фактът си е факт: Патриша ще остане жива и тази победа не се нуждае от ничие усилие, въображение или умение. Просто така върви светът, моят свят.
Тя пристига с трийсет минути закъснение и нареждам на портиера да я пусне да се качи, въпреки че я посрещам пред вратата на апартамента вече с ключ в ръка. Неочаквано за мен не е с костюма от "Карл Лагерфелд", но въпреки това изглежда доста прилично: копринена блуза с високи маншети от "Луис Дел'Олио" и бродирани кадифени панталони от "Сакс", кристални обеци "Уенди Гел" и златисти обувки с каишки отзад. Изчаквам да се качим в таксито и чак тогава ѝ съобщавам, че не отиваме в "Дорсия", и се извинявам надълго и нашироко с объркани телефонни линии, пожар и отмъстителен главен келнер. Щом чува вестта, тя казва само едно "Уф!", отказва да слуша обясненията ми и се обръща да гледа навън. Опитвам се да я ободря, като ѝ разказвам колко модерен и луксозен е ресторантът, в който отиваме, обяснявам как там правят спагети с копър и банани, колко хубави са десертите, но тя само клати глава и накрая стигам дотам, мамка ѝ мръсна, да ѝ заявя, че "Баркадия" вече е по-скъп ресторант от "Дорсия", но тя е непреклонна. Обзалагам се, че сълзи са изпълнили очите ѝ.
Проговаря чак когато ни настаняват на централна маса, по-близо до дъното на главната зала, и то за да си поръча "Белини". За предястие си избирам равиоли и компот от ябълки, а за вечеря – вретено със сос. Тя си поръчва риба с лук и орехови ядки, а за предястие – супа с фъстъчено масло и месо от пушена патица с картофено пюре, което изглежда малко странно, но всъщност е доста вкусно. В списание "Ню Йорк" го бяха окачествили като "игриво, но тайнствено малко блюдо" и аз го предавам на Патриша, която запалва цигара, без да обърне внимание на поднесената от мен кибритена клечка, отпуска се на облегалката на стола и пуфка дима право в лицето ми, като от време на време ми хвърля унищожителни погледи, които като джентълмен се правя, че не забелязвам. Щом пристига яденето, забивам поглед в чинията си и дълго съзерцавам порцията – тъмночервено месо, покрито с разтопено сирене, боядисано в розово със сок от нар и в гъст сос с картофи и резенчета манго по ръба на голямата черна чиния – малко съм объркан и колебливо хващам вилицата.
Въпреки че вечерята продължава само деветдесет минути, имам чувството, че седим в "Баркадия" цяла седмица и макар че не ми се ходи много-много в "Тунела", мисля, че това ще е достойно наказание за поведението на Патриша. Сметката е триста и двайсет долара (всъщност по-малко, отколкото очаквах) и я плащам с кредитната си карта "Американ Експрес". По пътя в таксито зяпам таксиметровия апарат, шофьорът се опитва да завърже разговор с Патриша, но тя изобщо не му обръща внимание, проверява грима си в огледалцето от комплекта "Гучи", добавя още червило на вече дебело намазаните си устни.