Изведнъж изражението на лицето ѝ се променя и в същия миг забелязвам книгата в скута ѝ – Сартр, после чантата за учебници с надпис "Колумбия", оставена до нея, и накрая – черното кафе в чашката, където плува моята доларова банкнота. Всичко това става за секунди, но пред очите ми минава като на забавен каданс. Тя поглежда първо мен, след това чашката и извиква:
– Ей, да не си откачил, а?
Замръзвам, наведен над чашката, и заеквайки, измърморвам:
– Не знаех... не знаех, че... че е пълна.
Напълно разбит, се отдръпвам, махам на едно такси и докато пътувам с него към "При Хюбърт", получавам халюцинации – сградите се превръщат в планини и вулкани, улиците стават джунгли, небето застива над тях и преди да изляза от колата, разтърквам очи, за да оправя погледа им.
Обедът придобива характера на постоянна халюцинация, при която сънувам, докато съм още буден.
"При Хари"
– Цветът на чорапите трябва да е същият като на панталона – заявява Тод Хамлин на Рийвс, който слуша внимателно и разбърква кубчетата лед в джина "Бийфийтър" с пръчица за коктейли.
– Кой ти каза бе? – пита Джордж.
– Гледай сега – обяснява Хамлин търпеливо. – Ако си със сиви панталони, трябва и чорапите ти да са сиви. Просто като фасул.
– Чакай, чакай – прекъсвам го. – Ами ако обувките ти са черни?
– Няма значение – отвръща Хамлин и отпива от мартинито си. – Но в такъв случай коланът на панталона трябва да е с цвета на обувките.
– Значи искаш да кажеш, че със сив костюм могат да се носят сиви или черни чорапи? – питам го.
– Ами... да. – Хамлин е малко озадачен. – Мисля, че да. Това ли казах всъщност?
– Виж какво, Хамлин – довършвам го аз, – не съм съгласен за колана, защото е твърде отдалечен от обувките. Мисля, че е по-добре цветът на колана да отговаря на този на панталоните.
– Той има право – обажда се Рийвс.
Тримата – Тод Хамлин, Джордж Рийвс и аз, сме седнали в "При Хари" и часът е малко след шест. Хамлин носи костюм от "Лубиам", страхотна памучна риза на райета от "Бърбери", копринена вратовръзка от "Ресикейо" и колан с фирмения знак на "Ралф Лоран". Рийвс пък е с двуреден костюм "Кристиан Диор", памучна риза, щампована копринена вратовръзка "Клейбърн", кожени обувки "Алън Едмъндс" до глезена с връзки и дупчени бомбета, памучна кърпичка в джобчето на сакото, навярно от "Брукс Брадърс"; на салфетката до питието му лежат чифт тъмни очила "Лафон Пари", а куфарчето "Т. Антъни", което изглежда доста хубаво, е оставил на празен стол край масата, около която седим. Аз съм облечен в раиран пищен костюм, многоцветна раирана риза и кърпичка със същия десен в горното джобче на сакото – всичко от "Патрик Обер"; копринената ми вратовръзка на точки е "бил Блас", а очилата със светли стъкла са "Лафон Пари". В средата на масата, заобиколени от чашите с питиета, са поставени компактдисковият уокмен на някой от нас и електронен калкулатор. Рийвс и Хамлин днес излязоха по-рано от службата, за да идат на козметик, и сега изглеждат свежи, със зачервени, но загорели лица, подстригани късо, със зализани назад коси. Темата в тазсутрешното "Шоу на Пати Уинтърс" бе "Рамбовците в реалния живот".
– Какво ще кажеш обаче за жилетките? – обръща се Рийвс към Тод. – Не са ли вече... демоде?
– Не, Джордж – отвръща Хамлин. – Разбира се, че не са.
– Вярно – съгласявам се и аз. – Жилетките никога не са излизали от мода.
– Да, но въпросът е как да се носят? – пита Хамлин.
– Те трябва да са... – започваме едновременно с Рийвс.
– О, извинявай – спира Рийвс. – Давай ти.
– Моля ти се, няма нищо. Ти кажи.
– Не, не, продължавай – настоява той.
– Та значи жилетката трябва да е плътно по тялото и да покрива кръста. Връхчетата отпред трябва да стигат точно над копчето на талията от сакото, за да не се вижда твърде много от жилетката. Иначе костюмът ще изглежда изкуствено стеснен и неудобен, което не е желателно.
– Да-да, взе ми думите от устата – пообъркан промърморва Рийвс.
– Ще пия още едно уиски – обявявам и ставам. – За вас, момчета?
– "Бийфийтър" с лед и лимонов сок – вдига пръст Рийвс.
– Мартини – напомня ми Хамлин.
– Нямате проблеми.
Отивам до бара и докато чакам Фреди да налее питиетата, съзирам някакъв тип – май се казваше Уилям Теодокропополис и бачкаше в "Първа Бостънска", – облечен във вълнено сако на ситно каре и сравнително сносни риза, но с жестока кашмирена връзка от "Пол Стюарт", която придава на костюма му по-добър вид, отколкото всъщност има, да разказва на друг грък, пиещ диетична кока-кола:
– Та слушай де, Стинг бил в "Чернобъл", нали го знаеш онова кръчме, дето го отвориха тия от "Тунела" – пишеше го на шеста страница. Та пристига някой с "Порше 911" и кой мислиш бил в колата? Уитни и...
Връщам се на нашата маса точно когато Рийвс разправя на Хамлин как се подиграва на бездомните по улиците. Щом ги наближавал, вадел долар и им го подавал, но когато ония посягали да го вземат, бързо си го прибирал в джоба и отминавал.
– Страхотен ефект има, да знаеш – убеждава ни той.
– Така се шашват, че половин час не могат да си кажат името.
– Просто... им... отказвай – съветвам го, докато разпределям чашите по масата. – Казваш "не", и толкова.
– Само да казвам "не" ли? – усмихва се Хамлин. – И това помага ли?
– Е, поне при бременните бездомни жени помага – признавам.
– Разбирам, че никога не си използвал този подход при оная двуметрова горила на Чеймбърс – установява Рийвс.
– Нали го знаете оня с лулата?
– Абе някой от вас чувал ли е за тоя клуб "Некение"? – пита Рийвс.
В огледалото срещу мен забелязвам, че на една маса в другия край на заведението седи Пол Оуен с някакъв тип, който прилича на Трент Мур или Роджър Дейли, и с още някакъв, който изглежда като Фредерик Конъл. Дядото на Мур е собственик на компанията, в която работи Пол Оуен. Трент е с вълнен пръскан кариран костюм.
– "Некение" ли? – пита Хамлин. – Какво е това "Некение?"
– Пичове, пичове – прекъсвам го. – Кой е седнал там с Пол Оуен? Не е ли Трент Мур?
– Къде бе? – интересува се Рийвс.
– На онази маса там. Сега стават. Виждаш ли ги?
– Абе това не е ли Мадисън? Ами не, това е Дибъл бе.– Рийвс слага очилата за по-сигурно.
– Не – отсича Хамлин. – Трент Мур е.
– Сигурен ли си? – пита го Рийвс.
Пол Оуен се спира при нас на излизане. Носи очила "Персол" и куфарче от "Коуч Ледъруеър".
– Здравейте, юнаци – поздравява ни Оуен и ни представя двамата с него. Единият наистина е Трент Мур, другият се казва Пол Дентън.
Рийвс, Хамлин и аз се здрависваме с тях, без да ставаме прави. Джордж и Тод подхващат разговор с Трент, който е от Лос Анджелис и знае къде се намира "Некепио". Оуен насочва вниманието си към мен и това малко ме притеснява.
– Как си? – пита ме той.
– Бомба! – отвръщам. – А ти?
– О, без грешка – дуе се той. – Как са сметките на "Хоукинс"?
– Ами... – запъвам се, но все пак продължавам – ... горе-долу.
– Така ли? – пита той усмихнат, ала леко загрижен, сключил ръце на гърба. – Много интересно. Значи не вървят идеално?
– Ами... нали знаеш.
– А как е Марша? – интересува се той все още усмихнат, но погледът му се рее из заведението и всъщност отговорът ми не го вълнува чак толкова. – Тя е страхотно момиче.