– Ами тогава и аз не искам нищо – заявява Скот раз- очарован. – В осем трябва да съм в "Ексклузив".
– А къде няма да съм утре в осем? Хайде, познайте! – казвам аз.
– Недей, скъпи. Знам колко много обичаш "Акация".
Ан се пресяга и стисва ръката на Скот.
– Ааа, не може, съкровище, ще си карам цяла вечер на "Пелегрино" – упорства Скот.
През цялото време потупвам с пръсти по масата и си мърморя под носа: "Писна ми, писна ми, писна ми." Кортни е притворила очи и диша дълбоко.
– Добре де. Ще рискувам – обявява накрая Ан. – Ще пия диетична кола с ром.
Скот въздъхва и се усмихва истински зарадван.
– Така те искам.
– Нали диетичната кола е без кофеин? – обръща се тя към келнера.
– Я ме чуй – намесвам се. – По-добре си вземи диетично пепси.
– Така ли? Защо?
– Вместо диетична кола поръчай диетично пепси – обяснявам ѝ. – По-хубаво е. По-газирано е. По-приятно е на вкус. Смесва се по-добре с рома и има по-ниско съдържание на калий.
Келнерът, Скот, Ан и дори Кортни ме зяпват, сякаш съм направил някакво диаболично, апокалиптично съждение, разбил съм непоклатим мит или съм нарушил тържествена клетва, та чак ми се струва, че целият ресторант се смълчава и затаява дъх. Снощи взех да гледам видеокасета с филм, който се казва "В задника на Лидия", и на две хапчета "Халсион" и диетична пепсикола наблюдавах как Лидия – светлоруса мацка със загоряло тяло, разкошно дупе и големи, заоблени цици – прави минет на един тип с огромен член, докато друга русокоса красавица с идеално подстригана руса "катеричка" работи здраво с езика си върху клитора и сфинктера ѝ и накрая вкарва в задника и мазен сребрист вибратор и го задейства, като продължава да смуче путката ѝ, а онзи с големия се изпразва върху лицето на Лидия, която е лапнала топките му и изиграва доста автентичен силен оргазъм, и тогава другата минава отпред и облизва лицето ѝ, след което ѝ подава вибратора в устата. Миналия вторник излезе новият албум на Стивън Бишъп и вчера от магазина на "Тауър Рекърдс" си купих компактдиска, касетата и грамофонната плоча, защото исках да ги имам и трите.
– Слушай – нарушавам най-после мълчанието с разтреперан от вълнение глас, – поръчай си каквото искаш, но аз ти препоръчвам пепси.
Свеждам надолу поглед към синята платнена салфетка в скута ми, в ъгъла на която е избродирано името на ресторанта, и за миг имам чувството, че ще заплача, брадичката ми се тресе, а в гърлото ми е заседнала буца.
Кортни се пресяга, докосва китката ми и ме успокоява, галейки "Ролекс"-а ми.
– Няма нищо, Патрик. Всичко е...
Остра болка в областта на черния дроб поглъща надигащото се у мен вълнение и аз се изпъвам на стола си, стреснат, объркан. Келнерът изчезва, тогава Ан пита дали сме посетили новата изложба на Дейвид Оника и това ме успокоява.
Оказва се, че не сме знаели за изложбата, но за да не ме помислят за фукльо, като кажа, че имам негова картина, подритвам леко Кортни под масата. Това я изтръгва от литиевия унес и тя автоматично избърборва:
– Патрик има картина на Оника. Честно.
Усмихвам се доволен и отпивам от уискито.
– О, това е чудесно, Патрик – поздравява ме Ан.
– Наистина ли? – пита Скот. – Ама неговите картини не са ли скъпички?
– Ами... какво да ти кажа... – Пак отпивам от чашата, за да преодолея внезапното объркване, какво да му кажа? – Е, не много.
Кортни въздъхва в очакване на нов ритник под масата.
– Патрик я купи за двайсет хиляди – обажда се тя с огромна досада в гласа и си взима филийка от топлия ръжен хляб.
Хвърлям ѝ кисел поглед и едва се сдържам да не изсъскам.
– Ааа, не си разбрала добре, Кортни, изръсих се цели петдесет бона.
Тя бавно вдига очи от ръжената топчица хляб, която мачка между пръстите си, и ме поглежда с такава злоба, че ми иде да се скрия под масата, но това не е достатъчно за да ме накара да призная пред Ан и Скот, че всъщност картината струваше само дванайсет бона. Все пак застрашителният ѝ поглед – въпреки че това можеше да мине като шик за неодобрение на колоните, венецианските абажури или вазите с лалета на барплота – ме стресва доста и решавам да спестя подробностите около покупката. Всичко ми е ясно, очите ѝ казват следното: "Още едно подритване под масата, и ще ти бутна на кукуво лято."
– Струва ми се, че е... – започва Ан и аз затаявам дъх – ... че е много евтино.
– Така е. Обаче имах невероятен късмет при сделката.
– И все пак, петдесет хиляди? – подозрително пита Скот.
– Мисля, че в картините му... има една умишлено търсена пародия на повърхностното изкуство. – Спирам, за да си припомня една оценка от рецензия в списание "Ню Йорк". – Умишлено търсена...
– Кортни, Луис няма ли такава картина? – прекъсва ме Ан и потупва ръката на Кортни. – Кортни?
– Какво... да има... Луис?
Кортни тръсва глава, за да очисти мислите си, и отваря широко полупритворените си очи.
– Кой е Луис? – пита Скот и маха на келнерката да вдигне от масата маслото, което преди малко остави един сервитьор. Ама че светски лъв.
Вместо Кортни отговаря Ан.
– Нейният приятел – уточнява тя, като вижда, че Кортни гузно гледа към мен за помощ.
– Той къде е? – пита Скот.
– В Тексас – отговарям бързо. – По работа някъде из Финикс.
– Не бе. Исках да кажа къде работи.
– В "Ротшилд", нали?
Ан понечва да погледне Кортни за потвърждение, но се обръща към мен.
– Не. В "Пи енд Пи" е – казвам. – Може да се каже, че работим заедно.
– Той не ходеше ли по едно време със Саманта Стивънс? – пита Ан.
– Не – отговаря Кортни. – Просто някой ги снимал заедно и снимката се появи в W.
Удрям на екс уискито още щом пристига и махвам с ръка за още едно, като си мисля, че Кортни е голяма сладурана, но никакъв секс не си струва тази вечеря. Темите на разговора бясно се сменят, докато оглеждам едно страхотно парче в другия край на ресторанта – руса, с огромни цици, тясна рокля и обувки от сатен със златисти върхове. Тогава Скот започва да ми разправя за новия си компактдиск, а Ан пълни главата на съвсем отнесената Кортни с някакви глупости за кейк от оризово брашно с ниско съдържание на калий, за пресните плодове и за музиката в стил "нюейдж", по-специално за групата "Манхатън Стиймролър".
– Купихме си "Айва" – превъзнася се Скот. – Ако знаеш само какъв звук вади – направо фантастичен!
Той дори притваря очи от удоволствие и дъвче в унес ръжен хляб.
– Знаеш ли, Скоти, "Айва" не е лоша марка. – "Ама че заблуден глупак е този Скоти", мисля си. – Само че най-добрата е "Сансуи". Имам такава и знам.
– Аз пък мислех, че "Айва" е най-добрата.
Скот изглежда озадачен, но не е угрижен толкова, че да ми стане кеф.
– Лъжеш се, Скот – дразня го. – "Айва" имат ли дистанционно управление?
– Да.
– А компютърна настройка?
– Ъхъ.
Голям кретен е този Скоти.
– Снабдена ли е системата с въртяща се масичка с месингов плот?
– Естествено.
Как само лъже това копеле!
– Машината ти има ли... допълнителен тунер?
– Разбира се – упорства той и свива рамене.
– Сигурен ли си? – питам. – Я си помисли.
– Да. Май че има – отвръща той, без да се замисля, но ръката му трепери, когато посяга за още ръжен хляб.
– Какви са ти тонколоните?
– Дървени "Дънтек".
– Жалко, братче. Трябва да си вземеш тонколони "Инфинити IRS V". Или...
– Чакай, чакай – прекъсва ме той. – Не съм чувал за такива тонколони.
– Точно затова ти казвам. Ако нямаш такива, по-добре да си слушаш уокмена.
– Какъв е диапазонът на ниските им честоти? – пита той подозрително.
– Суперниски петнайсет херца – измърквам тихо, като наблягам на всяка дума.
Това за известно време му запушва устата. Ан продължава да дърдори за диетична замразена сметана и за някакво сладко. Опъвам се назад, доволен, че съм поставил Скот на място, но той бързо се окопитва.