– О, свършвай по-бързо, хайде.
Грубо намърдвам члена си в нея и без протакане стигам до оргазъм, който е толкова мижав, че едва-едва го усещам. Стенанията на разочарование тя взима за израз на удоволствие и веднага се раздвижва изпод мен и протяга ръка, за да се разтрие между краката за още, но моят омекна почти веднага – всъщност още с изпразването – и ако остана в нея, това ще я възбуди отново, затова прихващам с два пръста основата на презерватива и буквално изпадам от нея. Двайсетина минути лежим всеки в своята част на леглото. Кортни се тюхка нещо за Луис и за сребърните прибори, които е забравила в "При Хари". Накрая се опитва да ми духа.
– Искам пак да те чукам, но без презерватив, защото не усещам почти нищо – казвам ѝ.
– Без презерватив пък изобщо нищо няма да усетиш – отвръща ми тя лениво, отлепяйки устни от омекналия ми и увиснал член.
Заседание
Секретарката ми Джийн, дето е влюбена в мен, влиза в кабинета ми, без да е позвънила предварително, и ми съобщава, че в единайсет има много важно заседание на компанията, на което трябва да присъствам. Седя си зад бюрото "Палацети" със стъклен плот и зяпам в монитора на компютъра, надянал специалните очила. Дъвча "Нюприн", за да залича махмурлука от снощната кокаинова оргия, започнала съвсем невинно в "Шаут" с Чарлс Хамилтън, Ендрю Спенсър и Крис Стафърд, продължила в "Принстън Клуб" и "Баркадия", и завършила в три и половина в "При Нел". И въпреки че, докато се киснех сутринта във ваната и избивах клин с "Блъди Мери" подир четиричасов безпаметен и потен сън, се сетих, че имам заседание, мисълта, изглежда, ми е изхвърчала от главата в таксито по пътя към службата. Джийн е с червено сако от коприна и трикотажна пола от изкуствена материя, обула е червени кожени обувки "Сюзън Бенис Уорън Едуардс", на ушите ѝ висят позлатени обеци от "Робърт Лий Морис". Стои пред мен с папка в ръка и не подозира как ме цепи главата.
Почти минута се правя, че не я забелязвам, накрая свалям очилата и си прочиствам гърлото.
– Да? Друго има ли, Джийн?
– Днес май не сме в настроение. – Тя се усмихва, оставя папката на бюрото и не помръдва, сякаш очаква да я позабавлявам с историйки от предната вечер.
– Да, глупачке. Не съм на кеф – изсъсквам, грабвам папката и я мушвам в най-горното чекмедже.
Тя ме гледа с недоумение, накрая унило съобщава:
– Обадиха се Тед Мадисън и Джеймс Бейкър. Ще те чакат в шест във "Флейтите".
Въздъхвам и ѝ се усмихвам.
– Е, какво ще им отговориш?
– Не знам.
– Джийн – изправям се и я побутвам към вратата, – какво... ще им... кажеш, а?
Трябва ѝ известно време да се сети, но все пак накрая предпазливо налучква отговора.
– Ами... отрязвам... ги?
– Ами... отрязваш... ги, естествено – кимам утвърдително, изтиквам я навън и тръшвам вратата.
Преди да изляза от кабинета за срещата, лапвам два валиума и ги преглъщам с малко "Перие", после почиствам лицето си с ароматизирана кърпичка и с памук нанасям по него гел против изпотяване. Облечен съм във вълнен костюм и раирана памучна риза от "Ив Сен Лоран", сложил съм копринена вратовръзка "Армани", а новите ми черни обувки са "Ферагамо". Изплаквам зъбите си, но когато и издухвам носа си, слузесто кърваво петно изцапва носната ми кърпа "Хермес" за четирийсет и пет долара, която за жалост не ми е подарък. Напоследък обаче пия почти по двайсет литра вода "Евиан" в денонощието и ходя редовно на слънчеви бани, така че един гуляй не може да развали гладката ми кожа и цвета ѝ. Тенът ѝ си е отличен. Три капки "Визин" почистват очите. Торбичка с лед опъва лицето. С една дума: изглеждам страхотно, а се чувствам като парцал.
На всичко отгоре пристигам първи в заседателната зала. Луис Карутърс е втори, влиза малко след мен, подтичвайки като кутре, и сяда на съседен стол, което означава, че трябва да сваля слушалките на уокмена. Сложил си е вълнено карирано спортно сако, вълнени панталони, памучна риза "Хюго Бос" и шарена вратовръзка. Панталоните му са май от "Брукс Брадърс". Започва да ми разправя за някакъв ресторант във Финикс – "Пророците", за който наистина ми е интересно да чуя, но не от Луис Карутърс. Все пак се справям, нали съм глътнал десет грама валиум. Тази сутрин в "Шоуто на Пати Уинтърс" бяха поканили потомци на хора от групата на Донър[11].
– Както можеше да се очаква, клиентите се оказаха абсолютни селяндури – разказва Луис. – Искаха да ме замъкнат на някаква местна постановка на "Клетниците", която вече съм гледал в Лондон, но...
– Имаше ли проблеми със запазването на маса в "Пророците"? – прекъсвам го.
– Не, никакви. Вечеряхме късно.
– Какво вечеряхте?
– Ами аз ядох варени стриди, лоте и орехова торта.
– Чувал съм, че там правят добро лоте – промърморвам повече на себе си.
– Клиентът ни си поръча бяло сирене "Буден", печено пиле и кейк с извара.
– Кейк с извара ли? – питам, объркан от тази необичайна комбинация. – С какви плодове и с какъв сос поднесоха печеното пиле? Как беше нарязано?
– С никакви, Патрик – стъписва се той. – Просто си беше... печено пиле.
– А кейкът топъл ли беше? Не беше ли кейк със сирене "Рикота"? С извара от мляко? Имаше ли в него подправки?
– Ами... нормален кейк – отвръща той и добавя: Патрик, изпотил си се.
– Тя какво яде? – питам, без да обръщам внимание на забележката му. – Гаджето на клиента де.
– Аа, тя си поръча селска салата, миди и лимонова торта.
– Мидите на скара ли ги правят? Какъв вид са – "сашими", "севиш"? Или ги пекат във фурна, а?
– Не, Патрик – отговаря Луис. – Просто задушени вън фурна.
В заседателната зала настъпва тишина, докато размишлявам върху отговора му.
– А какво означава задушени във фурна, Луис?
– Не знам. Предполагам, че ги слагат в... тава или в нещо друго...
– Какво пихте?
– Бяло совиньон, реколта осемдесет и пета. Йорданско. Две бутилки.
– С кола под наем ли се движеше из Финикс?
– Да. Разкошно черно БМВ.
– Жестоко – промърморвам и се сещам как снощи по едно време съвсем се бях отцепил – по устата ми имаше пяна, а в главата ми се въртяха само насекоми и гълъбови курешки. Пяна по устата и гълъбови курешки.
– Финикс. Джанет Лий беше от Финикс... – Спирам за миг, преди да продължа. – Намушкаха я с нож под душа. Много тъжна сцена. Кръвта ѝ изглеждала като изкуствена.
– Слушай, Патрик. – Луис притиска свития ми юмрук с кърпичката си и пръстите ми се разхлабват. – Другата
седмица ще вечеряме с Дибъл в "Йейл Клуб". Искаш ли да дойдеш с нас?
– Разбира се.
Мисля си за краката на Кортни – разтворени и обвити около главата ми, а лицето на Луис за миг ми заприличва на горещо влагалище. Това ме плаши ужасно и докато попивам потта от веждите си, измънквам:
– Хубав ти е костюмът, Луис.
Чудя се тази пък глупост откъде ми хрумна. Той свежда поглед, изчервява се като засрамена девица и хваща с две ръце реверите си.
– Благодаря, Пат. И ти изглеждаш страхотно, както винаги.
Посяга към вратовръзката ми, но успявам да хвана ръката му, преди да я е докоснал.
– Комплиментът ти ми стига.
Влиза Рийд Томпсън, облечен във вълнен кариран костюм, двуредно сако, раирана памучна риза и копринена вратовръзка, всичко от "Армани", плюс сини памучни чорапи "Интъруовън" и черни обувки "Ферагамо" с бомбета, също като моите. Едната му ръка с безупречен маникюр стиска "Уолстрийт джърнъл", а през другата небрежно е прехвърлил палто "Бил Кайзерман" от туид. Той кима и сяда срещу нас. Малко след него пристига Ход Бродърик облечен в раирано сако и раирана риза с широка яка, всичко, включително копринената вратовръзка от – "Поло". Следващият е Макдърмот. Носи тазседмичния брой на списание "Ню Йорк" и сутрешния "Файнаншъл Таймс". Сложил си е очила "Оливър Пийпълс" с рамки от екзотично червено дърво, вълнен костюм на ситно черно-бяло каре, раирана памучна риза с отворена яка и копринена вратовръзка на едри шарки – дизайн и изработка на"Джон Рейли".