– Ами виждали сте я – усмихвам ѝ се приятелски. – В рекламите за диетична кока-кола. Гледали сте ги, нали?
– Наистина не мога да се сетя – заявява тя с безразличие, което почти ме отрязва.
Изписва имената на филмите и номера на абонаментната ми карта и ги вкарва в паметта на компютъра.
– От "Двойно тяло" ми харесва... най-много... там, където бормашината се забива... в жената – заявявам на пресекулки, защото не ми стига дъх.
Във видеотеката изведнъж става адски горещо и опирам ръката си на тезгяха, за да спра неистовото ѝ треперене.
– И кръвта започва да се процежда от тавана.
Поемам си дъх и докато казвам това, неволно кимам глава и непрекъснато преглъщам. "Трябва да видя обувките ѝ" – тази мисъл се върти в главата ми и колкото е възможно по-незабележимо се опитвам да надникна през щанда , за да зърна с какво е обута, ала напук на всичко се оказва, че носи маратонки – не "Кей Суис", нито "Треторн", нито "Адидас" или "Рийбок", а някаква евтина марка.
– Подпишете тук.
Тя ми подава касетите, без дори да ме погледне, сякаш не желае да ме познава, и като си поема дълбоко дъх, се обръща към семейството с бебе, които са зад мен на опашката.
На път за дома се отбивам в "Д'Агостино", откъдето си купувам за вечеря две големи бутилки "Перие", шест кока-коли, глава аругула, пет средно големи кивита, бутилка естрагонов оцет, кутия сметана, мексикански питки за затопляне в микровълнова фурна, карамелени бонбони и един бял шоколад, който вземам на касата.
На излизане минавам покрай скитник, който се е излегнал под рекламния плакат за "Клетниците" и държи картонче с надпис: ОСТАНАХ БЕЗ РАБОТА ГЛАДЕН СЪМ А НЯМАМ ПАРИ МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ. Направо му се доплаква, когато прилагам номера с показването и скриването на банкнота, без да спестя и съвета: "Абе, защо не вземеш да се пообръснеш, а?" Точно в този миг, сякаш водени от радар, очите ми се заковават в едно червено "Ламборгини", паркирано до тротоара, блестящо под светлината на уличните лампи. Неволно спирам, валиумът се бунтува в мен, всичко потъва в мъгла – разреваният просяк, черните хлапета, натъпкани с крек и танцуващи рап под ударите по картонен кашон, ятата гълъби, които търсят къде да пренощуват, сирените на линейки, автомобилните клаксони, спретнатото маце в рокля "Бетси Джонсън" – всичко това избледнява и постепенно, като на забавен кинокадър, слънцето залязва, тъмнина обгръща града и единственото, което виждам, е червеното "Ламцииии", а единственото, което чувам, са равните удари на сърцето ми. Няколко минути (не знам колко) стоя така пред видеотеката, а лигите ми текат, докато зяпам втренчено автомобила.
Козметичен салон
В четири и половина излизам от службата и отивам в "Ексклузив", където около час вдигам тежести. После вземам такси, за да стигна до козметичния салон "Джио" в хотел "Пиер" на отсрещната страна на парка. Имам нужда от маска на лицето, маникюр и ако остане време, от педикюр. Лягам на високата маса в една от самостоятелните стаи и чакам специалистката козметичка Хелги да ме обработи. Ризата ми "Брукс Брадърс" и костюмът "Гарик Андерсън" висят на закачалка в гардероба, на пода съм оставил мокасините "А. Тестони", а в тях, свити на топка, съм пъхнал чорапи от "Барни" за трийсет долара. Единствената дреха на тялото ми са боксьорските шорти от "Ком де Гарсон", купени за шейсет долара. Престилката, която би трябвало да нося, виси на закачалка до душа, защото ми се иска Хелга да забележи колко по-стегнати са станали мускулите на гърдите и на корема ми в сравнение с последното ми посещение, въпреки че тя е доста по-възрастна от мен – на трийсет или трийсет и пет – и няма шанс някога да я изчукам. Отпивам от диетичната пепсикола с лед в чашата, която ми донесе Марио, прислужникът.
От стъкления рафт с вестници вземам днешния брой на "Пост" и бегло преглеждам клюкарските колони, но се зачитам в статия за забелязаните неотдавна същества – полуптици, полугризачи, нещо като гълъби с миши глави и опашки, открити в Харлем и вече придвижващи се постепенно към центъра на града. Материалът е илюстриран с не особено ясна снимка на едно от тях, но специалистите са убедени, че твърдението е пълна измама, уверява ни вестникът. Както винаги, това не ме успокоява кой знае колко и ме изпълва с неописуем ужас, като си помисля само колко време и енергия е изхабил някой, за да измисли тази щуротия – фотомонтажа де (който при това не е направен добре и прилича на хамбургер "Биг Мак"), да го изпрати до вестника, там пък редакторите да решат дали да го публикуват (обсъждания, уточнения, изкушение в последния момент да бъде свалена дописката), някой да интервюира експерти, докато накрая пернат статията на трета страница в днешния брой и по ресторантите из града следобед се говори само за това. Изтощен, сгъвам вестника и се излягам на масата.
В стаята влиза непознато момиче и през полузатворените си очи виждам, че е млада италианка, и то съвсем не грозна. Усмихва ми се, сяда на стол до краката ми и се захваща с педикюра. Изключва осветлението на тавана и оставя само трите лампи, насочени към краката, ръцете и лицето ми. Останалата част от стаята потъва в тъмнина и не мога да видя как е в тялото, забелязвам само, че носи кожени сивочерни боти "Мод Фризон" с копчета на глезените. Тази сутрин "Шоуто на Пати Уинтърс" се занимаваше с НЛО, които убиват. Ето че и Хелга пристига.
– Ааа, господин Бейтмън. Как сте?
– Много добре, Хелга – отвръщам и раздвижвам мускулите на стомаха и гърдите си.
Затворил съм очи, така че да изглежда като нещо неволно което не мога да спра. Но Хелга внимателно ме завива с престилката и се прави, че не забелязва потрепващите мускули под загорялата ми кожа.
– Вие скоро идвахте – отбелязва тя.
– Да, само преди два дни – уточнявам малко смутено.
– Знам, но... – Тя млъква, докато мие ръцете си на мивката. –Няма значение.
– Хелга?
– Да, господин Бейтмън.
– Като влизах тук, забелязах чифт мъжки обувки от " Бергдорф Гудмън", оставени за лъскане пред вратата на съседната стая. Чии са, знаеш ли?
– На господин Ерлангер.
– Господин Ерлангер от "Леман"?
– Не. Господин Ерлангер от "Саломон Брадърс".
– Казвал ли съм ти, че понякога страшно ми се иска и да си сложа на лицето голяма жълта ухилена маска, да си пусна Don't worry, be happy на Боби Макферин, да хвана едно момиче и едно куче – коли, сетер, всъщност няма значение каква порода, да ги прикача към тази системи за кръвопреливане и да им разменя кръвта, разбираш ли кръвта на кучето преливам в момичето и обратно, не съм ли ти го казвал това?
Докато бърборя, момичето, което се занимава с краката ми, си тананика под носа една от песните в "Клетниците", а Хелга почиства с навлажнен памучен тампон носа ми и се навежда да огледа по-отблизо порите на кожата ми. Избухвам в кретенски смях, поемам дълбоко дъх и слагам длан върху гърдите си. Очаквам да усетя бързи, нетърпеливи удари на сърцето, но там няма нищо, ни удар,ни нищо.
– Шшшт, господин Бейтмън – нарежда ми Хелга, която измива лицето ми с гъба, напоена с гореща вода. Отначало ме пари, но после усещам как кожата ми изстива. – Отпуснете се.
– Добре де, отпускам се.
– Имате прекрасна кожа, господин Бейтмън – отбелязва Хелга с напевния си глас. – Мога ли да попитам на колко сте години?
– На двайсет и шест.
– Ааа, затова е толкова чиста. И гладка – смее се тя. – Сега кротувайте.
Отпускам се, очите ми сякаш потъват навътре в орбитите си, мислено си тананикам Don't worry, baby, всички лоши мисли потъват нанякъде и започвам да си мисля само за хубави неща: за масата, която съм запазил за вечеря със Сесилия Уагнър, гаджето на Маркъс Халбърстам, за пюрето от репички в "Юниън Скуеър кафе", за спускането със ски по склона на планината Батърмилк миналата Коледа в Аспен, за новия компактдиск на "Хюи Люис енд дъ Нюз", за ризи от "Айк Бехар", "Джоузеф Абу", "Ралф Морни", за красиви, намазани с масло женички, които се движат под ярките прожектори на видеокамери, за купища аругула и кориандър, мисля си за тена на кожата ми, за юни как изглеждат мускулите на гърба ми, когато светлината в банята у дома падне върху тях под ъгъл, за ръцете на Хелга, които масажират гладката кожа на лицето ми, разстилат кремове, лосиони и тонизиращи препарати върху нея, а тя нашепва: "О, господин Бейтмън, лицето ви е толкова чисто, толкова гладко...", за това, че не съм чистач на кенефи и не живея в автобусен гараж, не ходя на хокейни мачове и не ям ребра на скара, и още за това как изглежда сградата на "Ей Ти енд Ти" в полунощ, именно в полунощ. Влиза Джини и се захваща с маникюра ми.