– Къде се изгуби този гадняр? – пита ме тя за Тим. – Носи се слух, че отишъл в "Сакс".
– Носи се и друг слух – че е на почивка. Това шампанско не е достатъчно изстудено – правя се на ударен. – Не ти ли праща картички?
– Да не е болен? – Ивлин прави огромни усилия да не усетя трепета в гласа ѝ.
– Май да. Мисля, че му има нещо. Абе, да знаеш от мен като поръчваш шампанско, гледай поне да е изстудено както трябва.
– Божичко! – глухо възкликва тя. – Значи е болен, казваш?
– Ами да. В болница е. В Аризона – добавям, но усещам, че името Аризона придава доста тайнствено звучене, и затова го повтарям. – Да, в Аризона е.
– Божичко! – Този път Ивлин наистина е доста разтревожена и наведнъж изпива всичко, което е останало и чашата ѝ.
– Знам ли го какво му е?
Правя се на безразличен.
– Да не би да... – Тя поема дъх, оставя чашата си и се оглежда, преди да се наведе към мен и да ме попита шепнешком: – ...Нали не е СПИН, а?
– О, не, няма такова нещо – отговарям веднага, макар че трябваше да помълча повечко, за да се поизпоти.
– Просто... така... някакво мозъчно увреждане.
Ивлин въздъхва с облекчение.
– Не е ли е топло тук!
– Не ми излиза от главата един плакат, който видях в метрото онази вечер, преди да убия двете негърчета. Представлява снимка на теле с глава, обърната към обектива и с втренчени в светкавицата очи, тялото му е поставени в нещо като щайга. С големи черни букви отдолу пише "Въпрос: Защо това теле не може да върви? Отговор: Защото има само два крака." До него имаше друг плакат, абсолютно същият, същата снимка, същото теле, само че отдолу пише: "Не става за публикуване". – Спирам за миг, преди да я попитам: – Схващаш ли какво ти говоря, или да се обърна за разбиране към кофичката с лед?
Казвам всичко това, като гледам Ивлин право в очите и наблягам на всяка дума, а тя отваря уста и си мисля, че най-после е прозряла що за характер съм. За първи път, откакто се познаваме, Ивлин се напъва да каже нещо страхотно и аз я слушам много внимателно.
– Онова там...
– Да? – Насърчавам я, защото това е единственият миг от вечерта, когато наистина ме интересува какво ще каже.
– Да? Кажи де...
– Това там... не е ли Ивана Тръмп? – пита тя и се опитва да надникне над рамото ми.
Обръщам се веднага.
– Къде? Къде е Ивана?
– Ей в онова сепаре отсреща, втората отляво на... – Ивлин се замисля за миг – ...Брук Астор. Видя ли я?
Присвивам очи, слагам си очилата "Оливър Пийпълс" и установявам, че замаяна от шампанското с касисово вино, Ивлин не само е взела Норис Пауъл за Ивана Тръмп, ами е объркала Стийв Рубел с Брук Астор. Това е много за мен и вече съм готов да избухна.
– О, не, не, леле, какъв позор, Ивлин – стена съкрушен, разочарован и се хващам с две ръце за главата. – Как можа да сбъркаш този боклук с Ивана?
– Съжалявам – чурулика тя. – Детинщина.
– Направо съм бесен – съскам със стиснати очи.
Келнерката на нашата маса поставя две нови чаши за шампанско заедно с втората бутилка, поръчана от Ивлин. Пресягам се за солта и виждам, че келнерката ме гледа нацупено но, аз също свивам сърдито устни и пак се хващам за главата. Това се повтаря и когато ни донася мезетата. Сушени люти пиперки в супа от тиквички за мен, а за Ивлин – сухи овесени ядки и желиран пудинг. През цялото време от грешката с Ивана до появата на мезетата държа дланите си плътно долепени до ушите, за да не чувам гласа ѝ, но видът на мезетата изостря глада ми и предпазливо вдигам дясната си длан. Мигновено в ухото ми нахлува заглушителният ѝ монолог.
"...пилета "тандури" и гъши пастет, отвсякъде дъни джаз, пък той обожаваше "Савой", но хайверът от херинга беше жесток, а какви цветове, да се чудиш: алое, мидена черупка, цитрус, "Морган Стенли"...
Отново си запушвам ушите и дори притискам длани все по-плътно към тях. Гладът обаче ме връхлита и като си тананикам почти на висок глас, посягам към лъжицата, но положението е безнадеждно – гласът на Ивлин е стигнал такива октави, че каквото и да правиш, не можеш да се отървеш от него.
– Грегъри скоро ще завърши "Сейнт Пол" и ще постъпи в Колумбийския през септември – разправя си Ивлин докато духа пудинга, който между другото ѝ бе сервиран студен. – Трябва да му купя подарък за завършването на колежа, а нищо не ми идва наум. Подсети ме с нещо, а?
– Плакат за "Клетниците"? – предлагам с въздишка и не съвсем на шега.
– Върхът е! – Продължава да духа пудинга, после отпива от шампанското и се намръщва.
– Какво има, скъпа? – питам и уж неволно изплювам срещу нея семчица от тиквичка, така че да прелети почти цялата маса, но вместо на роклята на Ивлин, която бе целта, кацва грациозно точно в средата на пепелника.
– Мммм?
– Малко му е касисът – оплаква се тя. – Ще повикаш ли келнерката?
– Разбира се – отвръщам приветливо и все още усмихнат. – Нямам представа кой е този Грегъри, а ти?
Ивлин внимателно оставя лъжицата си до купичката с пудинга и ме поглежда право в очите.
– Господин Бейтмън, наистина ми харесвате. Обожавам чувството ви за хумор.
Леко стисва ръката ми и се разсмива, по-точно казва едно "Хахаха", но е напълно сериозна и въобще не се шегува.
Думите ѝ наистина са комплимент за мен. Тя явно много си пада по моето чувство за хумор. Отнасят мезетата и пристигат основните ястия, така че Ивлин е принудена да отдръпне ръката си от моята, за да направи място за чиниите. Нейната поръчка е яребица, печена в тортила от ечемичено брашно и гарнирана със стриди. За себе си бях избрал заек с гъби и пържени картофи.
– ...Той учеше първо в "Диърфийлд", после отиде в "Харвард". Тя завърши "Хочкис", а след това – "Радклиф"...
Ивлин си приказва, но аз не я слушам. Диалогът се превръща в монолог. Устните ѝ се движат, ала не чувам нищо, не мога да слушам, изобщо не мога да се съсредоточа, защо заекът ми е нарязан така, че да изглежда... точно... като... звезда! Около него са наредени пържени картофи, отгоре е насипан кървавочервен доматен сос, за да изглежда блюдото като пейзаж при залез, но върху бялата порцеланова чиния, широка поне шейсет сантиметра, повече ми прилича на голяма рана от куршум и поклащайки учудено глава, натискам с пръст месото, та пръстът ми се отпечатва върху него, после натискам още веднъж и започвам да търся салфетка, не моята естествено, за да се избърша. Ивлин не е спряла да бърбори – говори и дъвче безкрайно дълго. Със съблазнителна усмивка мушвам ръка под масата и стисвам бедрото ѝ, в което избърсвам пръстите си, тя ми се усмихва палаво и отпива от шампанското. Изучавам лицето ѝ, чиито съвършени черти и красота чак ми доскучават, и си мисля не е ли странно, че с Ивлин имаме толкова много общи спомени, че винаги когато съм имал нужда от нея, тя е била до мен. Поглеждам отново надолу към чинията, но вече съвсем ми и се отяде, вземам вилицата, дълго-дълго оглеждам блюдото, накрая с въздишка я оставям. И хващам чашата.
– ...Гротън, Лоурънсвил, Милтън, Екзитър, Кент, Сейнт Пол, Хочкис, Андоувър, Милтън...! Чакай, Милтън го казахме вече...
– Ако не го ям това, както смятам да направя, ще ми трябва малко кокаин – заявявам най-тържествено.
Но с това изобщо не съм прекъснал Ивлин, тя плещи като навита и не знае умора.
– Сватбата на Джейн Симпсън била разкошна – въздъхва тя. –Щур купон се развихрил след това на приема. В
"Клуб Чернобъл". Така пишеше на шеста страница. Peпортажът беше на Били.
– Чух, че се падали най-малко по две двойни на човек – добавям и махвам на един келнер с количка да отнесе чинията ми.
– Сватбите са толкова романтично нещо. Венчалната ѝ халка била диамантена. Знаеш ли, Патрик, и аз няма да се навия за по-малко – заявява тя спокойно. – Пръстенът трябва да е диамантен.
Очите ѝ блестят и тя се опитва да си припомни друга умопомрачаващи подробности от сватбата.