Неусетно стигам до древния квартал под Четиринайсета улица. Часовникът ми е спрял и не знам точното време, но навярно е около десет и половина. Негри предлагат наркотици и билети за някакво шоу в "Палейдиъм". Минавам покрай будка за вестници, ателие за химическо чистене, църква, закусвалня. Улиците са пусти, единственият звук, който разкъсва тишината, е от такситата, преминаващи от време на време в посока към Юниън Скуеър. Влизам в една телефонна кабина, за да проверя от разстояние какви съобщения са записани на телефонния ми секретар, и се заглеждам в отражението си във витрината отсреща. Край кабината минават двама педерасти, единият ми подсвирва закачливо, а другият започва да се кикоти с гаден, писклив гласец. Скъсана театрална програма за "Клетниците" се въргаля по опикания тротоар. Една от уличните лампи угасва. Някакъв тип с палто от "Жан-Пол Готие" се облекчава в пресечката. От паважа се вдига пара. Заскрежени торби с боклуци са натрупани по края на тротоара. Бледата луна виси точно над върха на "Крайслер Билдинг". Някъде от Уест Вилидж долита сирена на линейка, вятърът донася воя ѝ, но ехото бързо заглъхва.
Чернокож скитник се е проснал върху разкъсан кашон пред вратата на изоставен магазин за антики на Дванайсета улица. Около него са струпани торби с боклуци, стърчи ръчна количка, натоварена с негови лични вещи, вестници, бутилки и алуминиеви консерви. Написана на ръка табела, закачена отпред на количката, гласи: БЕЗ- ДОМЕН СЪМ ГЛАДЕН СЪМ ПОМОГНЕТЕ. До него лежи измършавял помияр, късокосмест и вързан с нещо като каишка за дръжката на количката. Когато минавам първия път покрай тях, не забелязвам песа. Едва след като съм заобиколил и се връщам, го зървам върху купчина вестници да пази просяка. На врата му виси широк нашийник с надпис ГИЗМО. Песът се втренчва в мен и завърта изтънялата си опашка, а когато протягам към него ръка, започва гладно да ближе ръкавицата ми. Около тях като тежък облак се носи воня на евтин алкохол и изпражнения и отначало спирам да дишам, докато свикна с нея. Скитникът се събужда, отваря очи и се прозява, под напуканите моравосини устни щръкват пожълтели зъби.
Той е едър мъж, някъде около четирийсетте. Когато се понадига, уличната лампа осветява чертите на лицето му: брада на пет-шест дни, двойна гуша, зачервен нос с изпъкнали кафеникави вени. Облечен е в светлозелено и омазнено долно трико от изкуствена материя, изтъркани джинси "Серджо Валенте" (хитът на този моден сезон сред скитниците) и раздърпан оранжево-кафяв пуловер, изпоцапан с петна от червено, вероятно бургундско вино. Изглежда фиркан, а ако не е, значи е откачен или безкрайно глупав. Очите му дори не могат да ме видят хубаво, когато заставам пред него и го закривам със сянката си от светлината на уличната лампа. Клякам.
– Здрасти – поздравявам и подавам олизаната от кучето ръка. – Аз съм Пат Бейтмън.
Скитникът ме зяпа, задъхан от усилията да се надигне и да седне. . Не се здрависва с мен.
– Искаш ли малко пари? – питам съчувствено. – Или... нещо за ядене?
Просякът кима с глава и от очите му рукват благодарствени сълзи.
Бръквам в джоба си и изваждам десетдоларова банкнота, но размислям и я сменям с петарка.
– Това ще ти свърши ли работа?
Той пак кимва и засрамено извръща глава, носът му тече. Прочиства гърлото си, преди да промълви:
– Умирам от глад.
– Пък си е студено навън, нали? – добавям.
– Умирам от глад.
Той потръпва и стеснително извръща поглед встрани.
– Защо не почнеш работа? – питам го, а петарката все още е в ръката ми на почетно разстояние от него. – Щом си гладен, защо не си намериш работа?
Зъзнещият скитник въздъхва тежко и ми доверява, хлипайки:
– Изгубих работата си...
– А защо? – питам, истински заинтригуван. – Пиеше ли? Затова ли остана без работа? Или издаваше тайни на конкурентите? Майтапя се. Не, сериозно, пиеше ли по време на работа?
Той се сгърчва от студ и хленчи, задавен от сълзи.
– Уволниха ме. Уж беше временно...
– Лоша работа – поклащам глава.
– Умирам от глад.
Сълзите се стичат по лицето му, но все още се сдържа да не . ревне с глас. Кучето му Гизмо започва да скимти.
– Защо не си потърсиш друга? – питам. – Друга работа, а?
– Нямам...
Кашлица го прекъсва и разкъсва гърдите му.
– Какво нямаш? – питам спокойно. – Квалификация за друга работа ли?
– Гладен съм – прошепва той.
– Разбрах де, разбрах. – Търпението ми започва да се изпарява. – Повтаряш едно и също като развалена грамофонна плоча. А аз се опитвам да ти помогна...
– Гладен съм – мрънка той.
– Слушай. Според теб честно ли е да се вземат пари от хора, които имат работа? Които работят истински, а?
Лицето му се сбръчква и той пита с пресипнал глас:
– А каква да правя?
– Как се казваш?
– Ал – мънка то
– По-високо де. Хайде!
– Ал – повтаря той малко по-високо.
– Слушай, Ал, намери си работа – съветвам го най-искрено. – Отношението ти към живота е неправилно. Това те спира. Трябва да се вземеш в ръце. Аз ще ти помогна
– Много сте мил, господине. Много. Мил човек сте, знам аз – циври той.
– Шшшт, няма нищо – прошепвам и започвам да галя песа.
– Моля ви – той посяга към китката ми. – Не знам какво да правя. Измръзнах тук.
– Не усещаш ли как вониш? – утешавам го шепнешком и го потупвам по бузата. – Чак да му се додрайфа на човек...
– Не мога... – преглъща той сълзите си. – Не мога да намеря подслон.
– Смърдиш на... лайна. – Продължавам да милвам кучето, което ме гледа с влажни и благодарни очи. – Разбра ли? Мамка му, Ал! Погледни ме и спри да ревеш като някой педал! – разкрещявам му се.
Избухвам, но бързо се успокоявам и притварям очи, а с шепата си запушвам носа.
– Съжалявам... Ал. Просто... Не знам. Нищо общо нямаме с теб.
Скитникът не ме слуша. Така се е разциврил, че не може да каже нищо смислено. Бавно си прибирам банкнотата в джоба на сакото "Лучано Сопрани". Спирам да галя песа и пъхвам ръката си в другия джоб. Изведнъж хлиповете на онзи заглъхват, той изправя гръб и търси с очи петарката или бутилката си с "Тъндърбърд". Пресягам се, още веднъж нежно и състрадателно докосвам лицето му,преди да му му прошепна:
– Осъзнаваш ли какъв обречен нещастник си ти?
Той започва да клати безпомощно глава, а аз измъквам дълъг, тънък нож с назъбено острие и много внимателно, за да не го убия, ръгвам острието около сантиметър и половина навътре в дясното му око, рязко завъртам ножа и скъсвам ретината му.
Просякът е толкова изненадан, че не може да каже нищо. От шока и ужаса успява само да отвори уста и бавно да вдигне към окото грубата си подута ръка. Сцепвам крачолите на панталона му и фаровете на преминаващо такси осветяват отпуснатите черни крака, покрити с обриви от постоянното уриниране в гащите. Вонята на лайна веднага ме удря в ноздрите и дишайки само през устата, започвам да го мушкам лекичко в стомаха над космите по слабините. Това го посвестява от алкохолното опиянение и той инстинктивно се предпазва с ръце, а песът лае бясно, но не ме напада, и аз продължавам да го ръгам между пръстите, по обратната страна на дланите. Разкъсано, окото му виси навън от кухината, той продължава да премигва и това изхвърля от раната каквото е останало и то се стича по лицето му. Сграбчвам главата му с една ръка и я изправям назад, с палеца и показалеца ни другата разтварям здравото му око и с върха на ножа разкъсвам предпазния слой, от което кухината се напълва с кръв, после срязвам настрани очната ябълка и той започва да пищи, чак след като от рязкото движение цепвам на две носа му и пръски кръв падат по мен и по кучето Гизмо, което започва да примигва бързо-бързо, за да изчисти кръвта от очите си. Бързо обърсвам острието на ножа в лицето му и порязвам кожата точно над бузата. Хвърлям монета от двайсет и пет цента върху лицето му, което лепне от кръвта, стичаща се по него от двете очни кухини и право в крещящата му уста. Съвсем спокойно му изсъсквам: