– Няма да чакаме бе – вика Луис. – Обещавам.
– Не обещавай нищо, смотаняк такъв. Пол Оуен още ли води сметките на "Фишър"?
– Не ми се сърди, Патрик – моли се Луис. – Всичко ще е точно.
– Добре де, стига толкова. Чуй сега: Пол Оуен още ли води сметките на "Фишър"?
Карутърс първо поглежда към него и после ми отговаря:
– Сигурно. Чух, че Ашли имала хламиди.
– Ще говоря с него – извиквам му, надигам се и се прехвърлям на празния стол до Оуен.
Но щом сядам, нещо необичайно на сцената привлича вниманието ми. Боно е прекосил сцената зад гърба ми, сега клечи на ръба ѝ, точно срещу мен, и се е вторачил право в очите ми. Облечен е в черни джинси (вероятно " Китоно"), сандали и кожена жилетка без риза отдолу. Кожата му е бяла, покрита с капки пот, тялото му не е от най-тренираните, всъщност не се забелязва по-изпъкнало мускулче по него, освен ако не е скрито под оскъдната окосменост на гърдите му. На главата си е нахлупил каубойска шапка, косата му е опъната назад, стегната в опашка. Реве някакъв стих, който чувам ясно: A hero is an insect in this world[17]. Едва забележимо самодоволство грее на лицето му и постепенно става все по-изразено. Точно тогава червена светлина залива сцената зад него и някакво страхотно чувство, по-скоро проникновение, изпълва гърдите, тялото, съзнанието ми, сърцето ми затуптява по-бързо и за миг ми се струва, че невидима връв, тръгваща от Боно, се увива около мен, публиката сякаш изчезва, а музиката забавя ритъма си и леко затихва, стадионът е празен, музикантите чезнат в мъгла и на сцената остава само Боно...
После изведнъж всички се връщат по местата си, музиката отново гръмва в ушите ми, Боно се обръща с гръб към мен и ме оставя съвсем изтръпнал, със запалено лице и болезнена ерекция между краката, със здраво стиснати юмруци. Но всичко спира, щом светлините на сцената се превключат на бяло. Боно вече е в другия ѝ край, усещането, че някой прекарва гребен по мозъка ми, изчезва сега повече от всякога ми се ще да разбера нещо поне за счетоводните сметки на "Фишър", поверени на Оуен. Тази информация ми се струва жизнено важна, по-логична от връзката, която усетих между себе си и Боно. Той вече чезне и се отдалечава от мен, а аз се обръщам към Пол Оуен.
– Хей! – провиквам се. – Как е?
– Виж ги ония копелета ей там... – Той завърта очи към няколко сценични работници, скупчили се в края на първия ред, които оглеждат тълпата и разговарят оживено помежду си. – Преди малко сочеха към Ивлин, Кортни и Ашли.
– Какви са те? Да не са от "Опенхаймер"?
– Не – крещи в ухото ми Оуен. – Мисля, че са от ония, дето примамват мацки зад сцената, за да ги чукат музикантите.
– Стига бе! На мен по ми приличат на хамали от "Барни".
– Слушай какво ти казвам. Наричат ги координатор по тънката част.
– Откъде ги знаеш тия работи?
– Братовчед ми е директор на "Всичко, което ни трябва от Ада".
– Не те ли е яд, че ги знаеш?
– Какво? – крещи той.
– Още ли водиш сметките на "Фишър"?
– Дааа – реве той. – Голям късмет извадих, нали, Маркъс?
– Страхотен – съгласявам се. – Как ги докопа?
– Абе нали бях взел сметките на "Рансъм" и нещата просто си се натъкмиха от само себе си – безпомощно свива рамене копелето му ниедно. – Нали знаеш как става?
– Жестоко!
– Да бе, паднах си на оная работа – крещи той в отговор, после се обръща към две дебели селяндурки от Ню Джързи, седнали зад нас, които си подават една на друга цигара от "трева", увили тлъстините си с ирландски национален флаг. – Ей, я загасете тоя фас! Увоняхте ми душата.
– Искам я! – крещя, загледан в идеалния път, разделящ косата му, дори темето под косата му има тен.
– Какво искаш? – чуди се той. – Марихуана ли?
– Не. Нищо – извиквам с пресъхнало гърло и се връщам на мястото си, зазяпвам се с празен поглед в сцената и започвам да гриза палеца си, което праща по дяволите вчерашния ми маникюр.
Тръгваме си веднага щом Ивлин и Ашли се връщат, а по обратния път към Манхатън, в бързината да стигнем навреме в "Брюксел", отваряме още една бутилка шампанско. Рейгън още си приказва по телевизията, а Ивлин и Ашли ни разказват как двама свалячи ги пресрещнали пред дамската тоалетна и ги поканили зад кулисите. Обяснявам им какви са и какво са искали от тях.
– Божичко! – възкликва Ивлин. – да не искаш да кажеш, че са се опитвали да ме координират по тънката част?
– Бас държа, че на Боно пишката му е мъничка – обажда се Оуен, зазяпан навън. – Нали е ирландец.
– Дали си имат автомат за банкноти зад сцената? – пита Луис.
– Ашли! – пищи Ивлин. – Чуваш ли, можеше да ни излезе късметът.
– Още шампанско? – обръща се Кортни към Луис.
Четвъртък следобед
...и се опомням в телефонна будка на някакъв ъгъл в града, къде точно – не знам, но съм плувнал в пот и ужасна болка пулсира в главата ми, гризе ме силно безпокойство, преравям джобовете си за валиум, ксанакс или халцион, каквото и да е, но намирам само три таблетки нуприн в кутийката за лекарства "Гучи", изсипвам ги в устата си и ги преглъщам с диетична пепси-кола, за която нямам спомен как е попаднала в ръцете ми – не мога да кажа, дори животът ми да зависи от това. Забравил съм и с кого съм обядвал днес, и по-важното – къде. Не бях ли с Робърт Ейлс в "Бийтс"? Или с Тод Хендрикс в "При Урсула", ново бистро на Филип Дънкан Холмс в Трибека? А не бяхме ли с Рики Уоръл в "Декември"? Не е изключено да съм бил с Кевин Уебър в "Контра" в Сохо. Какво ли ядох – сандвич с яребиче месо във френско хлебче или салата от цикория със сос от миди? "Да пукна, ама не помня!", простенвам. Дрехите ми – ленено-копринено спортно сако, памучна риза, широки ленени панталони в цвят каки, всичко от "Мацуда", копринена вратовръзка с емблемата на "Мацуда" и колан от "Коуч Ледъруеър" – са подгизнали от пот, затова свалям сакото и с него избърсвам лицето си. От телефонната слушалка продължава да се чува сигнал "свободно", но не знам чий номер съм набрал. Вися си в будката на ъгъла с очила "Рейбан", подпрени на челото ми малко накриво, и изведнъж чувам познат звук в слушалката – тихия глас на Джийн, която се опитва да надвика шума от постоянното задръстване на Бродуей. Тазсутрешното "Шоу на Пати Уинтърс" бе на тема "Може ли аспиринът да спаси живота ви?".
– Джийн? – проплаквам. – Ало? Джийн?
– Патрик? Ти ли си? – чувам гласа ѝ. – Ало?
– Джийн, трябва ми помощ – изкрещявам в слушалката.
– Патрик?
– Какво?
– Обади се Джеси Форест, запазил е маса за осем часа довечера в "Мелроуз", а Тед Мадисън Джейми Конуей искат да пиете по едно в "При Хари". Патрик? Къде си?
– Джийн? – въздъхвам и си избърсвам носа. – Не мога...
– А, и Тод Лодър се обади, всъщност не... май беше Крис... Не, не, Тод Лодър беше. Да, той се обади.
– О, не – простенвам и разхлабвам възела на вратовръзката си, августовското слънце направо ме разтапя, – какви ми ги разправяш, твойта мама?
– Не в "Панорама", Патрик. В "Мелроуз" е запазил маса. Не в "Панорама".
– Какво да правя? – извиквам ѝ.
– Къде си, Патрик? Нещо не е наред ли?
– Джийн, няма да мога да дойда в службата днес следобед.
– Защо?
Изглежда угрижена, а може и просто да е объркана.
– Отказвай... всички... срещи.
– Какво има, Патрик? Добре ли си?
– Престани да ми говориш с този трагичен тон! – разврещявам ѝ се.
– Патрик, съжалявам, исках само да...
Затварям телефона и излизам от будката, уокменът около врата ми тежи като воденичен камък (а музиката в слушалките – ранен Дизи Гилеспи, нещо ме дразни), затова решавам да го изхвърля в първата срещната кофа за боклук. И без това не е от скъпите. Подпирам се на ръба на боклукчийската кофа и дишам тежко, закопчаното евтино сако "Мацуда" ме стяга в кръста втренчил съм се в уокмена, който още работи, слънцето разтопява някакъв десерт на главата ми и той се слива с потта, стичаща се по лицето ми, усещам сладостта му, когато облизвам устните си, вкусът му ми харесва и изведнъж ме обзема вълчи глад, прокарвам ръка по косата си и после лакомо ближа дланта, докато вървя нагоре по Бродуей, без да обръщам внимание на бабичките край входните стъпала на сградите, магазините за джинси, от които музика залива тротоарите и хората сякаш се движат в ритъма на песента на Мадона, която пее: Life is a mystery, everyone must strand alone[18]. Край мен профучават на велосипеди момчета за спешни пратки; застанал на някакъв ъгъл, започвам да крещя по тях, но хората наоколо ме подминават, никой не ми обръща внимание, дори не се преструват, че не ми обръщат внимание, това сякаш ме посвестява и тръгвам към близкия магазин "Конран", за да си купя чайник, но точно когато решавам, че вече ми няма нищо, стомахът отново ме свива, болките са толкова силни, че едва се довличам до входа на няколко метра от мен, превит одве, а когато спазмите отшумяват и мога да се изправя, хуквам по улицата и нахлувам в първия магазин за домашни потреби, откъдето си купувам комплект касапски ножове, брадвичка и шише солна киселина, след това от магазин за домашни животни вземам два бели плъха, които смятам да понакълцам и измъчвам с ножовете и киселината, но по-късно забравям кутията с тях в друг магазин, където търся свещи, а чайник май така и не си купувам. Задъхано поемам нагоре по Лафайет, потен и сумтящ, разблъсквам хората пред себе си, от устата ми излиза пяна, ужасни болки раздират стомаха ми – може би е от стероидите, не знам. Поуспокоявам се малко, колкото да вляза в супермаркет "Гристид", и почти на бегом покрай рафтовете задигам консерва шунка, която пъхвам под сакото си, и се измъквам без проблеми, на следващата пряка се опитвам да се скрия във фоайето на "Американ Фелт Билдинг", отварям консервата с ключовете си, без да обръщам внимание на портиера, който отначало си мислеше, че ме познава, но когато вижда как с ръка тъпча шунка в устата си, как греба месото от кутията с пръсти и то се завира под ноктите ми, ме заплашва, че ще повика полиция. Измъквам се навън и повръщам цялата шунка, подпрян на един плакат за "Клетниците", монтиран на автобусна спирка, и целувам устните на нарисуваната Епонин; стомашните ми лиги се стичат надолу по красивото ѝ лице, към надписа КУР, надраскан с дебел маркер. Разхлабвам си тирантите, не обръщам внимание на просяците, те също не ме поглеждат, плувнал съм в пот, в делириум се намъквам в някакъв магазин на "Тауъp Рекърдс" и обикалям из него, като си тананикам: "Да ви върна видеокасетите, трябва да си върна видеокасетите,..", накрая купувам две бройки от компактдиска The return of Bruno на любимия ми Брус Уилис, после задам на въртящата се врата, правя пет пълни оборота в нея и чак тогава изскачам на улицата, където се сблъсквам с Чарлс Мърфи от "Кидър Пийбоди", а може да е и Брус Баркър от "Морган Стенли", няма значение, той ме поздравява: "Здрасти, Кинсли", а аз се оригвам право в лицето му, очите ми хлътват, от оголените ми зъби се стичат зелени лиги, но това не го впечатлява и ми предлага да се видим във "Флейтите", изкрещявам му нещо и отстъпвам назад, блъсвам се в някаква сергия за плодове пред корейски магазин за деликатеси, рафтовете ѝ се разпадат; ябълки, портокали и лимони се търкулват в различни посоки по тротоара, на уличното платно, където преминаващи таксита и автобуси ги смачкват на каша, съвсем объркан започвам да се извинявам на собственика кореец, дори му предлагам платинената си кредитна карта "Американ Експрес", после му подавам двайсетачка, той бързо я прибира, но въпреки това ме сграбчва с две ръце за реверите на изпоцапаното, смачкано сако, което не помня кога съм навлякъл отново, и когато лицата ни се доближават, жълтуркото започва да тананика Lightning strikes на Jly Кристи. Отдръпвам се от него ужасен и хуквам към дома си, но все ще се намери някой или нещо да се изпречи на пътя ми. На Тринайсета улица пласьор на наркотици ми предлага "крек", подавам петдесетарка, а той ми благодари с едно "Браво, приятелю", раздрусва с две ръце десницата ми, като пъхва в нея пет мускалчета, които започвам да лапам цели, той едва прикрива отвращението си с учудена гримаса и тогава го хващам с две ръце за врата и изригвайки вонящ дъх, изкрещявам в лицето му: "Най-добрият двигател е на БМВ 750 IL, разбра ли, тъпанар такъв!?", после се намъквам в една телефонна кабина, където доста време плещя глупости на телефонистката от централата, преди да съобщя номера на кредитната си карта, и тя ме свързва с рецепцията на "Ексклузив". Отказвам резервация за масаж, каквато се оказва, че не съм правил. Опитвам се да се овладея, като си гледам дълго време върховете на мокасините "А. Тестони", разгонвам с крака ято гълъби и без да забележа как, се озовавам в схлупена закусвалня на Второ авеню, объркан, запотен, не на себе си, приближавам до някаква ниска, дебела еврейка, навлякла стари дрехи, и ѝ казвам: