– Вижте, имам запазена маса. Казвам се Бейтмън. Знаете ли къде е салонният управител? Приятел съм на Джеки Мейсън.
– Ще ви настаня – отговаря ми тя с въздишка. – Не ви е била необходима резервация.
Тя измъква отнякъде картата с менюто и ме повежда към една отвратителна маса в дъното на закусвалнята до кенефите, но аз измъквам листа от ръката ѝ и се връщам назад, сядам в първото сепаре до прозореца, направо съм поразен от ниските цени. "Да не е някакъв номер?", мисли си и тогава усещам, че приближава келнерка, и без да вдигам очи към нея, поръчвам:
– Хамбургер със сирене. Искам хамбургер със сирене, ама леко затоплен.
– Съжалявам, господине – отговаря тя. Няма сирене.
– Кашер.
Изобщо не схващам за какво ми говори и правя нова поръчка.
– Добре. Тогава един кашербургер, но да е със сирене, може и от "Монтърей Джек" да сложите и... О, не, какво има? – питам, усещайки, че пак става засечка.
– Няма сирене, господине – повтаря тя. – Кашер...
– Еба ти кошмара. Еврейска пачавра – мънкам си под носа, а на глас добавям: – Добре де, може и с домашно сирене. Само ми донесете нещо.
– Ще повикам управителя – казва тя.
– Викайте когото си искате. Но междувременно ми дайте нещо за пиене.
– Какво да бъде?
– Мм... ванилов... млечен шейк...
– Няма млечен шейк. Кашер – отвръща тя. – Ще доведа управителя.
– Не, чакай.
– Господине, ще доведа управителя.
– Абе какви са тия изгъзици, мамицата ти?! – побеснявам и удрям по кредитната карта, която от самото начало лежи на мазната маса.
– Няма мляко. Кашер – повтарят стиснатите устни на тая нещастница, една от милиарди като нея на планетата.
– Тогава ми донесете скапания си... ванилов... малц! И изревавам яростно и слюнките ми опръскват менюто. – Двойно по-гъст!
Тя тръгва да доведе управителя и когато се появява с него, виждам, че е абсолютно копие на келнерката, само плешив. Скачам от пейката и се развиквам:
Еби се в гъза, мръсен чифутин такъв! – И изхвърчам от закусвалнята на улицата, където...
Клуб "Йейл"
– Какви са правилата за плетена жилетка?
Ван Патън отправя въпроса към цялата маса.
– Какво имаш предвид?
Макдърмот въпросително извива вежди нагоре отпива от водката "Абсолют".
– Да – казвам и аз. – Поясни!
– Ами това де, само за неофициални случаи ли се слага...
– Или може да се носи и с костюм? – довършвам вместо него.
– Точно така – усмихва ми се той.
– Ами виж сега, според Брус Бойър... – започвам.
– Чакай – прекъсва ме Ван Патън. – Той не беше ли в "Морган Стенли"?
– Не. Не е там.
– Да не е някой сериен убиец? – подозрително под хвърля Макдърмот. – Само недей пак да ми говориш за сериен убиец, Бейтмън. Още един, и ще ме довършиш.
– Не, Макдърво, не е сериен убиец – заявявам, обърнат към Ван Патън, но преди да продължа, се извръщам към Макдърмот. – Лазиш ми по нервите.
– Да, ама всеки път ни сервираш по някой такъв – оплаква се Макдърмот. – И то с такъв поучителен тон, че да му призлее на човек. Хич не искам и да знам нито за Сина на Сам Незнамкойси, нито за Хилсайдските удушвачи, нито за Тед Бънди, а пък за Федърхед не искам и да чувам.