– Федърхед ли? – интересува се Ван Патън. – Кой е пък той? Името му звучи адски зловещо.
– Искаше да каже Ледърфейс – уточнявам през зъби.
– Ледърфейс. Тексаското клане.
– Ооо – ухилва се Ван Патън учтиво. – Разбира се.
– Той наистина е бил адски зловещ – добавям.
– Добре де, кажи сега какво е правил този Брус Бойър – обажда се Макдърмот, въздиша и поглежда нагоре.
– Да не ги е драл живи? Или ги е оставял да умрат от глад?Сигурно е скачал отгоре им? Хранил е с тях кучетата? Е?
– Какво да ви разправям, смотаняци такива – поклащам глава и добавям загадъчно: – Направил е нещо къде-къде по-страшно.
– Какво например? Да не би да ги е водил на вечеря в новия ресторант на Макмейнъс? – пита Магдърморт.
– Да бе, това може да те довърши – съгласява се Ван Патън. – Ти ходи ли? Пълна скръб.
– Яде ли от вретеното им? – пита го Магдърморт
– Абе остави вретеното – отговаря Ван Патън потресен. – Ами интериорът? А какво ще кажеш за покривките? Бедна ми е фантазията.
– Обаче опита ли вретеното? – настоява Макдърморт.
–Разбира се, и вретеното, и печения гълъб и моруната – изрежда Ван Патън.
– Ей! – плясва се по челото Макдърмот – аз пък забравих за моруната.
– Според рецензията на Милър в "Таймс"трябва да си от- качен, за да не си поръчаш вретено или моруна.
– Обаче Милър този път греши – заключава Макдърмот. – Направо мърляшка работа. Ами салатата с папая?Навсякъде я правят що-годе добре, а там? Буламач.
– И евтино, евтино... – добавя Ван Патън.
– Ау, ужасна евтиния – съгласява се Макдърмот. – А пък тортата с диня...
– Господа – прокашлям се предупредително. – Хм, не обичам да прекъсвам хората, когато говорят, но...
– Добре, добре, карай – обажда се Макдърмот. –Разкажи ни повече за този Чарлс Мойър.
– Брус Бойър – поправям го. – Написал е книга "Елегантност. Наръчник за качествено мъжко облекло". И запомни, Крейг, не се е занимавал с убийства в свободното си време.
– Та какво е казал маминият Брусчо? – подпитва Макдърмот.
– Голям дървар си. Книгата хич не е лоша. Даже е превъзходна. И според него не трябва да се въздържаме от плетена жилетка с костюм. Чу ли, че ти казах "дървар"?
– Да.
– Добре де, обаче не посочва ли, че жилетката не трябва да изпъква над костюма? – умишлено пита Ван Патън.
– Точно така... – Леко съм раздразнен, дето Ван Патън се е подковал добре предварително и въпреки това иска съвет. Но продължавам спокойно: – На дискретно райе подхожда убито синя или пепелявосива жилетка. Карираният костюм изисква по-смел цвят на жилетката.
– И запомни – добавя Макдърмот. – На обикновената жилетка най-долното копче не се закопчава.
Втренчвам се с неприязън в Макдърмот. Той се усмихва, отпива от чашата си и доволно примлясква с устни.
– Защо? – интересува се Ван Патън.
– Така е по традиция – пояснявам, без да свалям очи от Макдърмот. – Пък и за удобство.
– А с тиранти по-добре ли ще стои жилетката? – чувам пак гласа на Ван Патън.
– Защо? – обръщам се най-после към него.
– Ами щом избягваш...
Той се запъва в търсене на точната дума.
– Неудобството на... – продължавам.
– Токата на колана? – завършва Макдърмот.
– Правилно – отсича Ван Патън.
– Трябва да запомниш, че... – започвам, но Макдърмот пак ме прекъсва.
– Жилетката трябва да е в тон с цвета и стила на костюма, обаче избягвай да я съчетаваш с цвета на чорапите или вратовръзката.
Той се ухилва първо на мен, после на Ван Патън.
– Мислех, че не си чел тази... книга – чак заеквам от гняв. – Преди малко не правеше разлика между Брус Бойър и... и Джон Уейн Гейси.
– Изведнъж си я припомних – свива той рамене.
– Слушай – обръщам се към Ван Патън, незасегнат от плоското самоизтъкване на Макдърмот. – Чорапи и жилетка от една и съща прежда ще изглеждат убийствено.
– Мислиш ли? – пита ме Ван Патън.
– Разбира се, ще излезе така, че все едно умишлено си търсил това съвпадение – обяснявам му и изведнъж съвсем угрижен се обръщам към Макдърмот. – Федърхед ли каза? Да пукна, ако виждам нещо общо между Федърхед и Недърфейс.
– Не се отчайвай, Бейтмън – окуражава ме той, потупва ме по гърба, после започва с една ръка да разтрива врата ми. Какво ти е? Не си ли бил на масаж тази сутрин?
– Продължавай да си държиш там ръката – отвръщам със затворени очи, цялото ми тяло е напрегнато, готово за скок, – и ще си я прибереш без пръстите.
– Ауу! Я да бягаме, че става страшно – иронично подхвърля Макдърмот и уж уплашено се отдръпва.
Ухилени, двамата се поздравяват с високо вдигнати палци, без да подозират, че бих отрязал и двете ръце на Макдърмот, при това с огромно удоволствие.
Тримата – Дейвид ван Патън, Крейг Макдърмот и моя милост, седим в ресторанта на "Йейл Клуб" и обядваме. Ван Патън е в кариран костюм "Криция Уомо" от вълнен креп, риза от "Брукс Брадърс" и вратовръзка "Адирондак", на краката си е нахлузил обувки "Коул-Хаан". Макдърмот е с блейзер от кашмирена и агнешка вълна, фланелени вълнени панталони "Ралф Лоран", риза и вратовръзка също от "Ралф Лоран" и обувки "Брукс Брадърс". Аз съм с вълнен костюм на едро каре, памучна риза "Лучано Барбера", вратовръзка "Лучано Барбера", обувки "Коул-Хаан" и очила "Бауш енд Ломб". "Шоуто на Пати Уинтърс" тази сутрин бе посветено на нацистите и не знам защо, но се изкефих страхотно, докато го гледах. Въпреки че не бях очарован от това, което са правили, все пак ми се сториха симпатични момчета, пък в интерес на истината, така смятаха май и повечето зрители в студиото. Един от нацистите дори реши да се пошегува и започна да жонглира с грейпфрути; това адски ми хареса, изправих са в леглото и заплясках с ръце.
През пет маси от нас седи Луис Карутърс, облечен така, сякаш сутринта са го нападнали жаби – навлякъл е някъкъв костюм от неидентифициран френски шивач и ако не се лъжа, бомбето на пода под стола му трябва да е негово, то си личи. Луис ми се усмихва, но аз се правя, че не съм го забелязал. Цели два часа спортувах тази сутрин в "Ексклузив", а тъй като и тримата сме си взели почивка този следобед, всички ще отидем на масаж. Още не сме поръчали нищо, всъщност не сме видели и менюто. Само си поркаме. Отначало Крейг поиска бутилка шампанско, но Дейвид категорично отказа да го пие и тогава решихме да караме на"твърдо гориво". Продължавам да наблюдавам Луис и щом той погледне към нашата маса, извръщам назад глава и се заливам от смях, дори онова, което Ван Патън и Макдърмот приказват, да не е толкова смешно. В интерес на истината, те не могат да измислят нищо смешно. Но така съм изпипал реакцията си на техните глупости, че не могат да забележат как се преструвам. Луис се изправя, избърсва устата си със салфетка и хвърля още един поглед към нас, преди да излезе от ресторанта. Сигурно е отскочил до кенефа.
– Всичко си има граница – заявява Ван Патън. – Мисълта ми е, че не е задължително да си убиваш вечерта с някаква годзила.
– Обаче продължаваш да излизаш с Мередит, така че не виждам разлика – подмятам му, ала той, естествено, се прави на глух.
– Но набързо е гот – обажда се Макдърмот. – Много е гот да изчукаш някоя набързо.
– Бейтмън? – обръща се към мен Ван Патън. – Някакви препоръки по стила на бързото изчукване?
– Какво? – питам и се изправям.
– Набързо бе? Не си ли падаш? – пеняви се Макдърмот. – Че то е дори желателно, comprende?
– Я чуйте – казвам им, докато прибирам стола напред.
– Искам да сме наясно: аз съм за семейството и против наркотиците. А сега ме извинете.
Преди да се отдалеча, виждам как Ван Патън сграбчва за ръката един преминаващ келнер и го пита:
– Това вода от чешмата ли е? Не пия такава. Донесете ми "Евиан" или нещо друго, разбрахме ли се?