След работа спортувах в "Ексклузив", а щом се прибрах, започнах да въртя телефони на млади момичета от" Далтън" и да им говоря мръсотии. Номерата им взех от регистъра на канцеларията, в която се промъкнах миналия четвъртък през нощта.
– Аз съм финансова акула – шептях сладострастно в шапката на безжичния си телефон. – Поглъщам конкурентни компании. Как ти се струва? – И започвах да издавим всякакви звуци – смучене, грухтене, пърдежи, какво ли не.Накрая изревавам: – Кажи ма, курво!
Повечето бяха наистина изплашени и това ми доставяше огромно удоволствие, през цялото време имах мощна, неудържима ерекция, докато една от тях без никакво стеснение ме попита:
– Тате, ти ли си?
Целият ми ентусиазъм отиде по дяволите. Леко разочарован, завъртях още на две-три, но без особено желание и в същото време преглеждах пощата си, та накрая затворих насред изречението си, щом попаднах на лична бележка от Клифърд – един образ, дето ми помага за "Армани", – с което ми напомняше, че има частна разпродажба в бутика на Медисън... преди две седмици, и това, че навярно някой от портиерите нарочно е задържал бележката, за да ми натрие носа, с нищо не може да изличи факта на пропуснатата разпродажба, така че, размишлявайки върху тази загуба, докато се скитам някъде между Седемдесет и шеста и Седемдесет и пета, стигам до дълбокомисления извод, че в повечето случаи животът е гаден и жесток.
Някакъв тип, който прилича досущ на Джейсън Тейлър – черна коса, зализана назад, тъмносиньо двуредно кашмирено палто с яка от боброва кожа, черни кожени ботуши "Морган Стенли", – минава под уличната лампа и ми кима, а аз намалявам звука на уокмена навреме да чуя поздрава му: "Здрасти, Кевин." Долавям дъх на "Грей Фланъл" и без да спирам, се обръщам назад, вперил поглед в мъжа, който прилича на Тейлър, който би могъл да е Тейлър, питайки се дали още излиза с Шелби Филипс, и тогава се препъвам в някаква просякиня, легнала на тротоара, разперила крака пред входа на изоставен ресторант – казваше се "Амнезия" и преди две лета го взе Тони Макмейнъс, – побъркана чернокожа скитница, която като будистки напев повтаря думите: "Пари моля помогнете господине пари моля помогнете господине." Опитвам се да ѝ изнеса лекция за това колко достойно е да си намери работа – например в "Синеплекс Одеон"[19], съветвам я съвсем учтиво, докато мислено се чудя дали да не отворя куфарчето и да извадя нож или пистолет. Но се сещам, че е твърде беззащитна жертва и няма да ми направи кеф, затуй я пращам по дяволите, надувам уокмена точно когато Бон Джоуви се изцепва It's all the same, only the names have changed[20], и продължавам нататък, спирам пред автомат за банкноти и изтеглям триста долара ей така, без да са ми нужни. Банкнотите са чисто нови двайсетачки, шумолят приятно и за да не ги измачкам, прибирам ги в портфейла си от кожа на газела. На "Калъмбъс Съркъл" жонгльор с шлифер и шапка забавлява с номерата си неколцина сеирджии, които го зяпат без особен интерес. Той винаги идва тук следобед, представя се като Човека-ластик. Въпреки че надушвам плячка и той изглежда напълно достоен за гнева ми, отминавам го, търся по-подходящ обект. Впрочем ако беше мим, досега да се е простил с живота си.
Пожълтели корици на списание "Тайм" с лика на Доналд Тръмп са налепени по витрините на друг изоставен ресторант, който се казваше "Палаце", и това ме изпълва с нова увереност. Пристигам пред "Д'Агостино", стоя по пред входа и съм вперил очи в магазина, изгарящ от непреодолимо желание да се втурна между рафтовете, да напълня количката с оцет и морска сол, да преровя сектора за зеленчуци, да огледам взискателно червените чушки, жълтитe чушки, зелените чушки, а в същото време да се питам какъв сладкиш и с каква форма да си взема, но все още ми се ще преди това да направя нещо по-дълбоко, по-неопределено. Затова тръгвам на лов по тъмните студени улици отвъд Сентрал Парк Уест, съзирам отражението на лицето си в матираните прозорци на една лимузина, паркирана пред "Кафе дез артист", устата ми неволно се отворя и затваря, езикът ми е по-влажен от всякога, клепачите ми премигват бясно и нищо не може да ги спре. На светлината на уличната лампа ясно виждам сянката си на тротоара, виждам как се движат дланите ми в ръкавици, как опъвам и свивам пръсти в юмруци. По средата на Шейсет и седма улица се налага да спра, за да се посъвзема, опитвам се да се отдам на успокояващи мисли – предстоящото пазаруване в "Д'Агостино", запазена маса в "Дорсия", новия компактдиск на "Майк енд дъ Меканикс", и с огромно усилие на волята се сдържам да не се нашляпам сам.
Към мен бавно се приближава стар педал, облечен в кашмирен пуловер с висока яка, шарено вълнено сако и филцова шапка, излязъл е да разходи своя шарпей на кафяви и бели петна, чиято тъпа муцуна души по земята. Двамата минават покрай една улична лампа, покрай втора, идват към мен, а аз се съвземам достатъчно бързо, за да мога да сваля слушалките на уокмена и незабелязано да отключа куфарчето. Застанал съм на средата на тесния тротоар до едно бяло БМВ 320, а педито с шарпея е вече на няколко крачки от мен и мога да го разгледам по-добре. Някъде към петдесетте е, с неприлично розова и здрава кожа, без бръчки, със смешни мустачки, които подчертават още повече женствения му вид. Хвърли бегъл поглед със загадъчна усмивка, докато кучето души едно дърво и торба с отпадъци, хвърлена до БМВ-то.
– Хубаво животинче – усмихвам се и се навеждам.
Шарпеят ме поглежда изпитателно и изръмжава.
– Ричард! – Мъжът го стрелва със строги очи, после се обръща към мен с извинителен поглед.
Усещам, че е поласкан не само от това, че съм забелязал кучето му, но и защото го спрях да поговорим за него, да пукна, ако вече не се е изпразнил от кеф в мазните си кадифени панталони от "Ралф Лоран".
– Няма нищо – казвам му и погалвам нежно шарпея докато оставям куфарчето на земята. – Шарпей е, нали?
– Не. Шарпей – поправя ме той, произнасяйки породата по начин, който не съм чувал преди.