– Шарпей? – опитвам се да го произнеса като него и продължавам да галя гърба и врата на песа.
– Не, не – разсмива се той закачливо. – Ударението е на последната сричка.
Педераст смотан!
– Добре де, няма значение – съгласявам се и се изправям с момчешка усмивка. – Красиво животно.
– О, благодаря ви – отвръща той и добавя загрижено. – Но ми струва цяло състояние.
– Така ли? Защо? – питам го и пак се навеждам да погаля кучето. – Ей, здравей, Ричард. Здравей, малчуган.
– Сигурно няма да повярвате, ама ще ви кажа. На всеки две години трябва с операция да му се премахват торбичкте около очите. Водя го чак в Ки Уест – там е единствената ветеринарна лечебница, в която имам доверие. Пощипнат го оттук-оттам, и Ричард пак може да вижда, нали, чеденце?
Педалът кима одобрително, докато ръката ми продължава подкупващо да чеше гърба на песа.
– Изглежда страхотно – отбелязвам.
Настъпва мълчание. Аз не отделям очи от кучето, докато собственикът му гледа мен, накрая не може да се сдържи и проговаря:
– Не е удобно да ви питам, ама...
– Казвайте, казвайте.
– О толкова е глупаво...
Той се разсмива. Аз също се смея.
– Кое?
– Не сте ли фотомодел? – пита ме той, вече сериозен. – Сигурен съм, че съм виждал снимката ви по списания.
– Не, не съм – решавам да бъда откровен с него. – Но съм поласкан от думите ви.
– Ами приличате досущ на кинозвезда. – Той превзето върти китката на свободната си ръка. – Не знам. – И накрая добавя, вече за себе си: – О, престани, глупчо, само се излагаш.
Навеждам се уж да вдигна куфарчето си, но от сянката, в която попадам, той не вижда как измъквам ножа, най-острия, с назъбеното острие, и го питам – нарочно, но с напълно естествен тон на гласа – колко е платил за Ричард, без дори да се огледам дали не се задават други хора по улицата. Със светкавична бързина сграбчвам кучето за врата с лявата си ръка и го вдигам на светлината на уличната лампа, то гърчи тялото си и се опитва да ме ухапе през ръкавицата, но челюстите му щракат напразно и дори не може да излае, тъй като съм го стиснал здраво и дори усещам как трахеята му поддава под натиска на пръстите ми. Забивам ножа в голия му стомах и с бързо движение го разпарям, от него бликва тъмнокафява кръв и синьо-червени черва провисват във въздуха, то рита с крака срещу мен, но е твърде късно – пускам го на земята. Всичко това става за миг и педерастът стои потресен, с каишката в ръка, и само ужасено повтаря: "Божичко, божичко ", като гледа как песът се влачи в кръг, скимти, души и лиже собствените си вътрешности, разпилени по паважа, и докато все още бере душа, се обръщам към господаря му, блъсвам го назад с окървавена ръкавица и започвам безразборно да дупча с ножа лицето и главата му, накрая с два резки замаха разпорвам гърлото му и силна струя червенокафява кръв бликва, опръсква бялото БМВ до бордюра и задейства алармената му сирена. Кръвта клокочи под брадата на оня, той се срива на земята, треперещ, от него все още изтича кръв на слаби тласъци. Избърсвам ножа си в якето му, пускам го в куфарчето и понечвам да си тръгна, ала преди това, за да съм сигурен, че е мъртъв и не се преструва (понякога се изхитряват да го правят), пускам два изстрела в главата му през заглушителя. Едва не падам, защото кракът ми се подхлъзва в локвата кръв около него, изчезвам в тъмнината и изведнъж, като смяна на филмов кадър, се озовавам пред "Д'Агостино" и двама от служителите на вратата ме канят да вляза. Плащам кутия овесени ядки с просрочен купон, но касиерката – чернокожа повлекана – не усеща номера, не забелязва, че крайният срок на купона отдавна е изтекъл, и когато излизам навън, това ме развеселява, отварям кутията и тъпча устата си с ядки, като в същото време се опитвам да cвиря Hip to be square[21], после отварям чадъра си и хуквам надолу по Бродуей, сетне в обратна посока, и пак надолу като зъл дух, а вятърът развява зад мен разкопчаното ми палто, сякаш е някаква мантия.
Момичета
– Направо съм бесен от вечерята днес в "Космос" с Кортни, леко къркана, която непрекъснато ми задава въпроси за храната в санаториумите, за Джордж Буш и за сладоледите "Тофути" – все глупости, каквито могат да се появят само в кошмари. Изобщо не ѝ обръщам внимание и точно насред едно от нейните предълги изречения махвам с ръка на един келнер да се приближи и поръчвам студена задушена риба с лимон, фъстъци и копър, салата "Цезар" от аругула и филе от риба меч с горчица, въпреки че вече съм направил същата поръчка и келнерът надлежно ме уведомява за това. Поглеждам го, без дори да се опитвам да се правя на учуден, само се усмихвам сконфузено.
– А, така ли?
Кулинарните специалитети от Флорида имат впечатляващ външен вид, но порциите са малки и скъпи, особено пък в ресторант, където на всяка маса има подносче с цветни моливи за рисуване. (На своята хартиена подложка за сервиране Кортни рисува десен на Лора Ашли, а аз – вътрешността на стомаха и гръдния кош на Моника Лустгардън, и когато Кортни, очарована от рисунката ми, пита какво представлява, отговарям: "Ммм... диня.") Сметката, която плащам с платинената си карта "Американ Експрес", е малко над триста долара. Кортни изглежда добре с вълненото сако "Дона Каран", копринена блуза и пола от кашмир. Аз съм със смокинг, без да има някаква специална причина за това. "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта се занимаваше с някакъв нов спорт, наречен " Хвърляне на джуджета".
В лимузината пред входа на "При Нел", където се разбрахме да пийнем по нещо с Мередит Тейлър, Луис Самюелсън и Пиърс Тауърс, казвам на Кортни, че трябва да отскоча до едно друго място за малко дрога, и ѝ обещавам, че ще се върна преди полунощ.
– А, и поздрави Нел от мен – подхвърлям накрая.
– Дрога има и долу в бара, защо ще ходиш другаде? – хленчи тя.
– Защото обещах, че ще се обадя. Параноя. Paзбираш ли?
– Не разбирам. Кой е параноик? – премигва тя бързо-бързо.
– Сладурче, дрогата долу е по-слаба и от "Нутрасуийт". Знаеш го добре.
– Не ме замесвай в тия работи – предупреждава ме тя.
– Добре де, хайде отивай и ми поръчай едно питие.
– Къде всъщност ще ходиш? – пита тя вече подозрително.
– Ммм... при Нодж – казвам. – От него взимам дрога.
– Ама Нодж е главен готвач в "Шезлонгите" – сеща се тя, докато я избутвам навън от колата. – Не е пласьор на дрога. Той си е главен готвач!
– Само не изпадай в истерия, моля те – въздъхвам с ръце, опрени на гърба ѝ.
– Добре, но ти не ми разправяй лъжи за Нодж – цупи се тя и не ще да слиза от лимузината. – Нодж е главния готвач в "Шезлонгите". Чу ли ме добре?
Гледам я известно време мълчаливо, по лицето ми играе светлината от неоновите надписи над входа на "При Нел".
– Имах предвид Фидлър – признавам си накрая смирено. – Отивам да ги взема от Фидлър.
– Невъзможен си – промърморва тя, излиза навън и тръгва към бара. – Съвсем си откачил.
– Ще се върна – извиквам след нея и затръшвам вратата, после запалвам пура и весело се подсмихвам. – Надявай се, като си нямаш работа.
Казвам на шофьора да поеме към пиацата за крехка женска плът малко по на запад от "При Нел", около бистрото "Флоран", за да огледам проститутките, и след като правим два тура напред и назад – всъщност от месеци проучвам района в търсене на подходящото маце, най-накрая я забелязвам на ъгъла на Уошингтън и Тринайсета улица. Руса, стройна, млада, малко одърпана, но си личи, че е от класа, и най-важното – бяла е, което е направо късмет в този квартал. Облечена е в тесни и къси раирани панталонки, бяла тениска и евтино кожено яке; с изключение на драскотина над лявото коляно, кожата ѝ е бледа, включително и лицето, на което изпъкват силно начервените ѝ устни. Зад нея на тухлената стена на някаква изоставена сграда с трийсетсантиметрови печатни букви е написано МЕСО – начинът, по който са разположени буквите, събужда нещо у мен, а над сградата небето е тъмно, без луна, следобед се бяха струпали облаци, но сега ги няма.