– О, страхотно е, скъпи... Опалааа! Извинявай. Я виж дали няма някъде шампанско, жадна съм.
– Да, ама... – Гледам безпомощно огърлицата. – Тази е друга.
– Какво? – пита Ивлин и се оглежда. – Има ли чаша тук? Коя е друга, мили?
– Тази – повтарям монотонно.
– О, сладур такъв – смее се тя. – да не би да имаш и друг подарък за мен?
– Не, но...
– Хайде де, хитрец такъв – закача се тя с мен и посяга към джоба на палтото ми. – Кажи де, какво е.
– Кое какво е? – питам хладнокръвно, макар че държането ѝ започва да ми писва.
– Имаш още нещо за мен. Нека позная какво е. Пръстен към огърлицата? – гадае тя. – Или гривна? Не, брошка. Точно така, брошка! – Ивлин плясва с ръце. – Брошка е, нали?
Докато се опитвам да я отблъсна от мен, като избутвам едната ѝ ръка назад, другата се прокрадва зад мен и измъква нещо от джоба на палтото ми – кутия с храна ,плячка от мъртвото азиатче. Намереното я изненада, гледа кутията учудено.
– Патрик, толкова си... романтичен. – Оглежда я от всички страни и добавя: – Толкова... оригинален.
Аз също съм зяпнал кутията. По нея има доста кръв, свивам рамене и отговарям колкото може по-весело:
– Нали си ме знаеш.
– Но какво има по нея? – Тя приближава кутията до очите си. – Какво е това... червеното?
– Ами... – надничам и аз, като се правя на озадачен от петната и обяснявам с гримаса – ...сигурно е доматен сос. Ивлин отваря кутията развълнувано и смутено изучава съдържанието ѝ.
– Какво пише там? – питам и се правя, че настройвам радиото, после започвам да търся куфарчето на Оуен ѝ се чудя на глас къде ли може да е шампанското; празната кутийка от "Тифани" се въргаля по пода и това изведнъж страшно ме притеснява.
– Пише... – Тя се запъва и се навежда над капака, за да вижда по-добре. – Пише: "Пресният пастет от гъши дроб в " Льо Сирк" е отличен, но салатата от раци не е нищо особено".
– Прекрасно – промърморвам и ровичкам за чаши, касети, каквото и да е.
– Наистина това пише, Патрик. – Тя ми подава кутията с хитра усмивка, която различавам дори в тъмното купе на колата. – Какво ли означава това?
Вземам я, прочитам текста, поглеждам Ивлин, поглеждам пак кутията, след това забивам очи в матираното стъкло, зад което се виждат снежинки, кръжащи около уличните лампи, около хората, струпани по автобусните спирки, около безцелно лутащите се скитници, и си казвам но глас:
– Можеше да имам и по-лош късмет. Наистина можеше.
– О, скъпи. – Тя увива ръце около врата ми и прегръща главата ми. – Обяд в "Льо Сирк", нали? Върхът си. Не си Сърдитко. Вземам си думите обратно. В четвъртък? Става ли в четвъртък? О, не, невъзможно ми е в четвъртък. На билкова баня съм. Тогава в петък, а? И непременно трябва да отидем в "Льо Сирк"? Защо не...
Отблъсквам я от себе си и чукам с юмрук по разделителното стъкло, докато шофьорът го свали.
– Сид, впрочем Ърл, или как ти беше името, това не е пътят за "Чернобъл".
– Това е, господин Бейтмън...
– Ей!
– Впрочем, господин Халбърстам. Авеню К. нали? – кашля той учтиво.
–Предполагам – промърморвам, загледан през прозореца. Вече нищо не различавам.
– Авеню К. ли? – Ивлин вдига възхитените си очи от огърлицата, купена от Пол Оуен за Мередит. – Какво означава това? К като... "Картие", нали?
– Ууу, страхотно е там – уверявам я.
– Бил ли си? – пита ме тя.
– Милион пъти.
– "Чернобъл" ли каза? Не, не искам в "Чернобъл" хленчи Ивлин. – Скъпи, Коледа е все пак.
– Какво, по дяволите, имаш предвид с това?
– Шофьор, шофьор... – провиква се Ивлин и се навежда напред, подпряна на коленете ми. – Шофьор, отиваме в "Рейнбоу Рум". Карай към "Рейнбоу Рум", ако обичаш.
Дръпвам я назад и се навеждам към шофьора.
– Не ѝ обръщай внимание. Към "Чернобъл".
Натискам един бутон и стъклената преграда се вдига.
– О, Патрик, ама нали е Коледа! – мрънка Ивлин.
– Повтаряш това, сякаш означава нещо.
Поглеждам я право в очите.
– Но нали е Коледа! – умолява ме тя.
– Не мога да понасям "Рейнбоу Рум" – заявявам твърдо.
– Но защо, Патрик? Там правят най-хубавата салата "Уолдорф" в града. Моята хареса ли ти, скъпи? А? Хареса ли ти моята салата "Уолдорф"?
– Божичко! – прошепвам и закривам лице с длани.
– Кажи честно, хареса ли ти? – настоява тя. – Най-много се притеснявах за нея и за плънката от кестени... Е, защото плънката беше дръзка...
– Не искам да ходя в "Рейнбоу Рум" – прекъсвам я, без да свалям ръце от лицето си, – защото там не се намират наркотици.
– О... – поглежда ме тя укорително. – Ццц, Патрик, наркотици? За какви наркотици става дума?
– Наркотици, Ивлин. Кокаин. Здрава работа. Ще ми се тази вечер да шмръкна малко кокаин. Разбра ли?
Изправям се и я изглеждам кръвнишки.
– Патрик – поклаща тя глава, сякаш е изгубила доверие в мен.
– Виждам, че си озадачена – отбелязвам.
– Просто не желая да участвам в това.
– Никой не те задължава да го правиш – обяснявам ѝ
– Дори не те моля за това.
– Не разбирам защо трябва да ми разваляш празника.
– Приеми го като... мраз. Коледен мраз. Скъп коледен мраз – съветвам я.
– Е, добре... – съгласява се тя, малко поотпусната. – Колко интересно, ще се тикаме в онзи бордей.
– Трийсет долара вход на човек не е точно бордей, Ивлин. – Изведнъж я поглеждам подозрително. – А защо не покани на купона си Доналд Тръмп?
– О,писна ми с твоя Доналд Тръмп. Божичко, за това не се държа като идиот? Трябва да се отърсиш от тази мания! Почти крещи тя. – Значи затова се правеше на глупак!
– Грешиш, Ивлин, заради салатата "Уолдорф" – процеждам през зъби. – Салатата "Уолдорф" ме накара да се направя на идиот.
– О, благодаря за искреността! – Тя отмята назад глава, обзета от отчаяние. – Знаех си аз, знаех си.
– Но нали не си я правила ти! – изкрещявам ѝ. – Беше по поръчка!
– Божичко! – вайка се тя. – Да вярвам ли на ушите си?
Лимузината спира пред "Клуб Чернобъл". Плътна тълпа се е струпала около въжетата, ограждащи входа. Влизаме и като използвам Ивлин за клин, започвам да си пробивам път през навалицата. За късмет мярвам някакъв тип, който досущ прилича на Джонатан Ледърдейл и е вече на път да влезе. Избутвам още малко напред Ивлин, която продължава да стиска в ръце коледния си подарък, и се провиквам:
– Джонатан, ей, Ледърдейл!
И както можеше да се очаква, още няколко типа от тълпата започват да крещят "Джонатан, ей, Джонатан!"
Той се обръща, забелязва ме и извиква:
– Здрасти, Бакстър!
Намига и вдига палец, но не към мен, а към някой друг.
Въпреки това ние с Ивлин се правим, че сме с неговата компания. Портиерът слага въжето пред нас и ни пита:
– Вие от онази лимузина ли слязохте?
– Да – отговаряме едновременно.
– Вътре сте – казва той и повдига въжето.
Влизаме, плащам шейсет долара, но не получавам куверт за пиене. Както винаги вътре е адски тъмно, ако не се смятат светлините на дансинга, но там пък с пълна пара работи машината за мъгла и различавам само някакво готино гадже, което се кълчи под звуците на New sensation на "Инексес", гърмящи от тонколоните със сила, от която тялото ти затреперва. Казвам на Ивлин да иде на бара и да вземе по едно шампанско.
– О, веднага! – провиква се тя и тръгва към една тънка линия от неонова светлина, единственото осветено място, където по всяка вероятност разливат алкохол.
През това време успявам да намеря един грам бял прах. Дава ми го някакъв тип, който адски прилича на Майк Доналдсън. Докато събличам с поглед кълчещото се маце на дансинга и се чудя дали да не зарежа Ивлин, тя се връща с две високи чаши, пълни наполовина.
– "Корбел" е – изкрещява ми тя с покрусено лице. Хайде да си тръгваме.
Поклащам отрицателно глава.
– Отиваме в тоалетната.
Тя тръгва след мен.