– Познаваме се – повтаря тя и погледът ѝ става още по-злобен.
– А... така ли? – питам.
Франческа пак се развихря.
– О, не! Погледнете профила на Бейтмън. Чисто римски. А тези мигли! – превъзнася се тя.
Дейзи се усмихва одобрително. Аз се правя на ударен.
Припомням си коя е Алисън – оправих я миналата пролет по време на конните състезания "Кентъки Дерби". Отидох с Ивлин и родителите ѝ. Спомням си как викаше, когато се опитах да напъхам във влагалището ѝ цялата си ръка, с ръкавица, омазана с вазелин, паста зъби, каквото имаше там. Беше пияна и дрогирана с кокаин до козирката. Завързах я с кабел и ѝ сложих лепенка на устата. Франческа пък ми е правила минет. Не помня точно къде и кога, но ми направи минет и определено ѝ хареса. Внезапно се сещам, че онази пролет много ми се искаше да видя как Алисън ще свърши пред очите ми след мъчения, но нещо тогава ме спря. Беше ѝ толкова гот, че през цялото време стенеше, от носа ѝ извираше кръв, но тя не пророни и една сълза. Може би това ме спря. Може би това я спаси. През оня уикенд спечелих много пари, след като заложих на кон, който се казваше "Среден пръст".
– Е, тогава... здрасти.
Усмихвам се колебливо, но бързо възстановявам увереността си. Алисън едва ли е разказала тази история на друг човек. Навярно няма жива душа, която да знае за този прекрасен, ужасяващ следобед. Усмихвам ѝ се в тъмното.
– Да, помня те. Беше голяма... ммм... майсторка.
Тя не казва нищо, само ме гледа така, сякаш нямам нищо общо с цивилизацията.
– Майко мила! Този Тейлър спи ли, или просто е умрял? – пита Франческа, която вече довършва каквото е останало от сорбето ми. – Абе четохте ли днес шеста страница? Писали са за мен. И за Дейзи. И за Тафи също.
Алисън се изправя и без да ме погледне, съобщава!
– Отивам долу да потърся Скип, за да потанцуваме И се разкарва.
В този момент се връща Макдърмот, който се разминава с нея и се обръща да я огледа по-добре, след това се тръшва на стола до мен.
– Успя ли? – питам го.
– Къде ти! – отговаря той и си обърсва носа с опакото на ръката. Подушва чашата ми, отпива от нея и запалва от цигарите на Дейзи. През това време ме поглежда и се представя на Франческа, преди да ме погледне отново.
– Не ме гледай като... гръмнат, Бейтмън, това е положението. Случва се понякога.
Съзерцавам го известно време мълчаливо, накрая го питам:
– Майтап ли си правиш с мен, Макдърмот?
– Не. Не стана работата.
Пак се умълчавам, гледам в скута си и въздишам.
– Слушай, Макдърмот, не ми се прави на интересен. Много добре те познавам.
– Ей, тая съм я чукал – подсмърча той и ми сочи някякво маце в сепарето до вратата.
Целият е плувнал в пот и смърди на "Сириус".
– Така ли? Чудесно. Чуй ме сега... – В този момент забелязвам нещо с периферното си зрение. – Франческа...
– Какво? – вдига тя глава, по брадичката ѝ се стича сорбе.
– Ядеш ми от сладкото – посочвам купичката.
Тя преглъща и ме поглежда злобно.
– Не се мръщи, Бейтмън. Какво искаш от мен, магаре такова? Тест за СПИН ли? О, като стана дума за това, да ти кажа : ей онзи пич там, май Крафт се казваше, няма да го бъде дълго. Не е голяма загуба.
Въпросният тип седи в едно сепаре до сцената, на която свири оркестърът. Косата му е зализана назад и открива момчешко лице, носи костюм с широки панталони, копринена риза и светлосива вратовръзка на точки от "Ком де гарсон", пие мартини и явно тази нощ няма да е сам в леглото. Вероятно ще си вземе да го топли мацето, което е с него – руса, с големи цици, облечена в рокля на "Джорджо ди Сантанжело", цялата обсипана с метални пластинки.
– Да ѝ кажем ли? – подпитва някой.
– О, не – обажда се Дейзи. – Няма смисъл. Не виждате ли, че е най-обикновена курва.
– Слушай, Макдърмот – навеждам се към него. – Взел си дрога, ясно ми е. Познавам по очите ти. Да не говорим как си се разсополивил.
– Не. Не позна. Не стана работата бе, човек – поклаща той глава.
Аплодисменти за джазоркестъра. Всички на нашата маса ръкопляскат, дори и Тейлър, когото Франческа безмилостно е разбудила. Отдръпвам се от Макдърмот и започвам да пляскам с ръце като останалите. Карън и Либи приближават към нас и Либи казва:
– Карън пътува утре за Атланта. Има снимки за "Вог". Трябва да се прибираме.
Донасят ни сметката и Макдърмот плаща със златната си кредитна карта "Американ Експрес", което доказва, че се е нашмъркал с кокаин, защото е известен като голяма циция.
Навън е задушно, ръми лек дъждец, почти като мъгла проблясва светкавица без гръм. Опитвам се да настигна Макдърмот, за да продължа да се разправям с него, и връхлитам върху някакъв сакат в инвалидна количка. Спомням си, че се появи, когато влязохме, и все още кръстосва с количката край въжетата около входа, но никой от портиерите не му обръща внимание.
– Макдърмот! – извиквам. – Какви ги вършиш? Дай ми проклетата дрога.
Той се обръща с лице към мен и започва да се кълчи, да се върти като пумпал, но изведнъж престава и тръгва към чернокожа жена с дете, седнала на просия пред входа на магазин за деликатеси, до въжетата пред бара с неизменната табелка. Не може да се каже дали детето, шест-седемгодишно, е също черно и дали изобщо е нейно, защото осветлението над входа на "При Нел" е толкова силно, че кожата на всеки изглежда жълтеникава.
– Какво правят тия? – чуди се Либи, зазяпана в тях. – Не знаят ли, че ако искат да получат нещо, трябва да стоят по-близо до въжетата?
– Хайде, Либи! – подканва я Карън и я дръпва към двете таксита, спрели до тротоара.
– Макдърмот? – викам му. – Какво правиш бе, човек?
С блеснали очи Макдърмот размахва банкнота пред лицето на чернокожата, която се разридава, защото не може да я достигне с ръка – той не ѝ я дава. Вместо това запалва банкнотата с кибритена клечка и разпалва полузагасналата пура, стърчаща между равните му бели зъби, Ама че копелдак!
– Голям си... благодетел, Макдърмот – казвам му.
Дейзи чака, подпряна на бял мерцедес. Друг мерцедес – черен, е спрял до белия. По Четиринайсета улица с вой профучава линейка. Макдърмот минава покрай Дейзи, целува ѝ ръка и скача във второто такси.
Оставам сам пред плачещата негърка, а Дейзи ни наблюдава.
– Божичко – промърморвам. – Ето, вземи...
Подавам на жената кутийка кибрит от "Лютес", но веднага осъзнавам грешката си. Намирам из джобовете си друг от"Таверна на зелено", и го подхвърлям на детето, а другата кутийка си измъквам обратно от мръсните разранени пръсти на негърката.
– О, Господи! – простенвам пак на връщане към Дейзи.
– Не останаха таксита – казва тя с ръце на кръста. Светкавица я стряска и тя започва да се върти наляво-надясно.– Къде са фотографите? Кой ще ни снима?
– Такси! – изсвирвам с уста подир преминаваща кола.
Още една светкавица разкъсва небето над "Зекендорф Тауърс", а Дейзи се разпищява:
– Къде е фотографът? Патрик, кажи им да престанат! Объркана, тя върти глава наляво-надясно, обръща се назад и пак се оглежда. Смъква надолу очилата си.
– Ама че работа! – промърморвам, но постепенно гласът ми се извисява до крясък. – Това е светкавица. Не фотографска. Истинска светкавица! Разбра ли?
– Ама разбира се. Как мога да не ти вярвам?! Каза, че Горбачов бил долу – обвинява ме тя. – Сега не ти вярвам. Мисля, че пресата е тук.
– Майчице! А, ето едно такси. Ей, такси! – подсвирвам на приближаваща кола, която току-що е завила насам от Осмо авеню, но някой ме потупва по рамото, обръщам се и виждам, че пред мен е застанала Бетани, с която бяхме гаджета в Харвард и която впоследствие ме заряза. Облечена е в шарен пуловер и панталони "Кристиан Лакроа" от изкуствен креп, в ръката си държи разтворен бял чадър. Таксито, което се опитвах да спра, подминава.
– Бетани! – Появата ѝ ме стресва.
– Патрик – усмихва се тя.
– Бетани – повтарям името ѝ.