– Как си, Патрик? – пита ме тя.
– Ммм, горе-долу добре, ъъъ, карам я някак – измънквам и млъквам може би за цяла вечност. – А ти?
– О, не мога да се оплача, благодаря – отговаря тя.
– Ммм... вътре ли беше? – питам я.
– Да – кимва тя. – Хубаво е, че те виждам пак.
– Ти... тук ли живееш? В Манхатън?
– Да. – Тя се усмихва отново. – На работа съм в "Милбанк Туид".
– О, страхотно... браво – обръщам се към Дейзи и изведнъж с гняв си припомням онзи обед в столовата на "Кеймбридж", когато Бетани – с превързана ръка и с драскотина на бузата – заяви, че скъсва с мен. В този момент ме сепва мисълта: "Косата ми, майко мила, този дъжд ще ми съсипе косата!" – Е, трябва да тръгвам.
– Ти си в "Пи енд Пи", нали? – подпитва ме тя. – Изглеждаш жестоко.
Отдръпвам се, защото забелязвам, че се приближава такси.
– Да, да...
– Какво ще кажеш да обядваме заедно? – провиква се тя след мен.
– С огромно удоволствие – уверявам я.
Таксито спира пред Дейзи.
– Ще ти се обадя – казва Бетани.
– Когато пожелаеш – отвръщам.
Някакъв черньо отваря вратата на таксито пред Дейзи, тя влиза с изящни движения на тялото. Чернилката държи вратата отворена за мен, докато махам за довиждане на Бетани. Сядам и чувам нахалния му глас:
– Бакшишче, господине, от вас и от прелестната дама?
– Ей сега! – изръмжавам му и се опитвам да paзбера как е косата ми в огледалото за обратно виждане. – Това да ти е за бакшиш: намери си свястна работа, тъпа печко!
Захлопвам вратата и казвам на шофьора да кара към Горен Уест Сайд.
– А нея можеш да я хвърлиш в Харлем – подхвърлям му.
Застанал съм без риза в банята си пред огледалото "Оробуенър" и се чудя дали да взема душ и да си измия косата, която изглежда ужасно от дъжда. Внимателно я намазвам със специална пяна и след това я сресвам. Дейзи е седнала в креслото "Луис Монтони" от хром и месинг, поставено до леглото, и се тъпче със сладолед "Макадания Бритън Хеаген-Дац". Разхвърляла се е по сутиен и колан за жартиери от "Блумингдейл".
– Знаеш ли – извиква ми тя, – онзи Фидлър, бившето ми гадже , се чудеше защо съм се повлякла с някакво си юпи.
Почти не слушам какво ми говори, но докато си оглеждам косата, измънквам едно "А, така ли?".
– Каза ми... – Тя избухва в смях. – Каза ми, че у теб долавял зли импулси.
Въздъхвам и надувам мускули пред огледалото.
– Ммда, това... хич не е хубаво.
Тя свива рамене и непринудено споделя:
– Той прекаляваше с кокаина. И често ме биеше.
Изведнъж наострям уши, а тя продължава:
– Но никога не ме удряше по лицето.
Връщам се в спалнята и започвам да се събличам.
– Сигурно ме мислиш за загубенячка, нали? – пита ме тя, забила поглед в мен, прехвърлила крака върху едната облегалка на креслото.
– Какво?
Изхлузвам обувките си и се навеждам да ги вдигна.
– Мислиш си, че съм тъпа? – казва тя. – За теб всички фотомодели са тъпи.
– Не е вярно – отвръщам, като едва се сдържам да не се разсмея. – Няма такова нещо.
– Има – упорства тя. – По очите ти познавам.
– Мисля, че си...
Гласът ми заглъхва.
– Каква? – чака тя усмихната.
– Мисля, че си блестяща... невероятно блестяща – заявявам с равен глас.
– Чудесно – гледа ме тя весело и облизва лъжичката от сладоледа. – Можел си да бъдеш и мил.
– Благодаря. – Свалям панталоните си и ги сгъвам прилежно, поставям ги заедно с ризата и вратовръзката на
черна метална закачалка "Филип Старк". – Знаеш ли, онзи ден хванах прислужничката си да краде парче препечен хляб от кофата ми за боклук в кухнята.
Дейзи мисли малко върху думите ми, после пита:
– Защо?
Не бързам да ѝ отговоря, оглеждам равния ѝ корем. Тялото ѝ е мускулесто и с добър тен. Също като моето.
– Ами защото била гладна, така ми каза.
Дейзи въздъхва и облизва замислено лъжичката.
– Добре ли е косата ми?
Стоя изправен пред нея, само по шорти "Калвин Клайн", надигнати отпред от ерекцията ми, и чифт чорапи"Армани" за петдесет долара.
– Да – свива тя рамене. – Нищо ѝ няма.
Сядам на края на леглото и свалям чорапите.
– Днес набих едно момиче, което просеше пари от хората на улицата. – Тук правя пауза и внимателно обмислям всяка следваща дума. – Изглеждаше уплашено и носеше табелка, на която пишеше, че се загубило в Ню Йорк и че имало дете, макар че такова не видях наоколо. Трябваха ѝ пари за храна и за още нещо. А, да – за автобусен билет до Айова. Айова. Да, май за там беше...
Спирам за момент и си играя с чорапите, свивам ги на топка и пак ги развивам. Дейзи ме гледа известно време с празни очи, преди да попита:
– После?
Мълча унесено и накрая се изправям. Преди да вляза в банята, се обръщам и промърморвам:
– После ли? Спуках ѝ гъза от бой.
Отварям аптечката в банята, за да си взема презерватив. Когато се връщам в спалнята, продължавам:
– На табелката беше написала погрешно думата "инвалид". Не заради това я набих, но... нали знаеш. На всички отгоре беше толкова грозна, че не ставаше и да я изнасили човек.
Дейзи се изправя и оставя лъжичката до кутията от сладоледа върху нощното шкафче "Жилбер Род".
– Не там – соча ѝ с пръст. – Пусни я в кутията.
– О, извинявай.
Нахлузвам си презерватива, докато тя се възхищава на вазата "Палацети". Лягам върху нея и започваме да се чукаме, под мен тялото ѝ е само една форма, въпреки че светят всички халогенни лампи. След това лежим разделени в двата края на леглото. Протягам ръка и я докосвам по рамото.
– Мисля, че трябва да си вървиш.
Тя отваря очи и разтрива шията си.
– Мисля, че може... да те нараня – обяснявам ѝ. – Понякога не мога да се контролирам.
Дейзи ме поглежда и свива рамене.
– Добре. Изчезвам. – И започва да се облича. – И без това не ми се ще да задълбочаваме нещата.
– Имам усещането, че ще се случи нещо лошо – казвам ѝ.
Тя обува бикините си, пооправя косата си пред огледалото и ми кимва.
– Разбирам.
След като се е облякла и минават минути в мълчание,питам я не без надежда в гласа:
– Нали не искаш да те нараня?
Тя закопчава роклята си догоре и въздъхва, без дори да погледне към мен.
– Затова се махам.
– Май се минах – казвам.
Пол Оуен
Цяла сутрин проверявах записаните обаждания ни телефонния секретар, но не отговорих на нито едно от тях, гледах тъпо безжичния телефон и се наливах с билков чай. После отидох в спортния клуб, където вдигах щанги два часа. Обядвах в бар "Здраве", като едва успях да поема половината от порцията салата от цикория и моркови. На връщане от обезлюдената сграда някъде в квартала "Хеле Кичън", в която бях наел едно таванско помещение, минах през "Барни". Ходих на козметик за лицето. Поиграх скуош с Брюстър Уипъл в "Йейл Клуб" и оттам за- пазих маса на името на Маркъс Халбърстам за осем часа в "Тексаркана", където имах среща с Пол Оуен за вечеря. Избрах "Тексаркана", защото знаех, че много хора от познатите и колегите ми няма да вечерят там тази вечер. Освен това съм се затъжил за порция свинско печено с люти чушлета и една-две бири "Дикси". Юни е и съм облечен в ленен костюм, памучна риза, копринена вратовръзка ѝ кожени мокасини – всичко от "Армани". Пред "Тексаркана" чернокож скитник-веселяк ми прав знак с ръка да се приближа и ми обяснява, че бил брат на Боб Хоп, казва се Троп Хоп. Протяга към мен ръка със стиропорна чаша за кафе. Шегата му ми се струва добра и затова му дадох четвърт долар. Закъснял съм с двайсет минути. От отворен прозорец на Десета улица се чуват заключителните акорди на A day in the life на Бийтълс.
Барът в "Тексаркана" е безлюден, а в ресторанта има хора само на пет-шест маси. Оуен е седнал в едно ceпаре в дъното и се заяжда упорито с келнера, не го оставя на мира, иска да знае защо нямат тази вечер гъмбо с риба. Сервитьорчето, нелошо на вид копеле, вече се е отказало да спори с него и мънка някакви оправдания. Оуен съвсем не е в настроение за любезности, а аз още по-малко. Щом сядам, келнерът се извинява още веднъж и приема поръчката ми за аперитива.