В кожен куфар "Ралф Лоран", ръчна изработка, с платнено покритие в цвят каки, подсилени с метални пластини ъгли и златни закопчалки, слагам вълнен двуреден раиран костюм и още един – тъмносин, също вълнен, и двата от "Брукс Брадърс", електрическа самобръсначка "Мицубиши" с презареждащи се батерии, посребрена обувалка от "Барни", спортен хронометър "Таг-Хойер", черен кожен портфейл "Прада", портативен копирен апарат "Шарп", безжичен телефон "Шарп", паспорта му и сгъваем сешоар "Панасоник". За себе си открадвам портативен CD-плейър "Тошиба" заедно с диска с оригиналния запис на "Клетниците" в него. Банята е боядисана изцяло в бяло, с изключение на едната от стените, която е с тапет на черни петна, наподобяващ кожа на куче далматинец. Натъпквам една найлонова торба с тоалетни принадлежности.
Връщам се у дома, където тялото му съвсем се е вкочанило. Увивам го в четири големи хавлиени кърпи, купени заедно с шлифера от онази разпродажба, и го напъхвам с главата напред в спален чувал "Каналино", плътно затварям ципа и лесно го отнасям в асансьора. Промъквам се покрай нощния портиер във фоайето и тръгвам надолу по улицата. На първата пряка се сблъсквам с Артър Кристал и Кити Мартин, които се връщат от вечеря в "Кафе Люксембург". За мое щастие Кити Мартин ходи от известно време с Крейг Макдърмот, който тази нощ е в Хюстън, така че не им е много-много до разговор с мен. Все пак Кристал – тъпанарът му с тъпанар – успява да ме разпита какви са основните изисквания за носене на бяло сако на официална вечеря. Отговарям му лаконично и спирам едно такси. Без особени усилия мятам спалния чувал на задната седалка, намествам се до него и казвам на шофьора адреса в "Хеле Кичън". Там изкачвам с чувала четирите етажа на обезлюдената сграда, в която съм наел помещение, и пускам тялото на Оуен в голяма порцеланова вана. Свалям костюма му марка "Абуд" и след като наквасвам трупа с вода, изсипвам вътре два чувала вар. По-късно, някъде около два часа, вече съм в леглото си и не мога да заспя. Ивлин ме сбарва по телефона, но я оставям да почака, докато прослушвам обажданията, записани от телефонния секретар, и зяпам видеозапис на тазсутрешното "Шоу на Пати Уинтърс", в което разговарят за хората с уродства.
– Патрик? – пита Ивлин.
Изчаквам малко, после с безизразен монотонен i ш спокойно обяснявам: .
– Този телефонен номер е на Патрик Бейтмън. Точно сега той не може да се обади. Затова, моля, оставете съобщение след сигнала... – Малка пауза и добавям: – Приятен и ден.
Пак пауза, през която се моля на Бога да се е вързала на номера, и издавам едно жално "би-и-и-й-п".
– О, Патрик, престани – сърди се тя. – Знам, че си ти. Какви са тия глупости, дето ги вършиш?
Протягам напред ръката, която държи телефона, и го пускам да падне на пода, после го удрям в нощното шкафче, докато го вдигам, натискам най-различни цифри с надеждата да чуя свободна линия.
– Ало? Ало? – викам стреснато. – Кой е? Обадете се де!
– О, престани. Чуваш ли? Престани! – хленчи тя.
– Здравей, Ивлин – поздравявам я бодро, а лицето ми е изкривено в гримаса на досада.
– Къде се запиля тази вечер? – пита тя. – Мисля, че трябваше да вечеряме заедно. Доколкото си спомням, имахме запазена маса в "Космос".
– Не, Ивлин. Грешиш – отговарям ѝ уморено. – Нямахме резервация. Защо си решила, че имаме?
– Мисля, че така ми бе записано – негодува тя. – Казах на секретарката си да ми го запише.
– Е, значи една от вас двете е сбъркала – обяснявам ѝ, докато с дистанционното устройство връщам назад видеозаписа. – В "Космос" ли? Ти... да не си... откачена?
– Скъпи – мрънка тя, – къде беше тази вечер? Надявам се че не си отишъл в "Космос" без мен.
– Глупости – въздъхвам. – Просто трябваше да взема няколко видеокасети. Всъщност трябваше да ги върна, прощавай, обърках се.
– Какво друго прави? – пита тя все още нацупена.
– Ами срещнах Артър Кристал и Кити Мартин. Току-що бяха вечеряли в "Кафе Люксембург".
– Така ли? – Любопитството ѝ явно набира скорост. – С какво беше облечена Кити?
– Официална бална рокля "Лаура Маролакос" с голи рамене. Горната ѝ част беше от кадифе, а надолу – дантелена пола на цветчета, ако не се лъжа.
– А Артър?
– Същото.
– О, господин Бейтмън – смее се тя. – Обожавам чувството ви за хумор.
– Слушай, късно е. Уморен съм. – Правя се, че се прозявам.
– Събудих ли те? – пита тя угрижено. – Дано да не съм.
– Да, събуди ме. Но аз вдигнах слушалката, така че вината е моя, а не твоя.
– Кога ще вечеряме заедно, скъпи? Утре например? – пита ме тя съвсем спокойно, защото очаква положителен отговор.
– Не мога. Имам работа.
Ти да не си се сгодил за тази проклета компания? – жалва се тя. – Каква работа? Какво изобщо работиш ти? Не те разбирам.
– Ивлин – въздъхвам тежко, – моля те.
– О, Патрик, хайде сега през лятото да заминем някъде – предлага тя замечтано. – Да отидем в Едгартаун или в Хамптънс.
– Аз ще отида – отвръщам ѝ. – Да, да, може би ще го направя.
"Пол Смит"
Намирам се в "Пол Смит" и разговарям с Нанси и Чарлс Хамилтън, придружени от двегодишната им дъщерички Глен. Чарлс е с двуреден ленен костюм "Редаели" с четири копчета на сакото, памучна риза "Аскът Чанг", щампована копринена вратовръзка "Еудженио Венанци" и мокасини от "Брукс Брадърс". Нанси е облякла копринена блуза с пайети и пола "Валентино" от копринен шифон, на ушите си има сребърни обеци "Рийна Пакочи". Облякъл съм двуреден вълнен раиран костюм с щампована копринена вратовръзка от "Луис", Бостън, и памучна риза "Лучано Барбера". Докато продавачката пакетира покупките на Чарлс, аз си играя с детенцето, което Нанси държи на ръце. Подавам на Глен платинената си кредитна карта "Американ Експрес" и тя протяга ръчичка да я сграбчи, поклащам глава и говоря с престорен детски глас, стискам с два пръста брадичката ѝ, размахвам картата пред лицето ѝ, говоря ѝ нежно. "Да, да, аз съм абсолютен убиец-психопат, такъв съм си, обичам да убивам хора, ох, миличко, колко обичам да убивам, на чичо сладуранката..." След работа днес играх скуош с Рик Хендрикс, после пихме по чаша със Стивън Дженкинс във "Флейтите" и трябва да се видя с Бони Абът в осем на вечеря в "Пункейкс", новия ресторант на Бишъп Съливан в Грамърси Парк. "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе посветено на оцелели от концентрационните лагери. Изваждам джобно телевизорче "Сони Уочмън" с шестсантиметров чернобял екран, тежащ само четиристотин грама, и го показвам на Глен.
– Бива ли го херинговият хайвер в "При Рафаели"? пита ме Нанси.
Навън пред магазина започва да се стъмва.
– O, страхотен е – измърморвам, без да откъсвам щастливи очи от Глен.
Чарлс подписва сметката и се обръща към мен. Докато прибира златната си кредитна карта "Американ Експрес" в портфейла си, забелязва някой зад гърба ми, когото поздравява усмихнат:
– Здрасти, Луис.
Обръщам се.
– Здравей, Чарлс. Здравей, Нанси. – Луис Kapyтърс целува Нанси по бузата и поклаща ръчичката на бебето. – Оо, как си, Глен? Ама че голяма си станала.
– Луис, познаваш ли Робърт Чанк... – започва Чарлс.– Пат Бейтмън – прекъсвам го и си прибирам телевизорчето в джоба. – Не се притеснявай, знаем се с него.
– О, съжалявам. Точно така. Пат Бейтмън – извинява се Чарлс.
Луис е с костюм от вълнен креп, памучна риза и копринена вратовръзка – всичко от "Ралф Лоран". Също като мен и Чарлс той носи косата си зализана назад и е с очила "Оливър Пийпълс" с рамки от червено дърво. Но моите поне не са с диоптър.
– Е, добре – казвам, докато се здрависвам с Луис, който стисва дланта ми едновременно здраво и ужасяващи страстно. – Трябва да търся вратовръзка.
Махвам още веднъж за довиждане на малката Глен се вмъквам в мъжката галантерия. На мраморна закачалка зървам хавлия за двеста долара и избърсвам ръцете си в нея.
Не след дълго с разсеян вид там се появява и Луис. Обляга се на щанда и се прави, че разглежда с интерес вратовръзките, също като мен.