– Какво правиш тук? – пита ме шепнешком.
– Избирам вратовръзка за брат си. Скоро ще има рожден ден ден. Извинявай.
Тръгвам покрай рафтовете, по-далеч от него.
– С брат като теб сигурно се смята за щастливец – подмята той и се присламчва пак до мен с открита усмивка. Може би, само че за мен е абсолютен отвратяга – отбелязвам. – На теб обаче може да се хареса.
– Патрик, защо не искаш да ме погледнеш в очите?– пита Луис притеснен. – Погледни ме.
– Остави ме на мира, Луис, моля те – изричам със стиснати от гняв очи и юмруци.
– Хайде да пийнем по нещо в "При Софи" и да си поговорим та това – предлага той с молещ глас.
– За какво да говорим бе? – питам го и отварям очи, направо не мога да повярвам.
– Ами... за нас двамата – свива той рамене, сякаш това се подразбира от само себе си.
– Ти да не си ме проследил дотук? – питам подозрително.
– Докъде?
– Дотук. До "Пол Смит". Защо го направи?
– Аз? Да съм те следил? Боже мой! – Той се опитва да разсее със смях съмненията ми. – Какви ги приказваш?
– Луис – опитвам се да хвана погледа му, – моля те да ме оставиш на мира. Разкарай се.
– Патрик, много те обичам. Надявам се да разбереш това.
– Изохквам и се насочвам към щанда с обувки, усмихвам се разсеяно на една продавачка. Луис се влачи след мен.
– Патрик, защо стоим тук?
– Ами защото се опитвам да купя вратовръзка за брат си , а ти... – вземам да разгледам една мокасина – ...а ти се опитваш да ми духаш, разбра ли? Мамка му и късмет! Аз изчезвам.
Връщам се на щанда за вратовръзки, грабвам една, без изобщо да я погледна, и отивам на касата. Луис се мъкне зад мен. Правя се, че не го виждам, подавам на касиерката кредитната си карта и я уведомявам:
– Пред входа виси някакъв скитник. – Посочвам през витрината към ридаещия бездомник е торба вестници, подпрян на пейката до входа на магазина. – Извикайте полиция или го разкарайте някак.
Тя ми благодари c кимване и пуска кредитната ми карта за обработване от компютъра. Луис стои безмълвен и неподвижен, забил засрамен поглед в земята. Подписвам сметката, вземам найлоновата торбичка и посочвам Луис на касиерката.
– Този не е с мен.
Излизам навън и започвам да махам за такси по Пето авеню. Луис изтичва след мен.
– Патрик, трябва да поговорим – надвиква той шума от уличното движение.
Настига ме и хваща ръкава на палтото ми. Извъртам се с отворен нож и мушвам заплашително острието под брадата му, предупреждавам го да ми се маха от главата. Хората се отдръпват от нас, някои ни поглеждат бегло и отминават.
– Ей, какво ти става? Патрик? – отстъпва той назад с вдигнати ръце. – Патрик...
Изсъсквам насреща му и не прибирам ножа си. Едно такси приближава и спира до бордюра. Луис се опитва да ме приближи с все още вдигнати ръце, а аз държа ножа насочен срещу него, разсичам с острието му въздуха между двама ни. С едната ръка отварям вратата на таксито и вече съм вътре, но продължавам да съскам. Затръшвам вратата и казвам на шофьора да кара към "Пункейкс" в Грамърси Парк.
Рожден ден с брат ми
През целия ден си мислех на каква ли маса ще ни настанят с брат ми Шон на вечерята в "Препарирания жираф".
Тъй като има рожден ден и по една случайност е в града, счетоводителят на баща ми Чарлс Конрой и попечителят на наследството му Никълъс Лий ми се обадиха по телефона миналата седмица и ме убедиха, че ще е от полза за всички да използвам тази възможност като претекст да се видя с Шон и да разбера какво прави с живота си, а защо не и да му задам няколко уместни въпроса. Макар и двамата да знаят добре, че презирам Шон и че той храни и същото чувство към мен, щяло да бъде добре да го примамя на вечеря и ако се опита да откаже, да го прилъжа, като спомена, че се е случило нещо лошо. Подробностите обсъдихме с Конрой и Лий по телефона в сряда следобед миналата седмица.
– Нещо лошо ли? Какво например? – попитах ги, като се опитвах да се съсредоточа върху цифрите, пробягващи на монитора пред мен, и в същото време нервно отпратих Джийн с махване на ръка, въпреки че ми носеше някакви книжа за подпис. – Че закриват пивоварните "Будвайзер"? Или че агенциите за компаньонки вече не предлагат момичета по домовете?
– Не – отвръща Чарлс, после тихо добавя: – Кажи му, че майка ти е... по-зле.
Обмислих набързо този трик и отбелязах:
– Може да не прояви интерес.
– Кажи му... – Никълъс спря, за да се изкашля, – че въпросът опира до нейното имение.
Откъснах очи от монитора, смъквайки на върха на носа си тъмните авиаторски очила "Уейфарър", и хвърлих поглед към Джийн. После започнах да прелиствам справочника "Загат", който лежи на бюрото ми до компютъра. В "Пастелите" беше абсурдно да успея да запазя маса. В "Дорсия" също. Последния път, когато се обадих там, ми затвориха телефона, преди да попитам щом не може за следващия месец, няма ли да стане за януари. И въпреки че си обещах на всяка цена някой ден да се сдобия с резервация в "Дорсия" (ако не тази календарна години, и поне преди да съм чукнал трийсетте), изразходването на толкова енергия заради Шон просто щеше да е на вятъра. Пък и "Дорсия" е ресторант, прекалено шикозен за него. Ще ми се тази вечеря да е мъчение за брат ми, да не може да се разсейва, зазяпан след готините гаджета, дошли да хапнат, преди да продължат към "При Нел". Трябваше ми място с пазач в мъжката тоалетна, за да го видя как ще се гърчи под натиска на хроничната си зависимост от кокаина. Подадох справочника на Джийн и я помолих ди ми намери най-скъпия ресторант в Манхатън. Тя ми направи резервация за девет часа в "Препарирания жираф".
– Нещата в "Сандстоун" нещо се сговниха – казвам му днес следобед около четири часа.
Той е отседнал в апартамента на баща ни в хотел "Карлайл". В слушалката се чува здраво усилен телевизор, настроен на Ем Ти Ви, някакви гласове се надвикват шии друг. От банята долита плющящият звук на душа.
– Какво? Мамчето да не си е глътнала възглавницата?
– Няма да е зле да вечеряме заедно.
– Доминик, намали това чудо! – извиква той на някого и запушва слушалката с ръка, чувам само приглушен говор.
– Ало, Шон? Какво става?
– Ще ти се обадя пак – отвръща той и затваря.
Вратовръзката, която купих за Шон от "Пол Смит", ми хареса и реших да не му я подарявам (макар че мисълта да го видя как ще си я върже на врата ме изпълва със задоволство). Всъщност реших да бъда с нея довечера в "Препарирания жираф". Вместо вратовръзката ще подаря на Шон кварцов часовник "Касио" с вграден в него калкулатор и електронна памет, съхраняваща до петдесет имена с телефонните номера към тях. Приближаваш го до устата си и казваш името на някой познат, на екрана веднага излизат телефоните, на които можеш да го намериш. Напушва ме смях, докато прибирам тази ненужна играчка в кутийката ѝ, защото се сещам, че Шон няма толкова много познати. Не би могъл дори да им запомни имената. "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта беше посветено на заведенията, в които клиентът може сам да си направи салата.
В пет часа Шон ми се обажда от "Ракет Клуб", за да ми каже, че ще ме чака довечера в "Дорсия". Току-що разговарял с Брин, собственика, и уредил маса за девет часа.
Всичко в главата ми се обърква. Не знам какво да мисля и как да се чувствам.
Пристигам в "Дорсия" точно в девет, но Шон закъснява с половин час. Салонният управител отказва да ме настани, докато не се появи брат ми. Най-лошото ми предчуствие се сбъдва. Първокласно сепаре точно срещу бара стои празно в очакване Шон да благоволи да го удостои с височайшето си присъствие. Гневът ми донякъде се поуталожва, след като глътвам един ксанакс и чаша "Абсолют" с лед. Отивам да пусна една вода и докато пикая, се втренчвам замислен в някаква тънка като паяжина пукнатина в стената над писоара. Мисля си, че ако изчезна в тази цепнатинка, ако мога някак да се смаля и да се вмъкна в нея, почти сигурно е, че никой няма да забележи липсата ми. Никой... няма... да си разплете... чорапите... от мъка. Всъщност някои, ако изобщо забележат, че ме няма, вероятно ще усетят странно, необяснимо облекчение. Такава е истината – има хора, без които светът е по-добър. Животът на всеки един от нас не е обвързан с тези на всички останали. Тъпа теория. Някои хора просто не трябва да са на този свят. Един от тях, между впрочем, е брат ми Шон, вече седнал в запазеното от него сепаре, когато излизам от тоалетната, след като съм звъннал до дома по телефона, за да проверя кой ме е търсил (Ивлин била пред самоубийство, Кортни искала да си купи куче, Луис ме кани на вечеря в четвъртък). Шон пали цигара от цигара и изведнъж се изругавам наум – ама че съм тъпанар, как не се сетих да поискам маса в залата за непушачи? Той се здрависва със салонния управител, когато приближавам, но не си прави труда дори да ни запознае. Сядам и кимам. Шон също кима. Вече е поръчал бутилка "Кристал", защото знае, че аз ще плащам; освен това знае много добре, убеден съм в това, че съм наясно, че той не пие шампанско.