Обяд с Бетани
Днес имам среща на обед с Бетани във "Венитис", новото бистро на Ивън Кайли в Трибека, и въпреки че спортувах два часа сутринта, а после вдигах тежести и в кантората, все още съм крайно изнервен. Причините са трудни за определяне, но все пак успях да ги сведа до една-две. Или ме е страх, че мога да бъда отхвърлен (макар да не разбирам защо: все пак тя ми се обади, тя поиска да се видим, нейно бе желанието да обядваме заедно и пак да се чукаме), или, от друга страна, това е свързано по някакъв начин с новата италианска пяна за коса, която използвам. Въпреки, че прави косата ми по-пухкава, плътна и ухае хубаво, тази пяна се оказа доста лепкава и неудобна – нещо, достатъчно да ме поизнерви. И така, теми за разговор няма да ни липсват, опитах се да прочета един нашумял сборник разкази със заглавие "Уок", който купих от "Барне енд Ноубъл" снощи и чийто млад автор бе представен неотдавна в литературните рубрики на списание "Ню Йорк".
Но всеки от разказите започваше с изречението "Когато, луната тресне окото ти като голяма пица...", та скоро бях принуден да оставя тънкото томче на лавицата и да изпия едно "Джей енд Би" с лед и две таблетки ксанакс, за да се съвзема от непосилното преживяване. За компенсация преди да заспя написах стихотворение за Бетани и това ми отне доста време – изненадващо за мен, защото често пишех стихове за нея, дълги и неясни, когато бяхме заедно в Харвард, преди да скъсаме. Слава богу, мисля си, докато влизам в заведението, закъснях само петнайсет минути, да се надяваме, че не се е хвърлила на врата на Робърт Хол, това тъпо копеле. Повеждат ме към запазената маса и по пътя минавам покрай огледало над бара, оглеждам се крадешком в него и установявам, че пяната крепи прическата ми много добре. Темата на тазсутрешното " Шоу, на Пати Уинтърс" бе "Станал ли е Патрик Cyeйзи циник или не?".
Малко преди да стигна до масата, бавно изоставам от салонния управител и спирам. Тя седи с гръб към мен и виждам само шията и кестенявата ѝ коса, прибрани отзад на кок. В този миг се обръща да погледне през прозореца и съзирам само част от профила на лицето ѝ; така ми прилича на фотомодел. Бетани е с копринена блуза и сатенена пола с кройка на кринолин. Чанта "Паломи касо" от тъмнозелена кожа с дръжки от патиниран метал стои изправена пред нея върху масата до бутилка вода "Сан Пелегрино". Тя поглежда часовника си. На съседната маса мъж и жена пушат усилено. Затова, след като се привеждам над Бетани изотзад и я изненадвам с целувка по бузата, спокойно моля управителя да ни премести на друга маса – в салона за непушачи. Правя го сравнително дискретно, но достатъчно високо, за да ме чуят заклетите почитатели на никотина с надеждата, че ще почувстват поне слабо притеснение от порочния си навик.
– Е, какво има? – питам, все още прав, с кръстосани отпред ръце и нетърпеливо потропващ с крак.
– Съжалявам, но нямаме салон за непушачи, господине – осведомява ме управителят.
Спирам да потропвам с крак и оглеждам ресторанта, така нареченото бистро, като се чудя как ли изглежда косата ми. Изведнъж ми се приисква да не бях сменял марката на пяната си, защото сега я усещам някак по-различно отпреди малко, когато се огледах, и навярно косата ми си е променила вида, докато съм изминавал пътя от бара до масата. Усещам несломимо гадене, което ме връхлита на топли вълни, но тъй като всичко ми е като насън, успявам да задам следващия си въпрос:
– Значи казвате, че няма салон за непушачи. Така ли?
– Да, господине – отвръща управителят, който е по млад от мен, с невинен, малко педерастки вид и явно с добри актьорски данни. – Съжалявам.
– Много интересно, много интересно наистина!
Бръквам в джоба си за портфейла от кожа на газела и пъхвам двайсетачка в колебаещата му се длан. Той поглежда смутено банкнотата, промърморва едно "благодаря" и се оттегля като поразен от гръм.
– Не. Аз трябва да ви благодаря – извиквам подире му и сядам срещу Бетани, като кимвам учтиво на двойката пушачи от съседната маса и се опитвам да не я поглеждам, преди да мине определеното от етикета време, но не мога да се сдържа..
Бетани е направо зашеметяваща, досущ като фотомодел. Всичко е много подозрително. И аз съм нащрек. Трескави, романтични мисли...
– В Харвард като че ли пушеше?
Това е първото нещо, което казва.
– Пури – уточнявам. – Само пури.
– О , разбирам.
– Но и тях ги отказах – слъгвам набързо със задъхан глас и стискам силно ръцете си една в друга.
– Добре си направил – кимва тя.
– Слушай, имаше ли проблеми със запазването на маса? – питам я и целият треперя като лист.
Опирам ръцете си на масата с тъпата надежда, че острият ѝ поглед няма да забележи как се тресат.
– Тук не са необходими резервации, Патрик. – Тя протяга ръка и я слага върху една от моите. – Успокой се. Имаш вид на побъркан.
– Спукан съм, пардон, спокоен съм – уверявам я с половин глас и се опитвам да се усмихна, но изведнъж усещам, че не мога да се сдържам повече, и питам: – Как е косата ми?
– Изглежда прекрасно – отвръща тя. – Шшшт. Нищо ѝ няма.
– Добре. Добре съм.
Пак опитвам усмивка, но по-скоро излиза като гримаса. След кратко мълчание тя отново подхваща разговора.
– Имаш много хубав костюм. От "Хенри Стюарт" ли е?
– Не – отговарям с обида в гласа и подръпвам ревера на сакото си. – От "Гарик Андерсън".
– Много е хубав – повтаря тя, но изведнъж лицето ѝ става угрижено. – Добре ли си, Патрик? Просто... трепериш целият.
– Знаеш ли, скапан съм. Току-що се върнах от Вашингтон. Пътувах със совалката на Тръмп сутринта – разказвам ѝ припряно, като старателно отбягвам погледа ѝ. – Беше страхотно. Обслужването им е превъзходно. Ще трябва да пийна нещо.
Тя се смее развеселена, изучава ме по особен начин.
– Така ли? – пита не без известна ирония.
– Да.
Просто не мога да я погледна в очите, разгъването на салфетката се превръща в истинско изпитание за мсн, слагам я върху скута си, после я оправям, въртя из ръцете си чаша за вино и се моля отнякъде да се появи келнер защото настъпилото мълчание произвежда в ушите ми най-силния възможен звук.
– Гледа ли сутринта "Шоуто на Пати Уинтърс"?
– Не, тичах по разни работи навън – отвръща тя. – Не беше ли за Майкъл Дж. Фокс?
– Не – поправям я. – Беше за Патрик Суейзи.
– Ами? Вече не мога да им хвана края. Сигурен ли си?
– Да, за Патрик Суейзи беше. Абсолютно сигурен съм.
– Как беше?
– Ами доста интересно. Нещо като обсъждане на въпроса дали е станал циничен, или не.
– Според теб станал ли е циник? – пита ме тя, а усмивката не слиза от лицето ѝ.
– Абе, не, честно казано, не знам – започвам нервно.
– Интересен въпрос. Не беше разнищен основно. След "Мръсни танци" не бих казал, че е станал такъв. Но в "Тайгър Уорсоу" – просто не знам. Може и да съм откачен, ала усетих там някаква горчивина. Не съм много сигурен.
Тя ме наблюдава с все същия израз на лицето.
– А, съвсем бях забравил – казвам и бръквам в джоба си. Написах стихотворение, посветено на теб. Ето – подавам ѝ листа.
Чувствам се болен, разбит, измъчен, почти на ръба на срива.
– О, Патрик! – възкликва тя. – Колко мило.
– Е, чак пък толкова – заявявам, свел срамежливо поглед.
Бетани взема листа и го разгръща.
– Прочети го! – настоявам ентусиазирано.