Тя го разглежда учудено, премигва, невярваща на очите си, обръща листа, за да види дали няма още от другата страна.
Нещо ѝ говори, че стихотворението е необичайно кратко и тя отново се се втренчва в думите, написани с червен химикал.
– Кратичко е, но съдържателно. Като хайку. Хайде, прочети го де! – подканям я.
Тя прочиства гърлото си и колебливо започва да чете, и често прекъсва.
– "Бедният негър до стената. Вижте го". – Спира и се взира в думите, после бавно продължава: – "Вижте го бедния негър. Вижте го бедния негър... до... стената". – Пак спира, двоуми се, объркана, поглежда мен, после – пак листа.
– Карай – казвам и се оглеждам за келнер. – До края.
Пак прочиства гърлото си и продължава нататък, вперила поглед в текста, като се старае гласът ѝ да не надвишава шепот.
– " Начукайте му го... Чукайте негъра до стената..." – Запъва се се и с въздишка дочита последния стих. – "Черен.... дяволът."
Двойката от съседната маса ни наблюдава. Мъжът изглежда отвратен, жената гледа с ужас. Отвръщам ѝ с кръвнишки поглед, който тя не издържа и отново насочва вниманието си към скапаната си салата.
– Е, Патрик – проговаря Бетани и ми връща стихотворението , опитвайки се да се усмихне.
– Да? – питам. – Какво ще кажеш?
– Виждам, че... – тя се замисля – ...че чувството ти за социална несправедливост е останало непокътнато Тя пак прочиства гърлото си и свежда очи.
Прибирам си листчето в джоба и се усмихвам като правя опит да запазя непроменен израза на лицето си и държа тялото си изпънато, за да не си помисли, че се свивам. Нашият келнер приближава и го моля да ни каже каква бира може да ни предложи.
– "Хайнекен", "Будвайзер", "Амстел" светло – рапортува той.
– Да? – казвам, втренчен в Бетани, и му давам знак с ръка да продължи.
- Това, хм, е всичко, господине – информира ме келнерът.
– Нямате ли "Корона"? Ами "Кирин"? "Гролш"? "Марети"? – питам озадачен.
– Не, господине, съжалявам. Само "Хайнекен", " Будвайзер" и "Амстел" светло.
– Ама че работа – въздъхвам. – Тогава ще пия "Джей енд Би" с лед. Не, не, мартини с "Абсолют". Или я по-добре "Джей енд Би", ама чисто.
– За мен още една бутилка "Сан Пелегрино" – обажда се Бетани.
– И за мен – бързо добавям, а кракът ми подскоква нагоре под масата.
– Добре. Ще желаете ли да ви съобщя специалитетите? – пита ни той.
– Задължително – отговарям му поуспокоен и се усмихвам насърчително на Бетани.
– Сигурен ли сте? – подсмихва се той.
– Моля, чакам – казвам съвсем сериозно и изучавам менюто.
– Като ордьоври имам сушени на слънце домати със златист хайвер и люти чушлета, а също и супа от прясна цикория...
– Чакай, чакай! – прекъсвам го с вдигане на ръка. – Задръж малко.
– Да, господине? – пита той смутен.
– Аз имам? Искаш да кажеш, че ресторантът има – поправям го. – Ти нямаш сушени на слънце домати. Ресторантът има. Не ти, а ресторантът има люти чушлета. Просто внасям повече яснота.
Стъписан, келнерът се обръща към Бетани, която умело овладява ситуацията, като го пита:
– Как сервирате супата от цикория?
– Ъъъ ... студена – отговаря той, все още зашеметен от лингвистичните ми поучения, осъзнал, че си има работа със серт човек. Неуверен, пак замлъква.
– Карай, де! – подканям го. – Защо спря?
– Сервира се студена – започва той отначало. – А за антре предлагаме също риба с манго и риба върху френска питка полята с кленов сироп... – той проверява тефтера си– ... и със синап.
– Ммм, звучи доста апетитно – коментирам и нетърпеливо потривам ръце. – Бетани, ти?
– Искам каварма с праз и киселец. И супа от цикория с орехови ядки.
– За господина? – пита той учтиво.
– За мен... – Млъквам за миг, бързо преглеждам менюто. – За мен сепия с лешници и, ако е възможно, резен козе сирене, шевр – произнасям на френски и поглеждам към Бетани, за да доловя дали не се присмива на лошото ми произношение – и отделно салца.
Келнерът кимва и се оттегля, оставаме сами.
– Е, – усмихва се тя и в този миг забелязва, че масата се полюшва. – Какво... ти става с крака?
– С крака ли? – Поглеждам под масата, после пак към нея. – А, нищо... от музиката е. Много харесвам тази музика. Дето са я пуснали.
– Какво е това? – пита тя и извърта глава, за да чуе нюейдж варианта на известна песен, който се лее от тонколоните над бара.
– Ами... мисля, че е Белинда Карлайл – гадая на глас. – Не съм много сигурен.
– Ho... – започва тя и млъква. – О, няма значение
– Какво "но"?
– Просто не чувам пеене – усмихва се Бетани и свежда очи, смутена.
Укротявам крака си и се правя, че слушам музиката.
– Но това е нейно парче – обявявам след малко. – Мисля, че се наричаше Heaven is a place on Earth. Не може да не го знаеш.
– Слушай, бил ли си скоро на концерт?
– Не – отговарям и съжалявам горчиво, че изобщо под- хванахме тази тема. – Не обичам музиката на живо.
– Музиката на живо ли? – пита тя заинтригувана и отпива от водата си.
– Да. Нали знаеш. Оркестри и други подобни –обяснявам ѝ по израза на лицето ѝ усещам, че говоря глупости.
– О, забравих. Ходих на концерт на "Ю Ту".
– Как бяха? – интересува се тя. – Много си падам по новия им компактдиск.
– Страхотни, направо велики. Направо... – Чудя се какво да кажа, Бетани вдига въпросително вежди и чака да научи повече. – Абе направо... ирландци.
– Чувала съм, че са много добри на живо – чак гласът ѝ става напевен. – Кои други харесваш?
– Ами... – съвсем оплитам конците – ..."Кингсмен". Louie Louie. Все от тоя сорт.
– Божичко, Патрик! – възкликва тя и се взира в лицето ми.
– Какво? – стресвам се и инстинктивно посягам към косата си. – Прекалил ли съм с пяната? Или не си падаш по "Кингсмен"?
– Не – разсмива се тя. – Просто не си спомням в университета да си имал такъв тен.
– Но имах някакъв тен, нали? Все пак не бях блед като духчето Каспар, а?
Подпирам лакът на масата и стягам бицепса си, моля я да стисне мускула ми. След като го докосва без особено желание, продължавам с въпросите.
– Наистина ли нямах такъв тен в Харвард? – питам уж угрижен, а в действителност наистина съм притеснен.
– Не, не – смее се тя. – От осемдесет и четиримата души в класа ти определено беше нашият Джордж Хамилтън.
– Благодаря – казвам доволен.
Келнерът донася питиетата ни – две бутилки вода "Сан Пелегрино". Сцена втора.
– Та значи ти си в "Мил..." Как му беше името?
– "Милбанк Туид" – уточнява тя. – Там работя.
– Браво – казвам, докато изстисквам лимон в чашата си. – Чудесно. Ще рече, че не си учила напразно.
– А ти си в... "Пи енд Пи"?
– Да.
Тя кимва, замълчава, иска да каже нещо, но се колебае дали трябва да го каже, накрая се решава и ме пита:
– Но твоето семейство не притежаваше ли...
– Не желая да говоря за това – прекъсвам я. – Ала ще ти отговоря: да, Бетани, да.
– И въпреки това работиш в "Пи енд Пи"? – продължава да ме разпитва тя. Набляга на всяка сричка и те една по една изкънтяват в ушите ми.
– Да – отвръщам и крадешком оглеждам ресторанта.
– Но... – Тя е съвсем объркана. – Нали баща ти...
– Да, разбира се – прекъсвам я. – Опитвала ли си специалитетите в "Пункейкс"?
– Патрик!
– Кажи?
– Какво не е наред?
– Просто не желая да говоря за... за работа.
– Защо?
– Защото я ненавиждам – казвам. – Слушай, ходила ли си вече в "Пункейкс"? Мисля, че Милър го взе под наем.
– Патрик – започва тя предпазливо, – щом не си падаш толкова по работата си, защо не я зарежеш? Не си принуден да работиш.
Поглеждам я право в очите.
– Защото... искам... да... си... намеря... място.
След дълго мълчание тя се усмихва.
– Разбирам.
Отново мълчание. Този път го нарушавам аз.
– Приеми го просто като... хм, нов подход към бизнеса.