Выбрать главу

Тя го разглежда учудено, премигва, невярваща на очите си,  обръща листа, за да види дали няма още от другата страна.

Нещо ѝ говори, че стихотворението е необичайно кратко и тя отново се се втренчва в думите, написани с червен химикал.

– Кратичко е, но съдържателно. Като хайку. Хайде, прочети го де! – подканям я.

Тя прочиства гърлото си и колебливо започва да чете, и често прекъсва.

"Бедният негър до стената. Вижте го". – Спира и се взира в  думите, после бавно продължава: – "Вижте го бедния негър. Вижте го бедния негър... до... стената". – Пак спира, двоуми се, объркана, поглежда мен, после – пак листа.

– Карай – казвам и се оглеждам за келнер. – До края.

Пак прочиства гърлото си и продължава нататък, вперила поглед в текста, като се старае гласът ѝ да не надвишава шепот.

– " Начукайте му го... Чукайте негъра до стената..." – Запъва се се и с въздишка дочита последния стих. – "Черен.... дяволът."

Двойката от съседната маса ни наблюдава. Мъжът изглежда отвратен, жената гледа с ужас. Отвръщам ѝ с кръвнишки поглед, който тя не издържа и отново насочва вниманието си към скапаната си салата.

– Е, Патрик – проговаря Бетани и ми връща стихотворението , опитвайки се да се усмихне.

– Да? – питам. – Какво ще кажеш?

– Виждам, че... – тя се замисля – ...че чувството ти за социална несправедливост е останало непокътнато Тя пак прочиства гърлото си и свежда очи.

Прибирам си листчето в джоба и се усмихвам като  правя опит да запазя непроменен израза на лицето си и  държа тялото си изпънато, за да не си помисли, че се свивам. Нашият келнер приближава и го моля да ни каже каква бира може да ни предложи.

– "Хайнекен", "Будвайзер", "Амстел" светло –  рапортува той.

– Да? – казвам, втренчен в Бетани, и му давам знак с  ръка да продължи.

- Това, хм, е всичко, господине – информира ме келнерът.

– Нямате ли "Корона"? Ами "Кирин"? "Гролш"? "Марети"? – питам озадачен.

– Не, господине, съжалявам. Само "Хайнекен", " Будвайзер" и "Амстел" светло.

– Ама че работа – въздъхвам. – Тогава ще пия "Джей енд Би" с лед. Не, не, мартини с "Абсолют". Или я  по-добре "Джей енд Би", ама чисто.

– За мен още една бутилка "Сан Пелегрино" – обажда  се Бетани.

– И за мен – бързо добавям, а кракът ми подскоква нагоре под масата.

– Добре. Ще желаете ли да ви съобщя специалитетите? – пита ни той.

– Задължително – отговарям му поуспокоен и се усмихвам насърчително на Бетани.

– Сигурен ли сте? – подсмихва се той.

Моля, чакам – казвам съвсем сериозно и изучавам менюто.

– Като ордьоври имам сушени на слънце домати със златист хайвер и люти чушлета, а също и супа от прясна цикория...

– Чакай, чакай! – прекъсвам го с вдигане на ръка. – Задръж малко.

– Да, господине? – пита той смутен.

– Аз имам? Искаш да кажеш, че ресторантът има – поправям  го. – Ти нямаш сушени на слънце домати. Ресторантът  има. Не ти, а ресторантът има люти чушлета. Просто внасям повече яснота.

Стъписан, келнерът се обръща към Бетани, която умело овладява ситуацията, като го пита:

– Как сервирате  супата от цикория?

– Ъъъ ... студена – отговаря той, все още зашеметен от лингвистичните ми поучения, осъзнал, че си има работа със серт човек. Неуверен, пак замлъква.

– Карай, де! – подканям го. – Защо спря?

– Сервира се студена – започва той отначало. – А за антре  предлагаме също риба с манго и риба върху френска питка полята с кленов сироп... – той проверява тефтера си– ... и със синап.

– Ммм, звучи доста апетитно – коментирам и нетърпеливо потривам ръце. – Бетани, ти?

– Искам каварма с праз и киселец. И супа от цикория с орехови ядки.

– За господина? – пита той учтиво.

– За мен... – Млъквам за миг, бързо преглеждам менюто. – За мен сепия с лешници и, ако е възможно, резен козе сирене, шевр – произнасям на френски и поглеждам към Бетани, за да доловя дали не се присмива на лошото ми произношение – и отделно салца.

Келнерът кимва и се оттегля, оставаме сами.

– Е, –  усмихва се тя и в този миг забелязва, че масата се полюшва. – Какво... ти става с крака?

– С крака ли? – Поглеждам под масата, после пак към нея. – А, нищо... от музиката е. Много харесвам тази музика. Дето са я пуснали.

– Какво е това? – пита тя и извърта глава, за да чуе нюейдж варианта на известна песен, който се лее от тонколоните над бара.

– Ами... мисля, че е Белинда Карлайл – гадая на глас. – Не съм много сигурен.

– Ho... – започва тя и млъква. – О, няма значение

– Какво "но"?

– Просто не чувам пеене – усмихва се Бетани и свежда очи, смутена.

Укротявам крака си и се правя, че слушам музиката.

– Но това е нейно парче – обявявам след малко. – Мисля, че се наричаше Heaven is a place on Earth. Не може да не го знаеш.

– Слушай, бил ли си скоро на концерт?

– Не – отговарям и съжалявам горчиво, че изобщо под- хванахме тази тема. – Не обичам музиката на живо.

– Музиката на живо ли? – пита тя заинтригувана и отпива от водата си.

– Да. Нали знаеш. Оркестри и други подобни –обяснявам ѝ по израза на лицето ѝ усещам, че говоря глупости.

– О, забравих. Ходих на концерт на "Ю Ту".

– Как бяха? – интересува се тя. – Много си падам по новия им компактдиск.

– Страхотни, направо велики. Направо... – Чудя се какво да кажа, Бетани вдига въпросително вежди и чака да научи повече. – Абе направо... ирландци.

– Чувала съм, че са много добри на живо – чак гласът ѝ става напевен. – Кои други харесваш?

– Ами... – съвсем оплитам конците – ..."Кингсмен". Louie Louie. Все от тоя сорт.

– Божичко, Патрик! – възкликва тя и се взира в лицето ми.

– Какво? – стресвам се и инстинктивно посягам към косата си. – Прекалил ли съм с пяната? Или не си падаш по "Кингсмен"?

– Не – разсмива се тя. – Просто не си спомням в университета да си имал такъв тен.

– Но имах някакъв тен, нали? Все пак не бях блед като духчето Каспар, а?

Подпирам лакът на масата и стягам бицепса си, моля я  да стисне мускула ми. След като го докосва без особено желание, продължавам с въпросите.

– Наистина ли нямах такъв тен в Харвард? – питам уж угрижен, а в действителност наистина съм притеснен.

– Не, не – смее се тя. – От осемдесет и четиримата души в класа  ти определено беше нашият Джордж Хамилтън.

– Благодаря – казвам доволен.

Келнерът донася питиетата ни – две бутилки вода "Сан Пелегрино". Сцена втора.

– Та значи ти си в "Мил..." Как му беше името?

– "Милбанк Туид" – уточнява тя. – Там работя.

– Браво – казвам, докато изстисквам лимон в чашата си. – Чудесно. Ще рече, че не си учила напразно.

– А ти си в... "Пи енд Пи"?

– Да.

Тя кимва, замълчава, иска да каже нещо, но се колебае дали трябва да го каже, накрая се решава и ме пита:

– Но твоето семейство не притежаваше ли...

– Не  желая да говоря за това – прекъсвам я. – Ала ще ти отговоря: да, Бетани, да.

– И въпреки това работиш в "Пи енд Пи"? – продължава да ме разпитва тя. Набляга на всяка сричка и те една по една  изкънтяват в ушите ми.

Да отвръщам и крадешком оглеждам ресторанта.

– Но... – Тя е съвсем объркана. – Нали баща ти...

– Да, разбира се – прекъсвам я. – Опитвала ли си специалитетите в "Пункейкс"?

– Патрик!

– Кажи?

– Какво не е наред?

– Просто не желая да говоря за... за работа.

– Защо?

– Защото я ненавиждам – казвам. – Слушай, ходила ли си вече в  "Пункейкс"? Мисля, че Милър го взе под наем.

– Патрик – започва тя предпазливо, – щом не си падаш толкова по работата си, защо не я зарежеш? Не си принуден да работиш.

Поглеждам я право в очите.

– Защото... искам... да... си... намеря... място.

След дълго мълчание тя се усмихва.

– Разбирам.

Отново мълчание. Този път го нарушавам аз.

– Приеми го просто като... хм, нов подход към бизнеса.