– Колко... – запъва се тя – разумно. Колко хм... практично.
Постепенно обедът се превръща от бреме в загадка, която трябва да бъде решена, в преграда и накрай леко навлиза в лоното на спокойствието и облекчението, та съумявам да се представя прекрасно – интелигентността ми влиза в действие и ми подсказва колко много ме желае тя, ала аз се държа на дистанция, не се поддавам. Тя също е резервирана, но въпреки това флиртува . Обеща нещо, когато ме покани на обед, и със сервирането на сепията започва да ме обхваща паника, че няма да се оправя, докато то не се сбъдне. Мъжете, които минават покрай масата ни, сякаш по задължение се заглеждат в нея. От време на време снижавам гласа си почти до шепот. В главата ми е бъркотия от звуци: шум и тайнствени тонове. Устата ѝ се отваря, затваря, поглъща течност, усмихва се, привлича ме като магнит, покрит с червило, споменава нещо за факс апарати, и то два пъти. Накрая си поръчвам моето "Джей енд Би" с лед, после удрям и един коняк. Тя похапва кокосово сорбе с джоджен. Докосвам ръката ѝ през масата, хващам я много по-нежно от чисто приятелски жест. Слънце облива ресторанта, в който оставаме само ние – вече е почти три часът. Тя си поръчва чаша шардоне, после още една, накрая иска сметката. Вече е по-спокойна, но всичко може да се случи. Сърцето ми ту учестява, ту забавя ударите си, от време на време се стабилизира. Слушам я внимателни Въображаемите възможности се трупат една върху друга. Тя свежда очи и когато отново ги вдига към мен, аз свеждам моите.
– Е – пита тя, – ходиш ли с някоя?
– Начинът ми на живот е крайно опростен – признавам умислено, заварен неподготвен от въпроса.
– Какво означава това?
Отпивам от коняка и се усмихвам загадъчно на себе си за да събудя надеждата ѝ, мечтата ѝ да е отново с мен.
– Хайде, кажи ми, моля те, Патрик – упорства тя. – Излизаш ли с някоя?
В съзнанието ми изниква Ивлин и промърморвам повече на себе си:
– Да.
– С кого?
– С една голяма бутилка "Дезирел" – отвръщам с далечен и натъжен глас.
– Какво? – усмихва се тя, но изведнъж нещо ѝ прещраква в главата и тя я тръсва. – Не трябваше да пия толкова.
– Не, не в този смисъл. – Нещо ме подтиква да говоря.– Всъщност някой изобщо излиза ли с някого? Прави ли го някой в този смисъл? Ти излизала ли си с мен? Излизам... Какво означава това? Ха! Какво излиза? Ха! Просто не мога да го разбера. Ха! – разсмивам се.
След като ме изслушва внимателно, тя кимва и проговаря:
– Малко е объркана тази логика, струва ми се.
Отново настъпва дълго мълчание, накрая се престрашавам да задам следващия логичен въпрос.
– А ти излизаш ли с някого?
Тя се усмихва, доволна от себе си, и все още със сведени очи, признава с несравнима яснота:
– Да, имам приятел и...
– Кой?
– Моля? – поглежда ме тя.
– Кой е? Как се казва?
– Робърт Хол. Защо?
– От "Саломон Брадърс"?
– Не, той е главен готвач.
– В "Саломон Брадърс"?
– Патрик, главен готвач е в ресторант и е съсобственик.
– На кой ресторант?
– Има ли значение?
– Не особено, но искам да го зачеркна в справочника си "Загат" – процеждам през зъби.
– Казва се "Дорсия" – отговаря тя и изведнъж добавя стреснато: – Патрик, какво ти е?
Да, наистина, в главата ми нещо избухва, стомахът ми се обръща наопаки от спазми, киселини и гастритни болки; звезди и планети, цели галактики от малки бели готварски шапчици се завъртат бясно в мисловното ми полезрение. С пресипнал глас успявам да попитам:
– Защо Робърт Хол? Защо точно той?
– Ами не знам – тя леко фъфли от алкохола, – може би е свързано с това, че съм вече на двайсет и седем и...
– Така ли? И аз също. А и половината Манхатън и какво от това? Това не е оправдание, за да се омъжиш за Робърт Хол.
– Да се омъжа ли? – пита тя с широко отворени очи. – Това ли казах?
– Не спомена ли, че ще се омъжваш?
– Не, не съм, но кой знае – свива тя рамене. – Може и това да стане.
– Жестоко!
– Както ти казах, Патрик – поглежда ме тя укорително, но и някак игриво, та направо ми става лошо, – смятам, че времето неумолимо отлита, ти също го знаеш. Биологическият часовник просто не иска да спре.
"Майчице, колко било лесно, мисля си. Само две чаши шардоне, за да направи пълни признания."
– Искам да имам деца.
– От Робърт Хол ли? – питам и не вярвам на ушите си. – Можеш да го направиш и с капитан Лу Албано, щом е толкова наложително, нали? Не те разбирам, Бетани .
Тя докосва салфетката си, свежда очи, после поглежда през прозореца към келнерите, които навън подреждат масите за вечеря. Наблюдавам ги и аз.
– Защо усещам враждебност у теб, Патрик? – тихо пита тя и отпива от виното си.
– Може би защото съм враждебен – отговарям. – Може
би защото ти го усещаш.
– Божичко, Патрик! – Тя упорито се опитва да улови погледа ми. – Мислех, че с Робърт сте приятели.
– Какво? – питам. – Направо ме уби.
– Не бяхте ли приятели с Робърт?
Замислям се. Изпълнен съм със съмнение.
– Бяхме ли?
– Да, Патрик, бяхте.
– Робърт Хол, Робърт Хол, Робърт Хол – мърморя си
под носа, като се опитвам да си припомня. – Стипендиант?
Председател на горния ни курс? С едва видима брадичка?
– Не, Патрик. Другият Робърт Хол.
– Бъркам го с другия Робърт Хол?
– Да, Патрик – казва тя раздразнено.
Вътрешно напрегнат, притварям очи и въздъхвам. Робърт Хол. Не е онзи, дето родителите му притежават почти половин Вашингтон? Не е онзи, дето беше капитан на отбора по гребане? Метър и деветдесет висок?
– Да, – спира ме тя, – точно този Робърт Хол.
– Да, но... – Изведнъж замлъквам.
– Е? Какво "но"?
Изглежда напълно подготвена за отговора на този въпрос.
– Ама той беше педал – изтърсвам.
– Не, не е бил, Патрик – опровергава ме тя, видимо обидена.
– Сигурен съм, че беше педераст – клатя недоверчиво глава.
– Защо си толкова сигурен? – пита ме тя съвсем сериозно.
– Ами защото около него все се въртяха момчета – не от моето общежитие, нали разбираш, разрешаваше им да го връзват на купони и други такива неща. Поне така разправяха де – разказвам ѝ съвсем откровено, после с неподозирана за мен самия злоба добавям: – Знаеш ли, Бетани, веднъж предложи да ми духа. В галерията за хуманитарна литература на библиотеката.
– Как не те е срам! – възмущава се тя. – Къде е сметката?
– После не го ли изгониха заради дипломната му работа? – подхвърлям ѝ. – Беше писал за някакъв френски слон. За слончето Бабар, а?
– Какви ги плещиш?
– Я ми кажи, не е ли учил в бизнес школата в Келог? В Северозападния университет?
– Изключиха го – отвръща тя, без да ме погледне
– Слушай... – Докосвам ръката ѝ.
Тя се сепва и си я прибира. Опитвам се да ѝ се усмихна.
– Робърт Хол не е педераст.
– Мога да те уверя в това – заявява тя.
Как е възможно човек да се впряга толкова заради някакъв си Робърт Хол? Вместо да ѝ кажа: "Гледай си работата, патка такава", утешавам я с думите:
– Не се и съмнявам. Разкажи ми повече за него. Искам да знам повече за това как я карате двамата заедно. – Усмихнат, но раздиран от скрит гняв, добавям: – Съжалявам, ако съм те засегнал.
Необходимо ѝ е известно време, но накрая се поуспокоява и отново ми се усмихва.
– Разкажи ми де – повтарям молбата си, а си мисля "Как ми се ще да те цепна през чатала."
Шардонето я е размекнало и тя се впуска в дълги и подробни обяснения. Докато ми разказва за близкото си минало, аз си мисля за други неща: въздух, вода, небе, време, един момент, в който исках да ѝ покажа всички прелести на света. Сега нямам нерви да слушам признания, празни приказки за ново начало или за неща, които са извън непосредствените ми възприятия. Едно младо момиче, първокурсничка, с която се запознах като студент в някакъв бар в Кеймбридж, ми каза така: "Животът е пълен с безкрайни възможности." Едва не се задавих с ядките, които хрупах, като чух тази нейна мъдрост. Преглътнах ги успешно с остатъка от "Хайнекен" в халбата ми, усмихнах се и се обърнах към ъгъла, където играеха със стрелички. Излишно е да споменавам, че не доживя до втори курс. Същата зима тялото ѝ бе открито във водите на река Чарлс, обезглавено.