– Путко скапана.
В ужасна агония, след като махам палтото от лицето ѝ тя започва да ме моли, или поне се опитва да ме моли за пощада.
– Патрик, спри, моля те, майчице, спри, моля те, ох, майчице, боли...
Но болките отново надделяват – няма начин, те са не-поносими – и тя отново губи съзнание, започва да повръща и трябва да повдигна главата ѝ, за да не се задуши. Пак я напръсквам със сода каустик. Опитвам се да отхапя пръстите, които не съм приковал с пирони, и почти успявам с палеца на лявата ѝ ръка, който сдъвквам така, че се оголва кокалът под месото. Без да е необходимо, пак я напръсквам със сода каустик. Хвърлям отново палтото върху главата ѝ, в случай че дойде в съзнание и се разпищи отново. След това инсталирам на стойка миниатюрната видеокамера "Сони", за да заснема всичко, което ще последва. Включвам я на автоматичен режим и започвам да разрязвам дрехите ѝ с ножица. Когато стигам до гърдите ѝ, остриетата ги убождат тук-там и уж случайно отрязвам едното зърно през сутиена. Тя пак започва да крещи останала гола на пода, само по сутиен, чиято дясна чашка е напоена с кръв, и бикини, подгизнали от урина. Оставям ги за после.
Навеждам се над лицето ѝ и надвиквам писъците ѝ:
– Викай, викай, кучко проклета.
Отворил съм всички прозорци и вратата към терасата, а когато заставам над нея, устата ѝ се отваря, но вече от нея не излизат писъци, а само ужасни, нечленоразделни животински звуци, прекъсвани от напъни за повръщане.
– Викай де, викай, скъпа, не спирай... – насърчавам я, клякам и отхвърлям косата от лицето ѝ. – На никого не му пука за теб. Никой няма да ти помогне...
Тя се опитва да изкрещи, но изпада в безсъзнание и само простенва. Възползвам се от безпомощността ѝ, свалям ръкавиците си и разтварям устата и с голи ръце, с ножиците отрязвам езика ѝ и го измъквам навън, държа го на дланта си, топъл и кървящ, много по-малък, отколкото изглеждаше в устата ѝ. После го захвърлям срещу стената, той шляпва, залепва се за миг и оставя кърваво петно, преди да пльосне на пода. От устата ѝ бликва кръв и трябва да повдигна главата ѝ, за да не се задави. След това я чукам в устата, изпразвам се вътре и измъквам члена си. Напръсквам я с още сода каустик.
По-късно, когато за малко идва в съзнание, нахлузвам мека шапка, подарък от гадже – състудентка в Харвард.
– Помниш ли я? – изкрещявам ѝ, наведен над нея. – Виж и това! – надавам победоносен вик и вадя пура. – Ха! Виждаш ли? Все още пуша пури. Ха! Виждаш ли? Пури!
Запалвам пурата със спокойни окървавени ръце, а лицето ѝ, бледо до посиняване, се гърчи от болка, вцепенените от ужас очи се затварят, после клепачите ѝ се повдигат леко, животът ѝ се е превърнал в кошмар.
– И още нещо – извиквам ѝ, като кръстосвам около нея. – Не позна и за "Гарик Андерсън"! Костюмът ми е "Армани '! "Джорджо Армани"! – надвесвам се със злобно изражение над нея и се изсмивам. – А ти мислеше, че е "Хенри Стюарт". Представи си само!
Удрям я силно през лицето и ѝ изсъсквам:
– Гадна кучка!
Пръски слюнка се сипят по лицето ѝ, но по него има вече толкова много сода каустик, че тя навярно изобщо не ги усеща.
Затова я поръсвам с още сода каустик и после се опитвам да я чукам втори път в устата, но не мога да се изпразня и спирам.
Четвъртък
На следващата вечер Крейг Макдърмот, Кортни и аз пътуваме с такси към "При Нел" и разговаряме водата "Евиан". Кортни, която е с палто "Армани" от норки, признава през смях, че използва "Евиан", за да си прави лед, което става повод за обсъждане на качествата на различните видове бутилирана вода, а по молба на Кортни всеки от нас се опитва да назове колкото може повече марки. Започва Кортни, като отчита всяка марка със свиване на пръст на ръката си.
– Значи имаме "Спаркал", "Перие", "Сан Пелегрино", "Поланд спринг", "Калистога"...
Тук спира и поглежда към Макдърмот за помощ. Той въздъхва и продължава:
– "Канейдиън спринг", "Канейдийн калм", "Монтклеър", която също е канадска, "Вител" от Франция, "Кродо" е италианска... – Той потрива брадичката си замислено, опитва се да се сети още някоя марка и изведнъж я съобщава някак изненадан. – "Елан".
Изглежда, че Крейг е готов да каже още една, но по необясними причини млъква.
– "Елан" ли? – пита Кортни.
– Да, швейцарска е – отвръща той.
– О, така ли? – Тя се обръща към мен. – Твой ред е, Патрик.
Загледан през прозореца, потънал в размисъл, ужасен от мълчанието, което ме е обзело, безстрастно, без да се замислям, изреждам:
– "Алпенвасер", "Даун Ъндър", "Шат", която е от Ливан, "Кубол" и "Коулд спрингс"...
– Тази я казах – прекъсва ме Кортни възмутена.
– Не – поправям я. – Ти каза "Поланд спрингс".
– Така ли беше? – мърмори си Кортни и дръпва Макдърмот за палтото. – Така ли беше бе, Крейг?
– Вероятно да – свива той рамене. – Струва ми се, че да.
– Освен това добре е да знаете, че минералната вода трябва да се купува само в стъклени бутилки, не в пластмасови – казвам строго и чакам някой да попита защо.
– Защо?
В гласа на Кортни се долавя леко любопитство.
– Зщото се окислява – обяснявам. – А тя е хубава, когато е чиста и не оставя дъх.
След дълго мълчание в "стил Кортни", загледан навън, Магдърмот потвърждава:
– Прав е.
– Честно казано, не правя никаква разлика между вода и вода – признава си Кортни.
Тя е седнала между Макдърмот и мен, под палтото от норка е с вълнен костюм "Живанши", чорапогащник "Калвин Клайн" и обувки "Уорън Сюзан Алън Едмъндс".
Преди това в същото такси, когато опипах палтото ѝ не за друго, а за да установя качеството му, тя усети това и тихо ме попита дали имам у себе си дъвка. Не ѝ отговорих нищо.
– Какво искаш да кажеш? – пита Макдърмот.
– Ами имам предвид каква наистина е разликата между изворна а и естествена вода например и изобщо има ли разлика?
– Кортни! Естествена е всяка вода от подземен източник – открехва я Крейг, зазяпан през прозореца. – Минералното ѝ съдържание не се променя, но може да бъде дезинфекцирана и филтрирана.
Макдърмот е със смокинг "Джани Версаче" и от него се носи дъх на "Сириус".
За миг излизам от съзнателната си летаргия и дообяснявам:
– А при изворната вода могат да се изваждат и прибавят минерали и обикновено тя се филтрира, не се преработва. – Млъквам за две-три секунди, после добавям:
– Седемдесет и пет на сто от бутилираната вода в Америка всъщност е изворна. Това знае ли го някой?
Въпроса отправям към шофьора на таксито.
След дълго мълчание Кортни задава друг въпрос, този път недовършен.
– А разликата между дестилираната и пречистената вода е...
Не се интересувам от разговора, не се слушам и какво говоря аз самият, защото обмислям как да се отърва от трупа на Бетани, най-малкото трябва да реша дали да остане в апартамента ми още един ден. Ако реша да го разкарам тази нощ, лесно бих могъл да натъпча каквото е останало от нея в найлонова торба за отпадъци и да я хвърля пред стълбището; но с малко повече усилия мога и да я извлека навън и да я мушна при другите боклуци на бордюра. Защо пък да не я откарам в апартамента в "Хелс Кичън", да я залея с вар във ваната и да погледам как тялото се разлага, докато изпуша една пура и послушам музика на уокмена? Не искам обаче да смесвам мъжките тела с женските, пък и ми се ще да гледам "Жаден за кръв", видеофилма, който взех под наем днес следобед. Рекламата на обложката на касетата гласи: "Някои клоуни ви разсмиват, но Бобо ще ви умъртви и ще изяде тялото ви." Едно среднощно отиване до "Хелс Кичън", дори без да се отбивам за бърза закуска в "Белвю", ще ми отнеме много време и няма да мога да го гледам. Костите и повечето от вътрешностите на Бетани вероятно ще изхвърля в шахтата в дъното на коридора срещу моя апартамент. С Кортни и Макдърмот току-що си бяхме тръгнали от банкет на "Морган Стенли", който беше даден недалеч от Сийпорт в един нов клуб, наречен "Златна карта". Там сякаш се бе събрал целият свят и срещнах дори Уолтър Роудс, чистокръвен канадец, когото не бях виждал от "Екзитър". Също като Макдърмот и той ухаеше на "Сириус", а аз му рекох: "Слушай, копеле, опитвам се да стоя настрана от хората. Дори избягвам да разговарям с тях." Не особено уплашен, той измънка в отговор: "Да, да, ясно, ммм разбирам." Аз съм с двуреден смокинг с шест копчета и панталони с маншети, а папийонката ми е от грапава коприна – всичко от "Валентино". Луис Карутърс е в Атланта тази седмица. Шмръкнах малко кокаин с Хърбърт Гитис в "Златна карта", а преди Макдърмот да спре това такси, взех едно хапче халцион, за да поуталожа малко въздействието на дрогата, но все още не усещам това да става. Кортни май си пада по Макдърмот. Тъй като нейната кредитна карта "Чембанк" не можа да изтегли пари от автомата, пред който спряхме (тя много често я използва за шмъркане на кокаин, макар да не го признава, а няколко пъти прашинки кокаин бяха блокирали и моята кредитна карта), докато Макдърмот нямаше проблеми със своята, тя пренебрегна моята и използва неговата, което, доколкото познавам Кортни, означава, че иска да се чука с Макдърмот. Но това не е толкова важно. И двамата изглеждаме почти еднакво, въпреки че съм по-красив от Крейг. В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта разговаряха за говорещите животни. Някакъв октопод се разхождаше из аквариум с микрофон, прикрепен на едно от пипалата му постоянно молеше – поне така твърдеше дресьорът му, убеден че мекотелите имат гласни струни – за "сиренце". Гледах втренчено известно време, накрая се разридах. Просяк, облечен като хаваец, рови в кофа за боклук на тъмния ъгъл на Осма и Десето.