– Да, кажете – проговаря накрая той с измъчен глас.
Хвърлям му многозначителен поглед, преди да отговоря:
– Имаме резервация за девет часа... За двама.
– Дaaaa? – пита той подозрително, като удължава думата. Името?
Някакъв келнер – красавец, осемнайсетгодишен младок го пита къде е ледът.
– Не... сега – поглежда го той кръвнишки. – Ясно ли ти е? Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също нещо? Келнерчето виновно смънква нещо, а управителят посочва бара и му изкрещява:
– Там е ледът!
След това се обръща пак към нас и този път вече съм наистина уплашен.
– Името! – това звучи повече като заповед.
От всичките шибани имена точно това ли трябваше да се падне, мисля си.
– Мм, Шроц. – да става каквото ще става. – Господин и госпожа Шроц.
Съобщавам името съвсем механично и съм сигурен, че лицето ми е станало пепелявосиво, но управителят е прекалено вглъбен в задълженията си, за да забележи това, а и не смея да погледна Джийн, която, напълно озадачена в поведението ми, тръгва след нас към масата на семейство Шроц.
Папките с менюто са вече на масата, но съм толкова нервен, че имената и цените в тях ми приличат на неразбираеми йероглифи. Онзи келнер, който не знаеше откъде да вземе лед, приема поръчката ни за аперитива, а аз започвам да му разправям глупости от рода на това колко е важно да се запуши озоновата дупка. Изкуствена усмивка озарява лицето ми, но много скоро, само след минута (келнерът не е успял дори да ни каже специалитетите на заведението), забелязвам мъж и жена, и двамата високи и стройни, да разговарят оживено със салонния управител. Въздъхвам дълбоко и с леко заекване предупреждавам Джийн:
– Става много напечено.
Тя вдига очи от менюто и оставя на масата чашата, от която пие нещо без лед.
– Защо? Какво не е наред?
Управителят хвърля убийствени погледи към нас, по-точно към мен, и накрая повежда онези двамата със себе си към нашата маса. Ако бяха някои ниски, тантурести евреи, може би нямаше да ни вдигнат от тази маса, дори с помощта на някоя петдесетачка, но тези сякаш току-що са слезли от реклама на "Ралф Лоран" (както между впрочем и ние с Джийн, а и всички останали в ресторанта). Мъжът е със смокинг, а жената с него – страхотно гадже, е окичена с бижута. Та такава е действителността и, както обича да казва брат ми Шон, ще трябва да се справя с нея по някакъв начин. Салонният управител застава до нас с ръце на гърба, навъсен, и след известно мълчание пита:
– Господин и госпожа... Шроц?
– Да? – отговарям невъзмутимо.
Той не казва нищо, само ни гледа. Настъпва потискаща тишина. Опашчицата на косата му, сива и мазна, е увиснала под яката му като злокачествен израстък.
– Ще ви обясня – проговарям накрая с подкупваща yсмивка. – Приятели сме с главния готвач.
Той продължава да ме гледа като изкопаемо. Несъмнено онези двамата зад него – също.
След ново продължително мълчание питам:
– Да не би да е заминал за... Аспен?
Това не помага. Въздъхвам и се обръщам към Джийн която е зяпнала от учудване.
– Хайде да си вървим, а?
Тя кимва безмълвно. Хващам я за ръката и двамата се изправяме, – тя по-бавно от мен, – минаваме покрай управителя и и двойката зад него, прекосяваме претъпкания ресторант и излизаме навън. Аз съм тотално унизен, разбит и като развалена грамофонна плоча си повтарям едно и също:
– Знaex си, че така ще стане, знаех си аз, знаех си, че така ще стане, ама на...
Джийн обаче избухва в смях и ме повлича за ръка по улицата.Трябва ми доста време, за да забележа радостта ѝ, а между два изблика на кикот тя ми обяснява:
– Щях да умра от смях...
След малко, поуспокоена, стисва нежно свития ми юмрук и ми признава:
– Чувството ти за хумор е толкова спонтанно.
Потресен, вървя като бастун до нея и се питам: "Сега... накъде?" И само след секунди намирам отговора – в "Apкадия", към която сме тръгнали съвсем несъзнателно.
Един тип, който ми прилича на Хамилтън Конуей, ме обърква с някого на име Тед Оуен и ме пита мога ли да го вкарам "При Пети" тази вечер. Отвръщам му, че ще видя какво мога да направя, и насочвам цялото си внимание към Джийн, седнала срещу мен в почти безлюдния ресторант на "Аркадия" – след като онзи тип си тръгва, само на пет от масите има хора. Поръчах си "Джей енд Би" с лед. Джийн пие бяло вино и ми разказва за мечтата си да работи в търговска банка, а аз си мисля: "Дръзка мечта." Фредерик Дибъл се отбива при нас и ме поздравява за работата ми по сметката на "Ларсън", накрая изтърсва:
– Ще поговорим по-късно, Сол.
Но аз съм отнесен на милиони мили оттук и Джийн не забелязва това. Говори ми за някакъв нов роман, който четяла тия дни. Авторът бил млад, в книгата се разказвало за благородното страдание, но аз решавам, че говорим за нещо съвсем друго, и без да я поглеждам, отсичам:
– За да оцелееш в този град, кожата ти трябва да е дебела.
Тя се изчервява, изглежда притеснена и отпива от виното си – прекрасно бяло совиньон.
– Май си някъде далеч – забелязва тя.
– Какво? – премигвам насреща ѝ.
– Май си някъде далеч оттук, викам.
– Не – въздъхвам. – Тук съм и съм си същият куку.
– Това е добре – усмихва се тя (дали пък не сънувам?) с облекчение.
– Я ми кажи сега – опитвам се да съсредоточа вниманието си върху нея, – какво наистина искаш да направиш с живота си?
Но се сещам, че ми спомена нещо за кариера в банкерството, и уточнявам:
– Накратко, с две думи. Само не ми казвай, че много обичаш да си имаш работа с деца.
– Ами ще ми се да попътувам – започва тя. – Може би да се върна в училище, но честно казано, не знам... – Замисля се и ми доверява откровено: – В момента съм на такъв етап от живота, когато изглежда, че пред мен има много възможности, но съм... не знам... някак неуверена
– Мисля, че е важно хората да знаят и границите на възможностите си – посочвам и ни в клин, ни в ръкав питам: – Имаш ли си приятел?
Тя се усмихва стеснително, изчервява се, преди да ми говори.
– Не. Не в истинския смисъл.
– Интересно – промърморвам.
Отворил съм менюто и изучавам предварително подготвените варианти за вечеря.
– А ти ходиш ли с някоя? – престрашава се да попита плахо тя. – Имам предвид сериозно?
Избирам си риба лоцман с листа от лале и канела, като с въздишка отбягвам отговора.
– Искам само да имам съдържателна връзка с някоя не- обикновена жена.
И преди да може да каже каквото и да било, я питам какво ще си поръча.
– Ммм, махи-махи... – тя наднича в менюто – ...с джин джифил.
– Аз пък ще опитам рибата лоцман. Напоследък много ми се услажда. Рибата лоцман де.
След посредствената вечеря с бутилка скъпо калифорнийско каберне совиньон и крем брюле, който си разделяме,поръчвам чаша порто от петдесет долара и еспресо без кофеин за Джийн. Когато ме пита откъде е дошло името на ресторанта, казвам ѝ истината, не си измислям някой майтап, макар че се изкушавам да разбера как би го възприела. Както си седя така срещу нея в полумрака на "Аркадия", имам чувството, че би приела за чиста монета всяка глупотевина, която реша да ѝ пробутам. Тази нейна безпомощност и липса на защита ми се струват странно антиеротични. Имам чувството, че дори да изложа възгледите си в подкрепа на апартейда, тя ще намери в тях достатъчно основания, за да ги възприеме като свои, и ще инвестира огромни суми в расистки корпорации, които...
– Аркадия се е наричала област в Древна Гърция, на остров Пелопонес. Основали я в триста и седемдесетата година преди новата ера. Отвсякъде била заобиколена от планини. Главният ѝ град бил Мегалополис, център на политическата дейност и столица на едноименната конфедерация... – Отпивам от портото, което е гъсто, силно и скъпо. – По време на гръцката война за независимост градът бил разрушен... Най-напред в Аркадия почитали бога Пан. Знаеш ли кой е той?