Появата на детектива не предвещава хубав ден. Оглеждам го предпазливо, докато сяда и кръстосва крака по начин, който ме изпълва с неопределена тревога. Усещам, че твърде дълго мълчи, когато той се обръща към мен, за да види дали не съм свършил с разговора.
– Точно така, Джон... да, да... И не забравяй, петнайсет процента бакшиш за фризьора... Не бе, човек, на собственика на салона няма да даваш бакшиш – извъртам очи към детектива с безнадеждна гримаса. Той кимва, усмихва се с разбиране и кръстосва краката си. Хубави чорапи. Мамка му! – Момичето, което мие косата ти ли? Е, зависи. Може да ѝ оставиш долар-два... – смея се. – Зависи как изглежда, да... – смея се още по-силно. – Да, точно така, ѝ ако ти измие още нещо... Слушай, Джон, трябва да свършвам. Ти Буун Пикънс[26] влезе при мен... – млъквам, ухилен като идиот, разсмивам се. – Абе, майтап да става, да... – пак замълчавам. – Не бе, на собственика няма да даваш бакшиш – разсмивам се още веднъж. – Окей, Джон, разбра ме нали? Айде, чао.
Прибирам антената на слушалката, която окачам на мястото ѝ.
– Извинявайте за този разговор – обръщам се към него, като с тези думи ненужно подчертавам нормалността си.
– Моля ви, аз трябва да се извиня, задето не си уговорих предварително час – казва той съвсем искрено. Посочва към окачения на стената телефон-слушалка. – Нещо важно ли беше?
– Аа, това ли? – Приближавам се към стола си зад бюрото и сядам. – Нищо особено, просто обсъждаме бизнеса, търсим най-добрите възможности... Обменяме си слухове. Пускаме клюки в обращение...
И двамата се разсмиваме. Ледът се разчупва.
– Е, здравейте. – Той се надига и ми протяга ръка. – Казвам се Доналд Кимбол.
– Здравейте. Пат Бейтмън. – Поемам десницата му и я стисва здраво. – Радвам се да ви видя.
– Съжалявам, че така нахълтвам при вас, но трябваше да разговарям с Луис Карутърс, пък него го нямаше, а вие сте тук, така че... – Той се усмихва разбиращо. – Знам, че понякога сте ужасно заети.
Отклонява погледа си от трите броя на "Спортс Илю- стрейтид", разтворени върху бюрото ми, и уокмена върху едното от тях. Аз също ги забелязвам, сгъвам ги и заедно с все още работещия уокмен ги пъхвам в най-горното чекмедже.
– Е – опитвам се да бъда приятелски настроен и пред-разположен за разговор, – какво ви интересува?
– Ами вижте, нает съм от Мередит Пауъл да разследвам безследното изчезване на Пол Оуен.
Кимвам замислено, преди да попитам:
– Значи не сте от ФБР или от друга държавна служба?
– Не, не. Нищо подобно. Частен детектив съм.
– Разбирам... да – отново кимвам, не съвсем успокоен. – Изчезването на Пол... да.
– Това не е някакъв официален разпит – успокоява ме той. – Просто няколко въпроса. За Пол Оуен. За вас...
– Кафе? – предлагам му.
Колебливо отговаря:
– Не, благодаря.
– "Перие"? "Сан Пелегрино"? – продължавам да изреждам.
– Не, не , благодаря, нищо не ми се пие.
Разгръща малко черно тефтерче, което измъкна от джоба си заедно със златна химикалка " Крос". Звънвам на Джийн.
– Да, Патрик?
– Джийн, би ли донесла за господин... – спирам и го поглеждам.
Той също вдига очи към мен.
– Кимбол.
– ...за господин Кимбол бутилка "Сан Пеле..."
– О, не, нямаше нужда – прекъсва ме той.
– Моля ви, изобщо не ме притеснявате.
Струва ми се, че този тип се опитва да не ме гледа изпитателно. Пак забива поглед в тефтерчето си, записва нещо, друго задрасква. Джийн влиза почти веднага след обаждането ми и поставя бутилка "Сан Пелегрино" и висока стъклена чаша на бюрото ми пред Кимбол. Поглежда ме озадачено, тревожно, в отговор само се навъсвам. Кимбол вдига очи и кимва на Джийн, която (чак сега забелязвам) е без сутиен днес. С невинен израз изчаквам да излезе от кабинета, тогава отново насочвам погледа си към Кимбол, сключвам ръце и изпъвам гръб върху облегалката на стола.
– Та за какво щяхме да говорим?
– За изчезването на Пол Оуен – напомня ми той.
– О, да. Не съм чул нищо за това, нито пък... – спирам и опитвам да се засмея. – Поне не на шеста страница.
Кимбол се усмихва учтиво.
– Предполагам, че семейството му не желае да се вдига
шум.
– Напълно разбираемо – кимвам към недокоснатите чаша и бутилка. – Лимон?
– Не, не. Не се притеснявайте.
– Сигурен ли сте? Веднага ще ви донесат лимон.
Той изчаква малко, преди да заговори отново.
– Само няколко предварителни въпроса, които ми трябват за моя собствен архив, ставали?
– Карайте направо.
– На колко години сте?
– Двайсет и седем. През октомври ще стана на двайсет и осем.
– Къде сте учили?
Драска нещо в книжлето си.
– "Харвард" – отговарям му. – После в бизнес школата на "Харвард".
– Адрес? – пита той, без да вдига очи от тефтерчето.
– Запад, Осемдесет и първа улица, номер петдесет и пет, жилищна кооперация "Американски градини".
– Чудесно. – Той ме поглежда впечатлен. – Браво.
– Благодаря – усмихвам се поласкан.
– Там не живее ли Том Круз? – пита той.
– Да.
Стисвам с пръсти основата на носа си, изведнъж усещам, че трябва да затворя очи.
Чувам гласа му.
– Извинете, добре ли сте?
Отварям очи, и двете са насълзени. В
– Защо питате?
– Струвате ми се... изнервен.
Бръквам в чекмеджето и изваждам шишенце аспирин.
– Нуприн? – предлагам му.
Кимбол поглежда озадачено шишенцето, после мен накрая поклаща глава.
- Ъъ, не... благодаря.
Извадил е кутия "Марлборо" и разсеяно я оставя на бюрото до бутилката с вода, като задълбочено изучава нещо в тефтерчето си.
– Лош навик – отбелязвам.
Той вдига очи, забелязва неодобрението ми и се усмихва кротко.
– Знам. Съжалявам.
Не откъсвам поглед от кутията.
– Предпочитате да не пуша, нали? – подшива той с тайна надежда.
Продължавам да зяпам кутията и разсъждавам на глас:
– Не, не... Мисля, че няма да ми пречи.
– Сигурен ли сте?
– Не се притеснявайте.
Звънвам на Джийн.
– Да, Патрик?
– Донеси, моля те, един пепелник за господин Кимбол. Тя се появява само след секунди.
– Какво можете да ми кажете за Пол Оуен? – пита най-после той, след като Джийн излиза, оставяйки пред него до недокоснатата вода "Сан Пелегрино" кристален пепелник от "Фортуноф".
– Ами – задавям се аз, преглъщайки два аспирина на веднъж без вода, – не го познавах много добре.
– Колко добре го познавахте? – пита той.
– Ммм... не знам – отговарям му донякъде искрено. – Той бе част от цялата онази... йейлска история, разбирате ли?
– Каква йейлска история? – пита той.
Замълчавам, изобщо нямам представа за какво говоря.
– Да... йейлските изпълнения.
– Какво имате предвид... като казвате йейлската история?
Това явно го интересува.
Размишлявам, какво ли имам предвид наистина?
– Ами, предполагам, че е бил от хомосексуалистите, които обикалят обществените тоалетни. – Нямам понятие как се е проявявал по женската част. – Тъпчеше се с кокаин абе, йейлски изпълнения.
В кабинета настъпва гробна тишина. Изведнъж пространството сякаш се свива и нажежава, та въпреки че климатичната инсталация работи с пълна сила, въздухът тегне някак изкуствен, рециклиран.
– Значи... – Кимбол безпомощно гледа записките си – не можете да ми кажете нищо за Пол Оуен?
– Ами – въздъхвам – водеше според мен редовен живот. Спазваше... диета в храненето.
Усещам някакво притеснение у Кимбол, който ме пита:
– Какъв човек беше? Като оставим настрана – той се усмихва – това, което ми казахте дотук.
Как бих могъл да опиша Пол Оуен на този пич? Хвалипръцко, арогантен, жизнен, копеле, което винаги се измъкваше, без да плати сметката в "При Нел". Да кажа, че съм единственият, който знае, че Пол бе кръстил члена си " Майкъл"? Не. Спокойно, Бейтмън. Мисля, че се усмихвам.