– Надявам се, че това не е разпит – измънквам с усилие.
– Така ли го усещате?
Въпросът изглежда зловещ, но не е.
– Не – казвам нехайно. – В никакъв случай.
Много бързо той записва нещо и без да ме погледне захапал върха на химикалката, продължава с въпросите.
– Къде висеше Пол?
– Как... да е висял?
– В кои заведения ходеше?
– Чакайте да помисля. – Потропвам с пръсти по бюрото. – "Нюпорт", "При "Хари", "Флейтите", "Индокитай", "При Нел", "Корнел Клуб", нюйоркския яхтклуб. Обичайните места.
Кимбол гледа учудено.
– Яхта ли имаше?
– Не. Просто висеше там.
– А къде е учил?
– Това не го ли знаете? – питам след известна пауза.
– Просто исках да разбера дали вие знаете – обяснява той, без да ме поглежда.
– Ъъ, в Йейл – казвам бавно. – Нали така?
– Правилно.
– След това в бизнес школата на Колумбийския, ако не се лъжа.
– А преди това? – пита той.
– Не съм много сигурен... май беше в "Сейнт Пол", но... нали разбирате...
– Не се притеснявайте. Не е чак толкова важно. Просто нямам повече въпроси. Няма и за какво да се захвана, за да продължа нататък.
– Вижте, искам... – тактично се обаждам. – Наистина искам да ви помогна.
– Разбирам.
Отново настъпва дълго мълчание. Той си драсва нещо в бележника, но не изглежда да е важно.
– Друго да ми кажете за Оуен?
Замислям се и обявявам тържествено:
– И двамата бяхме на седем години в шейсет и девета.
Кимбол се усмихва.
– И аз.
Преструвам се на заинтересуван от случая и подпитвам:
– Нямате ли свидетели или отпечатъци от пръсти...
Той ме прекъсва уморено.
– На телефонния му секретар има някакво съобщение, че е заминал за Лондон.
– А ми може наистина да е там? – подпитвам с надежда.
– Приятелката му не мисли така.
– Но... – запъвам се. – Не го ли е виждал някой в Лондон?
Кимбол поглежда записките си, прелиства една страница и ме поглежда.
– Всъщност да.
– Хм.
– Е, доста трябваше да се поровя, докато проверя това – признава той. – Някой си Стивън Хюс казва, че го видял там в някакъв ресторант, но при проверката се оказа, че се припознал в някой си Хюбърт Ейнсуърт, та...
– О – измънквам.
– Спомняте ли си къде бяхте в нощта, когато е изчезнал? – Той ровичка из тефтерчето си. – Това е станало на двайсет и четвърти юни.
– Уф... не знам. – Замислям се. – Сигурно съм връщал видеокасети. – Отварям чекмеджето, измъквам бележника си и прелиствайки страниците за декември, съобщавам:
– Имал съм среща с момиче на име Вероника...
Лъжа нагло, това си го измислих в момента.
– Чакайте – прекъсва ме той и объркано поглежда записките си. – Това... не се връзва с моите данни.
– Какво?
Мускулите на краката ми изтръпват.
– Това не съвпада с информацията, която имам – повтаря той.
– Ъъъ – обхваща ме внезапен страх, чак усещам горчивината на аспирина в стомаха си. – Аз... чакайте... каква информация имате?
– Я да видим... – Той разгръща тефтерчето си, намира нещо. Тук пише, че сте били с...
– Чакайте – смея се. – Може и да греша...
По гърба ми потичат струйки пот.
– Добре... – замлъква той. – Кога за последен път бяхте с Пол Оуен?
– Ами... – "Мисли бързо, Бейтмън, иначе лошо ти се пише" – ходихме на един нов мюзикъл... "О, Африка, смела Африка" – преглъщам – ... голям смях падна... Мисля, че вечеряхме в "При Орсо"... не, в "Петалума". Не, в "При Орсо". – Замлъквам. – За последен път го видях... жив пред автомат за пари. Не помня точно кой, но беше някъде около "При Нел".
– А в нощта, когато е изчезнал?
– Не съм много сигурен.
– Може би сте объркали нещо срещите и датите – подхвърля Кимбол и току поглежда в тефтерчето си.
– Как така? – питам. – Къде според вас е бил Пол тази вечер?
– Според бележника му, а това потвърди и секретарката му, трябвало да вечеря с... Маркъс Халбърстам.
– Е, ѝ?
– Разпитах го.
– Маркъс ли?
– Да. И той отрича категорично – подчертава Кимбол, – макар отначало да не бе толкова сигурен.
– Но все пак е отрекъл?
– Да.
– Маркъс има ли алиби?
Вече следя по-внимателно отговорите му.
– Да.
Мълчание.
– Наистина ли? Убеден ли сте?
– Проверих – някак странно се усмихва той. – Абсолютно чист е.
Мълчание.
– Тогава...
– Ами вие къде бяхте? – смее се той.
Аз също се разсмивам, макар да не зная защо.
– Къде е бил Маркъс? – питам през смях.
Кимбол продължава да се усмихва и ме гледа изпитателно.
– Не е бил с Пол Оуен – казва той загадъчно.
– И с кого е бил тогава?
Все още се хиля, ама главата ми се върти.
Кимбол надниква в тефтерчето си и за пръв път ме поглежда малко враждебно.
– Бил е в "Атлантис" с Крейг Макдърмот, Фредерик Дибъл, Хари Нюмън, Джордж Батнър и... – Кимбол спира миг и ме поглежда – ...и с вас.
В този момент в кабинета си се чудя за колко ли време тук ще се разложи труп. В този момент в кабинета си фантазирам какви ли не неща: че ям ребра в "Ред, Хот енд Блу" във Вашингтон, окръг Колумбия. Дали да не сменя шампоанa? Коя наистина е най-хубавата бира? Не надценяват ли Бил Робинсън като дизайнер? Какво гнило има в Ай Би Ем? Абсолютният лукс. Крехкият мир в Асизи. Електрическа светлина. Концентрация на лукса. На абсолютния лукс. Копелето има същия костюм "Армани" като моя. Дали ще е лесно да му изкарам акъла? Този Кимбол си нима понятие колко съм безразличен. По нищо не личи в кабинета да има жива душа и въпреки това той си записва нещо. Докато прочетете това изречение докрай, някъде по света излита или се приземява "Боинг". Ще ми се да ударя една студена "Пилзнер Уркуел".
– О, разбира се – проговарям. – Искахме и Пол да дойде – кимам, сякаш току-що са ми съобщили нещо. – Но той каза, че имал други ангажименти... Вероятно с Виктория съм вечерял на следващата вечер.
– Вижте, казах ви вече, че само съм нает от Мередит.
Той въздъхва и затваря тефтерчето.
– Знаете ли, че Мередит Пауъл излиза с Брок Томпсън? – питам колебливо.
Той свива рамене и въздъхва.
– Не знам нищо за това. Всичко, което знам, е, че Пол Оуен ѝ дължал огромна сума пари.
– О, така ли?
– Лично аз – продължава той доверително – мисля, че този тип малко е мръднал. Чупил се е от града за известно време. Може би наистина е отишъл в Лондон. Да се поразсее. Да се отдаде на пиене. Или за нещо друго. Във всеки случай почти съм сигурен, че рано или късно ще се появи.
Бавно поклащам глава и се опитвам да си придам достатъчно угрижен вид.
– Да сте чували случайно дали не се е занимавал с окултизъм, дали не е боготворял Сатаната? – пита Kимбол съвсем сериозно.
– Ъъ, какво?
– Този въпрос може да ви се стори необичаен, ала миналия месец в Ню Джързи... не знам дали сте чули за това, но там арестуваха един млад брокер и го обвиниха в убийството на мексиканско момиче и в извършване на вуду-ритуали с различни части на тялото ѝ...
– Айде бе! – възкликвам.
– Та исках да кажа де... – Той пак се усмихва глуповато. – Чули ли сте за тази история?
– Онова копеле май отричаше да го е извършил? – Питам и ушите ми пламват.
– Точно така – кимва Кимбол.
– Интересен случай.
– Да, твърдял, че е невинен, но в същото време бил убеден, че е Инка, бог-птица или нещо подобно.
И двамата избухваме в смях.
– Не – казвам накрая, – Пол не се занимаваше с такива неща. Спазваше умерена диета и...
– Да, разбрах вече, и е бил замесен в онази йейлска история – добавя Кимбол уморено.
Следва дълго мълчание, сякаш най-дългото досега.
– Консултирахте ли се с психиатър? – питам.
– Не.
Той поклаща глава като човек, който е мислел да ги направи. Но на кого ли му пука?