Разправия с педал
Есен е, неделя, около четири часа следобед. В "Барни" съм купувам си копчета за ръкавели. Влязох в магазина към два и половина след полузакуска-полуобяд с трупа на Кристи, втурнах се към централния щанд и казах на продавача:
– Трябва ми камшик. Без майтап.
Освен копчетата за ръкавели, купих куфар с двоен цип и найлонова подплата, старинна стъкленица за хапчета, украсена със сребърни орнаменти, старинна кутия за четка за зъби, четка за зъби и четка за почистване под ноктите с дръжка, наподобяваща черупка на костенурка. Вечерята снощи ли? Беше в "Плисък". Нищо, което си заслужава да се запомни: разводнен коктейл "Белини", втечнена салата от аругула, намусена келнерка. После гледах повторение на едно старо "Шоу на Пати Уинтърс", като мислех, че на тази касета има запис на мъченията и убийството на две момичета от агенция за компаньонки още от миналата пролет. Темата на предаването бе: "Полезни съвети за това как да направите домашния си любимец кинозвезда."
Точно в този момент купувам колан (не за себе си), както и три вратовръзки от по девет долара, десет носни кърпи, рокля за четиристотин долара и две пижами "Ралф Лоран". Всичко това изпращам по човек на домашния си адрес, с изключение на носните кърпи. Тях оставям за бродиране на монограм и ги адресирам на мое име в "Пи енд Пи". Вече направих нещо като скандал на щанда за дамски обувки, откъдето ме изведе притеснен служител. Отначало усещам само неопределен, безпричинен смут, но после, макар и да не съм сигурен в това, изпитвам чувството, че някой ме следи из магазина.
Може би Луис Карутърс се е появил инкогнито, мисля си. Облечен в копринено яке с щампован на гърба ягуар, с ръкавици от еленова кожа, мека шапка и авиаторски очила, той се спотайва зад една колона, уж разглежда някакви вратовръзки, и ме гледа косо. Навеждам се да подпиша нещо, вероятно сметка, и за миг само присъствието на Луис ме навежда на мисълта, че да свържеш живота си с този град, с Манхатън, с работа като моята, изобщо не е добра идея. Изведнъж си го представям на някакъв купон, пие тънко сухо розе, около него, като около примадона, са се скупчили педали, той ту размахва цвете, ту увива около врата си боа от перушина, а пианистът подхваща нещо от "Клетниците" по молба на милия Луис.
– Патрик? Ти ли си това? – дочувам неуверен глас.
Като жесток удар от филм на ужасите, внезапно, без предупреждение наистина се появява Луис Kapутърс, промъква се иззад една колона с подскачащи движения, ако изобщо е възможно да се правят едновременно. Усмихвам се на продавачката и с изкривено лице се отдръпвам по-надалеч от него до витрина с тиранти. Изпитвам неистова нужда от ксанакс, валиум, халцион, фрозфрут, каквото и да е. Не го поглеждам, просто не мога да го направя, но усещам, че се приближава до мен. И гласът му го потвърждава:
– Патрик? ... Здравей?
Затварям очи, покривам лицето си с длан и промърморвам през зъби:
– Не ме карай да го казвам, Луис.
– Патрик? – прави се той на невинно агънце. – Какво имаш предвид?
Злокобно мълчание.
– Патрик... Защо не ме погледнеш в очите?
– Не ме интересуваш, Луис. – Поемам си дъх и за успокоение поглеждам етикета за цената на един пуловер "Армани" с копчета отпред. – Не виждаш ли? Все един че те няма.
– Патрик, не може ли просто да поговорим? – пита той готов да заплаче. – Патрик... погледни ме.
Отново поемам дълбоко дъх и го изпускам с тежка въздишка.
– Няма за какво да говорим, няма нищо, абсолютно нищо ...
– Не можем да продължаваме така – прекъсва ме той нетрпеливо. – Аз не мога така.
Мърморя си под носа. Отдалечавам се от него. Но той не се отказва, мъкне се подире ми.
– Както и да е – проговаря той, когато стигаме другия край на магазина, и аз заставам пред дълга закачалка с вратовръзки, уж да ги разгледам, а всъщност пред очите ми е паднала пелена, – сигурно ще се зарадваш, ако разбереш, че се местя... в друг щат.
Някаква тежест сякаш се повдига от гърба ми, но все още без да го поглеждам, питам:
– Къде?
– О, на съвсем различна работа – отвръща той, забележително успокоен, навярно от това, че съм се поинтересувал. – В Аризона.
– Страхотно – измънквам.
– Не искаш ли да разбереш защо?
– Ни най-малко.
– Заради теб – натъртва той.
– Не говори така! – умолявам го.
– Заради теб – повтаря той.
– Ти не си добре – казвам му.
– Ако не съм добре, то е заради теб – отговаря той доста нехайно и оглежда ноктите си. – Заради теб не съм добре и няма да се оправя, да знаеш.
– Много натрапчива ти е станала тази мисъл. Ама страшно много – подхвърлям и преминавам към друга закачалка.
– Но аз знам, че изпитваш същите чувства като мен – следва ме Луис неотлъчно. – И само защото... – той снишава глас – ...само защото не искаш да признаеш... някои чувства, които изпитваш, не означава, че ги няма у теб.
– За какво намекваш? – изсъсквам му.
– Наясно съм, че се чувстваш също като мен.
Той с драматичен замах смъква очилата си, сякаш да го докаже.
– Направил си... неточен извод – задъхвам се аз. – Явно... си превъртял.
– Защо? – пита той. – Има ли нещо лошо в това, че те обичам, Патрик?
– Олеле, майко...
– Че те желая? – продължава той. – Че искам да съм с теб? Лошо ли е това, кажи?
Усещам, че ме гледа безпомощно, че е на ръба на емоционалната криза. Нямам отговор на въпросите му и мълча дълго. Накрая му се изрепчвам:
– Как е възможно толкова време да не можеш да прецениш нещата разумно, а?
Вдигам глава от пуловерите и вратовръзките и го поглеждам. В същия миг той се усмихва, зарадван, че с това съм признал неговото присъствие, но усмивката му бързо се сгърчва, в тъмните кътчета на педерасткия му мозък, нещо проблясва и той се разридава. Спокойно приближавам до една колона, за да се скрия зад нея. Той се втурва след мен и грубо ме сграбчва за рамото, завърта ме с лице към него – Луис е скъсал напълно с действителността.
– Махай се! – казвам му.
– За бога, Патрик, защо не ме харесваш? – хленчи той и в този момент пада на пода в краката ми.
– Защото... – оглеждам набързо магазина, за да се уверя, че никой не ни слуша, той протяга ръка към коляното ми, аз я отблъсвам – ...не те намирам за... сексуално привлекателен – прошепвам високо, впил очи в него. – "Аз ли казах това? Не може да бъде" – мърморя си под носа, разтърсвам глава, опитвам се да прогоня нещо от нея, мислите ми стигат до степен на объркване, непоносима за мен. – Моля те, остави ме на мира. – И си тръгвам.
Неспособен да разбере молбата ми, Луис се вкопчва в пеша на копринения ми шлифер "Армани", като все още е на пода, и извиква:
– Моля те, Патрик, моля те, не ме оставяй!
– Я ме чуй – клякам до него и се опитвам да го вдигна на крака.
Но това го разстройва още повече, виковете му стават по-силни, преминават в неистов вой и привличат вниманието на човека от охраната на "Барни", застанал до изхода на магазина, който тръгва към нас.