– Видя ли какво направи бе, лайнар? – шептя гневно на Луис. Ставай. Ставай де.
– Всичко наред ли е? – пита ни пазачът, едър чернокож, и ни гледа отгоре.
– Да, благодаря ви – отговарям и се озъбвам на Луис. – Няма проблеми.
– Нееее– пищи Луис, давещ се в ридания.
– Да – повтарям, вдигнал очи към пазача.
– Сигурен ли сте? – пита той.
Усмихвам му се съзаклятнически.
– Само минутка. Оставете ни за малко насаме – обръщам се пак към Луис. – Хайде, Луис. Ставай. Не се излагай. – Вдигам очи към пазача и му кимвам с глава. – Ей сега, минута само.
Той ме поглежда смутено и колебливо тръгва към поста си.
Луис е все още на колене, сграбчвам го за треперещите рамене и спокойно, тихо, но възможно най-заплашително, като на провинено дете, му казвам:
– Чуй ме, Луис, ако не престанеш да цивриш, сантиментален педал такъв, ще ти прережа пискливото гърло. Слушаш ли ме? – Плясвам го леко няколко пъти по лицето. – По-ясно от това не мога да се изразявам.
– О, убий ме – проплаква той, затворил очи, главата му
се поклаща напред-назад, умопомрачението отново го обзема. – Ако те загубя, не искам да живея. Искам да умра.
Всеки момент може да се лиша от здравия си разум, тук, в "Барни", затова го сграбчвам за яката, извивам я с юмрука си, придърпвам лицето му до моето и му изсъсквам през зъби:
– Чуй какво ще ти кажа, Луис. Слушаш ли ме добре? Обикновено не предупреждавам, Луис. За-то-ва-бъ-ди-мил-бла-го-да-рен-че-те-пре-ду-преж-да-вам!
Без да е способен изобщо да разсъждава, с наведена от срам глава, сред нечленоразделни гърлени звуци той отговаря нещо, което не мога да чуя. Сграбчвам косата му, втвърдена от пяна (разпознавам аромата на "Кактус", нова марка), обръщам главата му нагоре и се озъбвам право в лицето му.
– Слушай, искаш да умреш, така ли? Добре, Луис, ще го направя. Правил съм го вече. И ще ти разпоря корема от край до край, ще измъкна карантиите ти и ще ти ги напъхам в гадното педерастко гърленце, докато се задавиш с тях.
Но той не ме слуша. Направо не мога да повярвам.
– Моля те, Патрик, моля те. Разбери, всичко съм обмислил. Напускам "Пи енд Пи", ти също можеш да напуснеш и... и... и ще се заселим в Аризона, тогава ще...
– Млъквай, Луис. – Разтърсвам го здравата. – Няма ли да млъкнеш бе?
Изправям се бързо, отупвам дрехите си и когато преценявам, че се е успокоил и мога да си тръгна, той ме сграбчва за десния глезен и увисва на него. Така го влача цели два метра към изхода, накрая съм принуден да го ритна в лицето, за да се освободя. Усмихвам се безпомощно на мъж и жена, минаващи край нас на път към щанда за чорапи. Луис умолително вдига очи към мен, на лявата му буза се заформя малка рана. Мъжът и жената ни отминават.
– Обичам те – проплаква съкрушено той. – Обичам те.
– Убеди ме, Луис – изкрещявам му. – Убеди ме най после. Хайде сега, стани.
Слава богу, на помощ му се притичва служител на магазина, разтревожен от тръшкането му по пода.
След няколко минути, когато вече напълно се е успокоил, двамата стоим вътре в "Барни", точно пред главния вход. В ръката си държи носна кърпичка, стиснал е здраво очи, под лявата му буза набъбва и потъмнява подутина. Изглежда спокоен.
– Разбираш ли, трябва само да имаш куража да погледнеш действителността в очите – съветвам го.
Съвсем изтерзан, той зяпа през въртящите се врати топлия дъжд навън, после с тъжна въздишка се обръща към мен. Аз съм забил поглед в безкрайните редици от вратовръзки, после вдигам очи към тавана.
Убиване на дете в зоопарка
Минават няколко дни. Нощем спя на интервали от по двайсет минути. Чувствам се лишен от цел, всичко е в тъмни краски, страстта ми да убивам ту излиза на повърхността, ту потъва, появява се, изчезва и лежи полузаспала, докато обядвам кротко в "Алекс отива на къмпинг", където хапнах салата от агнешки салам с раци и зрял фасул поръсен с лимон и оцет. Облечен съм в изтъркани джинси, яке "Армани" и бяла тениска "Ком де гарсон" за сто и четирийсет долара. Обаждам се по телефона у дома, за да проверя кой ме е търсил. Връщам няколко взети под наем видеокасети. Спирам пред един банкомат. Снощи Жанет, ме попита:
– Патрик, защо носиш бръсначи в портфейла си?
В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта разтоваряха за някакво момче, което се влюбило в кутия сапун.
Неспособен съм да се държа нормално във висшите обществени кръгове и затова се озовавам в зоологическата градина в Сентръл Парк, където се шляя неспокойно насам-натам. Около портала висят търговци на наркотици, а миризмата на конските фъшкии от преминаващите файтони се стеле над главите им. Върховете на небостъргачите и жилищните сгради по Пето авеню, "Тръмп Плаза" и сградата на "Ей Ти енд Ти" обграждат парка, в който се гуши зоологическата градина, и прави още по-неестествено местоположението му. Чернокож кенефчия, който мие с парцал пода на мъжката тоалетна, ме помолва да пусна водата в писоара, след като си свърша работата.
– Пусни си я сам, снежинке – озъбвам му се.
Той понечва да се приближи към мен, но острието на ножа ми го спира. Всички бюра за информация, изглежда, не работят. Някакъв слепец дъвче щрудел. На съседна пейка двама пияни педерасти се утешават взаимно. Наблизо майка кърми бебето си и това събужда нещо ужасно у мен.
Зоопаркът изглежда празен, лишен от живот. Белите мечки са изпоцапани и сякаш упоени. В мръсните води на малко изкуствено езеро плува навъсен крокодил. Тупиците гледат тъжно от стъклените си клетки. Туканите имат клюнове, остри като нож. Глупавите тюлени се гмуркат от скалите в мръсночерна вода и лаят като полудели. Пазачите ги хранят с мъртви риби. Около басейна им се събира тълпа, предимно възрастни, някои – с деца. Отпред метална табелка предупреждава: МОНЕТИТЕ МОГАТ ДА УБИВАТ. АКО БЪДАТ ПОГЪЛНАТИ, ТЕ ЗАСЯДАТ В СТОМАХА НА ЖИВОТНИТЕ И ПРЕДИЗВИКВАТ ЯЗВИ, ИНФЕКЦИИ И СМЪРТ. НЕ ХВЪРЛЯЙТЕ МОНЕТИ В БАСЕЙНА! А какво правя аз? Хвърлям цяла шепа дребни монети в басейна, когато никой от пазачите не гледа насам. Не че мразя тюлените. Не ми харесва как хората се забавляват с тях. Очите на белия бухал са също като моите, особено когато ги разтвори по-широко. И докато стоя там и се взирам в него над рамките на тъмните си очила, между мен и птицата преминава нещо неизказано – някакво необичайно напрежение, опасен натиск, който предизвиква, подклажда и спомага за бързото осъществяване на онова, което ще последва.
В тъмното помещение, обитавано от пингвините, е хладно за разлика от влажния въздух навън. Пингвините в аквариума се плъзгат мързеливо под водата покрай стъклените стени, пред които се е събрала тълпа посетители. Пингвините върху камъните, извън водата, изглеждат потиснати, уморени и отегчени, непрекъснато се прозяват и само от време на време някой се протяга. Фалшиви пингвински звуци, вероятно магнетофонен запис, огласят помещението, някой е надул до краен предел озвучителната уредба, защото има много хора. Пингвините са готини. Дори забелязвам един, който много прилича на Крейг Магдърмот.
Детенце, което едва ли има и пет години, дояжда шоколадчето си. Майката му казва да хвърли опаковки и продължава разговора си с друга жена, която държи за ръка дете на приблизително същата възраст. Всичките гледат мръсносинята вода в аквариума на пингвините. Първото дете тръгва към тъмния ъгъл на отсрещния край на помещението, където стои кофата за боклук, зад която съм се спотаил. То се изправя на пръсти и внимателно пуска опаковката вътре. Прошепвам му нещо. Детето ме забелязва и замръзва на място, далеч от тълпата, леко уплашено и запленено. Издържам на погледа му.
– Искаш ли... сладкишче? – питам го и бръквам в джоба си.
То кимва с малката си главица нагоре, после надолу, бавно, но преди да може да отговори, вбесен от собствената си непредпазливост, измъквам ножа си и го наръгвам мигновено в гърлото.