Стъписано, момченцето полита назад и опира гръб на кофата за боклук, издава гъгнещи звуци като бебе, но не може да изпищи или да извика заради кръвта, която започва да блика от раната в гърлото му. Въпреки че ми се ще да видя как умира това дете, бутвам го на земята зад кофата за боклук с нехаен вид се смесвам с тълпата в помещението, докосвам по рамото едно красиво момиченце и с усмивка му посочвам един пингвин, който се готви за скок във водата. Ако човек се вгледа по внимателно, ще види ритащите детски крачета зад кофата. Наблюдавам майка му, която след малко забелязва отсъствието на сина си и започва да оглежда навалицата. Отново докосвам рамото на онова момиченце, а то ми се усмихва и ми се извинява, но така и не схващам за какво. Когато най-после майката го забелязва, тя не изпищява, защото вижда само крачката му, и решава, че детето просто на шега се е скрило от нея. Изглежда успокоена, че го е забелязала, и докато приближава кофата за боклук,го гълчи нежно:
– Хайде, миличък, на криеница ли ще си играем пък сега?
Но от мястото, където съм застанал, зад момиченцето, което се оказва чуждоземче, виждам много добре как майчиното лице побелява от страх. Тя мята чантата си на рамо, отмества кофата и вижда окървавеното лице на детето, което не може дори да отвори очи от заслепилата го кръв, стиснало гърлото си, подритващо вече едва-едва. Майката издава звук, който не мога да опиша – някакъв вой,който преминава в писък.
Когато се хвърля на пода до тялото, само няколко души се обръщат, а аз изведнъж се развиквам с топло съчувствие в гласа:
– Аз съм лекар, пазете се, аз съм лекар.
Падам на колене до майката, още преди да се е събрала любопитната тълпа, откъсвам ръцете ѝ от детето, което е легнало по гръб и се бори да си поеме дъх, а кръвта изтича равномерно от гърлото и напоява ризката му "Поло". Докато придържам главата му, като внимавам да не се изцапам с кръв, съвсем бегло през главата ми минава мисълта, че ако някой още сега позвъни където трябва или наблизо наистина имаше лекар, момченцето щеше да има добри шансове да оживее. Но вместо това аз държа безсмислено главата му, а майката – еврейска трътлеста повлекана, направила жалък опит да се поиздокара с джинси и пуловер на цветя, само пищи:
– Направете нещо, направете нещо!
Загледани в умиращото дете, и двамата не обръщаме внимание на хаоса, който започва около нас, хора се щурат насам-натам и крещят високо.
Макар отначало да съм напълно удовлетворен от действията си, внезапно ме обзема трагично отчаяние при мисълта колко нелепо е и колко безболезнено може да бъде отнет животът на едно дете. Това същество пред мен, малко, сгърчено и окървавено, няма всъщност никакво минало и на практика нищо не е изгубило. Колко по-лошо е (и по-приятно) да отнемеш живота на някого, който току-що е взел зрелостния си изпит, предстои му да създаде семейство, да има приятели, кариера, чиято смърт ще разстрои много повече хора с неограничени възможности за скърбене, отколкото безсмислената смърт на това все още неразвито дете. Изведнъж непреодолимо ми се приисква да намушкам и майката на детето, която е изпаднала в истерия, но само я шамаросвам грубо през лицето и ѝ изкрещявам да се успокои. Никой не ме поглежда с неодобрение заради това. Смътно осъзнавам, че в помещението става по-светло, отваря се някаква врата, появяват се служители на зоопарка, пазач, някой от туристите снима с фотоапарат, пингвините пищят зад нас и се блъскат подплашени в стъклената стена на аквариума. Някакъв полицай ме отстранява, макар да му се представих и на него като лекар. Някой изнася детето навън, слагат го на тревата и свалят ризката му. Момченцето отваря уста и умира. Налага се да обуздават майката.
Чувствам се празен, сякаш ме няма тук, дори пристигането на полицаите не ме плаши и не си тръгвам, а стоя с тълпата пред къщата на пингвините, с десетките други, които след известно време се разотиват един по един. Накрая и аз поемам по Пето авеню, изненадан, че толкова малко кръв е изцапала якето ми, и спирам на ъгъла с Петдесет и шеста улица пред сергия с шоколади, купувам си един с аромат на кокосов орех. Представям си постепенно разширяваща се дупка в слънцето и неизвестно защо това премахва напрежението, което ме връхлетя, когато за пръв път видях очите на белия бухал, и което се появи отново, след като изнесоха момчето от къщата на пингвините, а аз си тръгнах незаловен, с оплескани от кръв ръце.
Момичета
От около месец се появявам в службата от дъжд на вятър. Единственото, което ми се иска да правя, струва ми се, е да работя върху мускулите си, предимно да вдигам тежести, и да си запазвам маси в ресторанти, в които вече съм бил, а след това да отменям резервациите. Апартаментът ми вони на развалени плодове, но всъщност миризмата идва от месото, което изстъргах от главата на Кристи и поставих в стъклена купа "Марко" на полица до антрето. Самата глава, покрита с мозъчна каша, куха и с извадени очи, лежи в ъгъла на хола под пианото и смятам да я използвам за фенер на празника Вси светии. Заради вонята решавам да използвам апартамента на Пол Оуен за малката веселба, която съм планирал за довечера. Поисках жилището да бъде проверено за подслушвателни устройства и останах разочарован, защото не бе открито нито едно. Някой, с когото се свързах чрез адвоката си, ми съобщи, че Доналд Кимбол, частният детектив, разбрал отнякъде, че Оуен наистина бил в Лондон. Забелязали го два пъти във фоайето на хотел "Кларидж", по веднъж при шивач на Савил Роу и в новооткрит моден ресторант в Челси. Преди две вечери Кимбол отлетя за там, което означава, че вече никой не наблюдава апартамента, и ключовете, които откраднах от Оуен, все още вършат работа, та следобед отнесох там инструментите – бормашина, бутилка с киселина,пистолета за забиване на пирони, ножове и запалка"Бик". Наемам две компаньонки от престижна частна агенция, чиито услуги досега не съм ползвал. Плащам със златната кредитна карта "Американ Експрес" на Оуен, която, предполагам, не е под наблюдение, защото сега всички смятат, че той е в Лондон. Но платинената я държат под око. По ирония на съдбата (според мен) "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе за полезните съвети на принцеса Даяна към онези, които искат да бъдат красиви.
Полунощ е. Разговорът, който водя с двете момичета – много млади, русокоси мацета с големи цици, е кратък, тъй като едва успявам да удържам обърканата си природа.
– Та ти живееш в истински палат, господинчо – заключава едната от тях, на име Тори, впечатлена от смешно подреденото жилище на Оуен. – Това си е истински палат.
– Чак пък толкова – отвръщам, подразнен.
Докато забърквам питиетата от добре заредения бар-шкаф на Оуен, споменавам, че работя в "Пиърс енд Пиърс" на Уолстрийт. Това тях не ги интересува. Отново дочувам гласа на някоя от двете, която пита дали това не е магазин за обувки. Тифани пък разглежда списания отпреди три месеца, седнала на тапицирания с черна кожа диван под ивицата фалшива волска кожа. Изглежда, смутена, сякаш не разбира нещо. "Моли се, кучко, само се моли", мисля си и трябва да си призная, че е адски възбуждащо да подтикваш тези момичета да се унижават пред теб за дребни пари. Наливам им още по едно питие и споменавам между другото, че съм учил в "Харвард".
– Знаете ли какво е това? – питам след известна пауза. И направо съм шокиран, когато Тори отговаря:
– Запознах се служебно с един човек, който ми каза, че е учил там.
– Клиент ли беше? – любопитствам.
– А, не – стресва се тя. – да кажем, че беше познат по работа.
– Да не е бил сутеньор? – подпитвам пак и се случва най-ужасното.
– Е, нека си бъде познат по работа. – Тя спира, за да отпие от чашата си. – Каза ми, че е учил в "Харвард", обаче... аз не му повярвах. – Поглежда към Тифани, после към мен. Единодушното ни мълчание я насърчава да разказва и тя продължава с нелогично насечени изречения.