– А ти какво искаш да правиш, Бейтмън? – пита Макдърмот.
Замислен върху този въпрос, отнесен на хиляди мили от тук, му отговарям:
– Ще ми се...
– Да? ... – тръпнат и двамата в очакване.
– Ще ми се... да пръсна някоя женска физиономия с голяма, тежка тухла.
– Освен това – изпъшква Хамлин нетърпеливо.
– Окей, съгласен съм – казвам накрая. – "Бар Зевс".
– Сигурен ли си? Така ли се разбираме? "Бар Зевс"? – обобщава Хамлин с надежда.
– Пичове, вече съм напълно изтощен, за да се занимавам с това – признава си Макдърмот. – "Бар Зевс", добре,стига да е окончателно.
– Спокойно бе – казва Хамлин. – Аз ще се обадя да запазя маса.
Той се изключва и ни оставя с Макдърмот да чакаме на слушалките. Минава доста време, преди някой от нас да проговори.
– Абе, знаеш ли – обаждам се, – сигурно няма да ни се отвори парашутът за там.
– Тогава да опитаме в "Ем Кей", а? На тексасеца може да му хареса.
– Абе, Макдърмот, нали тексасецът няма да идва – напомням му.
– И без това не мога да отида в "Ем Кей" – изтърсва той, без да обясни защо.
– Не искам и да чувам за там. Чакаме още две минути да се обади Хамлин.
– Айде бе, какво направи този човек? – питам се на глас и в този момент прещракване ми показва, че някой ме търси по същата линия. Макдърмот също го чува и пита:
– Ще се обадиш ли?
– Чудя се.
Второ прещракване. Простенвам c досада и казвам на Макдърмот да не се изключва. Обажда се Жанет. По гласа ѝ личи, че е уморена и тъжна. Не ми се прехвърля на другата линия, затова я питам какво е правила снощи.
– След като трябваше да се срещнем ли? – пита тя укорително.
– Ъъ, да – отговарям след известно колебание.
– Завършихме в "Палейдиъм", който беше абсолютно празен. Пускаха хората безплатно – въздъхва тя. Видяхме четирима-петима души, не повече.
– Познати ли?
– Не... вътре... в клуба.
Тя нарочно разчленява думите, за да разбера колко е разстроена.
– Съжалявам – казвам накрая. – Трябваше... да върна едни видеокасети... – Тя мълчи многозначително. – Знаеш ли, щях да дойда, но...
– Не желая да говорим за това – прекъсва ме тя. – Какво ще правиш довечера?
Мълча и се чудя какво да ѝ отговоря, накрая признавам.
– "Бар Зевс" в девет. С Макдърмот. И Хамлин. Искаш ли да се видим там?
– Не знам – въздъхва тя и без следа от плахост ме пита: – А ти искаш ли да дойда?
– Трябва ли винаги да си толкова патетична? – отговарям ѝ с въпрос.
Тя ми затваря телефона. Прехвърлям се на другата линия.
– Бетмън, Бейтмън, Бейтмън, Бейтмън – мърмори Хамлин.
– Тук съм бе. Стига си опявал.
– Още ли ще се помайваме? – пита Магдърмот. Хайде, стига вече.
– Реших да ида на голф – осведомявам ги. – Отдавна не съм похващал стик.
– Заеби тоя голф, Бейтмън – съветва ме Хамлин. – Имаме запазена маса за девет в "Кактус"...
– И една резервация, която трябваше да отменим, ъъъ, я да видя... преди двайсет минути – напомня ни Макдърмот.
– Мамка му, Крейг! Отмени ги и двете сега – изпъшквам уморено.
– Ууу, не мога да понасям голф – обажда се Хамлин.
– Ти ги отмени – смее се Макдърмот.
– На чие име са? – питам съвсем сериозно.
След кратко мълчание Макдърмот отговаря тихичко: –Карутърс.
С Хамлин избухваме в смях.
– Наистина ли? – питам.
– Не можахме да се уредим за "Бар Зевс" – обяснява Хамлин. – Затова в "Кактус".
– Страхотно ще е – казвам съвсем обезсърчен. – Надявам се.
– Я се стегни – смее се Хамлин.
Нов сигнал ми показва, че пак ме търсят отвън на същата линия, и преди да съм решил дали да се обадя, или не, Хамлин решава въпроса вместо мен.
– Слушайте, пичове, ако не ви се ходи в "Кактус"...
– Чакай, търсят ме – прекъсвам го, – не се изключвайте.
Жанет рони крокодилски сълзи.
– На какво не си способен ти? – хленчи тя. – Кажи ми, има ли нещо, на което да не си способен?
– Жанет, сладурано – успокоявам я. – Чуй ме, моля те. В десет часа ще сме в "Бар Зевс". Това устройва ли те?
– Патрик, моля те. Устройва ме. Искам само да поговорим...
– Добре де, в девет, в десет, когато кажеш. Трябва да изключа. Хамлин и Макдърмот ме чакат на другата линии.
– Окей – подсмърча тя, посъвзела се. – Ще се видим там. Наистина съжа...
Превключвам линиите. Оттатък чака само Макдърмот.
– Къде е Хамлин?
– Откачи се. Щял да ни чака в девет.
– Чудесно – промърморвам. Май се навих
– Кой беше?
– Жанет.
Чувам леко изщракване, после още едно.
– На твоя ли беше или на моя? – пита Макдърмот.
– Мисля, че е твоят.
– Задръж, не изключвай.
Чакам и кръстосвам нетърпеливо кухнята на дължина. Макдърмот пак се включва.
– Ван Патън е. Включвам го към нашата линия.
Четири прещраквания и...
– Ей, Бейтмън – провиква се Ван Патън. – Къде си бе, пич?
– Моите почитания, господин Манхатън.
– Абе я кажи как трябва да се носи пояс на кръста?
– Днес ти си третият, който ми задава този въпрос, затова внимавай! – предупреждавам го аз.
Двамата започват да спорят дали Ван Патън може да стигне до девет часа в "Кактус". Преставам да слушам гласовете им и насочвам вниманието си към плъха, който купих (все още пазя онзи, който изскочи от тоалетната). В новата си стъклена клетка плъхът повдига онова, което е останало от напоеното му с киселина тяло, за да достигне съда за вода, който тази сутрин напълних с отровена "Евиан". Тази сцена ми се струва твърде жалка, а може би недостатъчно жалка. Не мога да реша. Изщракване за ново обаждане ме изважда от унеса, в който съм изпаднал, и казвам на Ван Патън и на Макдърмот да изчакат на линията.
Превключвам, изчаквам малко и обявявам:
– Говорите с дома на Патрик Бейтмън. Моля, оставен съобщението си след...
– О, за бога, Патрик, кога ще пораснеш? – протестира Ивлин. – Престани с тези детинщини. Не мога да разбери защо го правиш. Наистина ли мислиш, че така печелиш нещо?
– Как? – питам невинно. – Като се защитавам ли?
– Като ме тормозиш – цупи се тя.
– Скъпа – казвам ѝ.
– Да?
– Ти не знаеш що е това тормоз. Не знаеш за какво говориш. Изобщо си нямаш понятие.
– Моля те, смени темата! Минало-заминало. Кажи сега какви са ти плановете за довечера. Мислех си евентуално за вечеря в "Ти Ди Кей" около девет, а, какво ще кажеш?
– Ще вечерям сам в "Харвард Клуб".
– О, я не ме будалкай! – възмущава се Ивлин. – Знам, че ще вечеряш в "Кактус" с Хамлин и с Макдърмот.
– Откъде разбра? – питам, без да се притеснявам, че ме хваща в лъжа. – Освен това не сме в "Кактус", а в "Бар Зевс"
– Току-що говорих със Синди.
– Мислех, че Синди ще ходи на някаква благотворителни вечеря за дървета, храсти и други подобни боклуци.
– О, не, не. Това е идната седмица. Искаш ли да отидем?
– Изчакай така.
– Превключвам на линията с Крейг и с Ван Патън.
– Бейтмън? – пита Ван Патън. – Какво става бе, мамка му?
– Откъде знае Синди, че ще вечеряме в "Кактус"?
– Сигурно Хамлин ѝ е казал – гадае Макдърмот. – Не знам. Защо?
– Защото сега и Ивлин знае.
– Кога Волфганг Пък ще открие ресторант в този шибан град? – пита ни Ван Патън.
– Абе Ван Патън на третата дузина бири ли е, или още се бори с първата? – Въпросът ми е към Макдърмот.
– Това, което всъщност питаш, Патрик, е да изключим ли жените, или не. Правилно ли съм разбрал?
– Едно нещо може много бързо да бъде превърнато в нищо – предупреждавам. – Това е, което имам да кажа.
– Дали да поканиш Ивлин, нали това искаш да знаеш?
– Не. Не бива.
– Ей, ама аз исках да взема с мен Елизабет – вметва Ван Патън боязливо (уж боязливо де).
– Не! – отсичам. – Никакви жени!
– Че какво ѝ е на Елизабет? – пита Ван Патън.
– Да, какво ѝ е? – повтаря Макдърмот.
– Ами такова – идиотка е. Не, много е интелигентна. Не мога да кажа точно. Не я кани.