Ван Патън помълчава и констатира:
– Усещам, че работата отива към провал.
– Добре, щом Елизабет не става, какво ще кажете за Силвия Джоузефс? – предлага Макдърмот.
– О, неее, много е дърта за чукане – протестира Ван Патън.
– Как бе? – възмущава се Макдърмот. – На двайсет и три е.
– Двайсет и осем – поправям го.
– Айде бе? – угрижено пита Макдърмот след кратко мълчание.
– Честен кръст.
– Майко мила! – е единственото, което може да каже Макдърмот.
– Лелеее, забравих – плясвам се по челото. – Поканих Жанет.
– А, виж, това маце можем да го поканим – похотливо отбелязва Ван Патън.
– Защо такова готино гадже като Жанет се мъкне с теб, а, Бейтмън? – интересува се Макдърмот. – Защо изобщо се е захванала с теб?
– Обличам я в кашмир. Много кашмир – промърморвам. – Ей, трябва да ѝ се обадя да не идва.
– А не забравяш ли и нещо друго? – подхвърля Макдърмот.
– Какво бе? – замислям се дълбоко.
– Ивлин дали все още чака на другата линия?
– Ама че съм пън – извиквам. – Чакайте така.
– Защо ли изобщо се занимавам с вас? – чуди се Макдърмот.
– Доведи Ивлин – провиква се Ван Патън. – Нея също си я бива! Да дойде в "Бар Зевс" в девет и половина.
– Добре, добре – отвръщам, преди да превключа на другата линия.
– Изобщо не съм очарована, Патрик – жалва ми се Ивлин.
– Какво ще кажеш да се видим в девет и половина в "Бар Зевс"? – предлагам ѝ.
– Може ли да доведа Сташ и Вандън? – пита тя кротко.
– Онази с татуировката ли?
– Не – въздъхва Ивлин. – Няма татуировка.
– Не става.
– Но, Патрик – примолва се тя.
– Слушай, късмет имаш, че изобщо си поканена, така че...
Следва мълчание, през което не чувствам никакво неудобство.
– Хайде, ще се видим там – приключвам. – Съжалявам.
– Добре – отвръща тя смирено. – Девет и половина?
Превключвам линиите и прекъсвам Ван Патън и Макдърмот по средата на обсъждане на въпроса дали син костюм е равностоен заместител на тъмносин блейзер.
– Ало? Млъквайте! Ще ми отделите ли малко внимание?
– Да, да, да – въздъхва Ван Патън отегчено.
– Ще се обадя на Синди да убеди Ивлин да не вечеря с нас – обявявам.
– Че защо изобщо си я канил бе? – пита един от тях.
– Майтапихме се, идиот такъв – добавя другият.
– Ъъ, уместен въпрос – признавам. – Ммм, чакайте така.
Набирам номера на Синди, който откривам в електронното си тефтерче. Тя вдига слушалката, след като проверява кой се обажда.
– Здравей, Патрик.
– Синди, ще ми направиш ли една услуга?
– Хамлин няма да вечеря с вас – заявява тя. – Опта се да ви се обади, но телефоните ви дават непрекъснато заето. Нямате ли сигнализатор за повикване?
– Естествено, че имаме. За какви ни смяташ? За варвари ли?
– Хамлин няма да дойде – повтаря тя троснато.
– Какво ще прави? Да не си смазва макарите?
– Излиза с мен, господин Бейтмън.
– Ами какво стана с твоите, ъъъ, бенефисни храсталаци?
– Хамлин се е объркал.
– Тиквичке... – казвам.
– Какво?
– Тиквичке, избрала си за гадже пълен мухльо.
– Благодаря, Патрик. Много си мил.
– Тиквичке – предупреждавам я, – ходиш с най-големия дървеняк в Ню Йорк.
– Няма смисъл да ми го казваш, аз си го знам – прозява се тя.
– Тиквичке, хванала си се с един клатикурчо.
– Знаеш ли, че Хамлин има шест телевизора и седем видеоапарата?
– Използва ли машината за гребане, която му уредих?
– Не я е докоснал.
– Кажи ми сега, тиквичке, не е ли клатикурчо?
– Престани да ми викаш "тиквичке" – сърди се тя.
– Слушай, Синди, ако беше чела повече или... – Млъквам, не особено уверен в това, което искам да кажа. – Виж какво, ще се случи ли нещо тази вечер? Нещо не толкова... шумно.
– Какво искаш, Патрик? – въздъхва тя.
– Искам само мир, любов, приятелство, разбиране – изреждам с безизразен глас.
– Какво искаш? – повтаря тя.
– Защо двамата не дойдете с нас?
– Имаме други планове.
– Да, но Хамлин запази проклетата маса! – извиквам разярен.
– Ами тогава вие се възползвайте от нея.
– Защо не дойдете и вие? – питам сладострастно. – Защо ще се излагаш с тъпия клатикурчо в "При Хуанита" или където и да е другаде?
– Мисля, че закъснявам за вечеря. Извини ме пред пичовете.
– Ама ние отиваме в "Кактус", а не в "Бар Зевс" – млъквам объркан. – Не, не, в "Кактус".
– Там ли ще ходите наистина? – пита тя.
– Защо?
– Ами и първолаците знаят, че това заведение отдавна не е модно.
– Но резервацията ни я натресе твоят Хамлин! – изкрещявам.
– Там ли е запазил маса?
Става ѝ забавно.
– Преди сто години!
– Слушай, трябва да се дооблека.
– Пука ми жилетката!
– Е, не се стягай чак толкова де! – съветва ме тя и затваря.
Пак превключвам линиите.
– Бейтмън, знам, че може да ти прозвучи абсурдно – уведомява ме Макдърмот, – ама работата става ялова.
– Не съм навит за "Мексиканеца" – заявява Ван Патън.
– Чакайте бе, какъв "Мексиканец"? – обаждам се. – Не говорехме ли за "Бар Зевс"? Или съвсем съм превъртял?
– Не си бе, кретен такъв – успокоява ме Макдърмот. – Не можахме да се уредим в "Бар Зевс". Затова сме в"Кактус". В девет.
– Ама не ми се ходи в "Мексиканеца" – опява Ван Патън.
– Но ти запази маса там, нали? – заяжда го Макдърмот.
– И на мен не ми се ходи там – добавям. – Защо точно в "Мексиканеца"?
– Абе то не е мексиканският "Мексиканец" – обяснява Макдърмот. – Сега е напълно подновен, пак си има южняшка кухня. Горе-долу същата работа. Чакайте така. Търсят ме.
Той изключва, на линията оставаме двамата с Ван Патън.
– Бейтмън – признава си той, – еуфорията ми бързо се изпарява.
– За какво говориш?
Всъщност се чудя къде определих среща на Жанет и Ивлин.
– Дай да променим мястото – предлага ми той.
– Къде?
– В "1969" – изкушава ме той. – Мммм? Какво ще кажеш.
– Там бих отишъл с удоволствие – признавам си.
– Какво да правим? – пита той.
– Обади се веднага да запазиш маса. Незабавно.
– Окей. За колко души? Трима? Петима?
– Петима-шестима.
– Добре, чакай.
Тъкмо се изключва, и се включва Макдърмот.
– Къде е Ван Патън? – пита той.
– Отиде човекът да пусне една вода – отвръщам му.
– Защо не искаш да ходиш в "Кактус"?
– Защото ме е обхванал екзистенциален страх – пързалям го.
– И смяташ това за достатъчна причина? – чуди се той – за мен не е.
– Ало? – включва се отново Ван Патън. – Бейтмън?
– Е? – питам го. – И Макдърмот се появи.
– Показаха ни среден пръст, Хосе.
– Да им го начукам отзад!
– Какво става бе? – пита Макдърмот.
– Е, пичове, ще ядем ли мексикански специалитети, или не? – интересува се Ван Патън.
– Аз съм почти навит – признава си Макдърмот.
– Бейтмън? – пита ме Ван Патън.
– Допи ми се бира, но предпочитам да не е мексиканска.
– Мамка му – ругае Макдърмот. – Пак ме търсят. Чашите.
Изключва се. Ако не се лъжа, часът е вече осем и половина.
Минава около час. Ние все още обсъждаме. Отменихме резервацията в "Кактус" и сигурно вече са я дали на друг. В объркването си се обадих да отменя резервация в "Бар Зевс", каквато всъщност не сме правили. Жанет е излязла и не мога да я открия в дома ѝ. На всичкото отгоре не се сещам къде тупнах среща на Ивлин. Ван Патън, който междувременно вече гаврътна две водки "Абсолют", ме подпитва за детектива Кимбол, за какво сме разговаряли с него. Единственото, което се сещам, е, че сме си бъбрили как хората ей така пропадат в цепнатини и изчезват.
– Ти приказва ли с него? – питам го.
– Да, да.
– Каза ли ти какво е станало с Оуен?
– Ами изчезнал. Ей така. Пфу, и го няма. – Чувам, че отваря хладилника. – Някакъв инцидент или нещо такова. Никой нищо не знае. Властите също са в неведение.