– Да – промърморвам. – Много съм притеснен от това.
– Абе, Оуен беше малко... не знам.
Чувам как си отваря бира.
– Какво друго му каза?
– А, нищо особено – въздъхва той. – Че носи жълти и кафяви вратовръзки. Че обядва в "21". Че всъщност не е арбитражьор, както разправяше Тимбъл, а оператор на сливания. Такива неща.
– Друго каза ли му?
– Чакай да си помисля. А, че не носи тиранти. Само колани. Че се е отказал от кокаина. Че е бираджия. И ти ги шиеш тия работи, Бейтмън.
– Той беше кретен. А сега е в Лондон.
– Мамка му! Компетентността май не е на мода – възмущава се той.
Включва се Макдърмот:
– Окей. Та значи къде отиваме?
– Колко е часът? – пита Ван Патън.
– Девет и половина – отговаряме му в хор.
– Чакай бе, какво стана с "1969"? – питам Ван Патън.
– Какво да стане? – чуди се Макдърмот.
– Ами не си спомням.
– Абе нали ти казах, не приемат резервации – напомня ми Ван Патън.
– Можем ли да се върнем в "1500"? – питам.
– Вече е затворен! – изкрещява Макдърмот. – Кухнята не работи, ресторантът е затворен. Край. Трябва да ходим в "Кактус"
Мълчание.
– Ало? Ало? Тук ли сте бе, пичове?
– Да, и си носим топките.
Разсмивам се.
– Много ви е смешно, ама... – предупреждава ни Макдърмот.
– О, така ли? Какво ще ни направиш? – дразня го.
– Пичове, просто се изнервям, когато не можем да си запазим маса преди, ъъъ, полунощ.
– Сигурен ли си за "1500"? – питам го. – Не ми се вярва толкова рано да пускат кепенците.
– О, не, те вас ще чакат! – изкрещява Макдърмот. – Забравете за там! Защо ли, ще попитате? Ами защото вече е затворено. Затова. Защото не приемат повече резервации. Схващате ли, или още трябва да ви повтарям?
– Добре де, не се впрягай толкова – успокоява го Ван Патън. – Ще отидем в "Кактус" и... толкова.
– Имаме запазена маса там отпреди десет, не, отпреди петнайсет минути – обявява Макдърмот.
– Да, ама мисля, че я отказах – обаждам се и глътвам още един ксанакс.
– Аз я ангажирах отново – признава си Макдърмот.
– Без тебе сме за никъде – хваля го.
– В десет съм там – твърди Макдърмот.
– Като мина през автомата за пари, някъде за петнайсетина минути ще стигна – добавя Ван Патън бавно, сякаш изчислява минутите.
– Някой от вас сеща ли се, че Жанет и Ивлин ще ни търсят в "Бар Зевс", където ни показаха среден пръст? Май сте забравили, а? – питам ги.
– Ама "Бар Зевс" е затворен, а на всичкото отгоре отменихме там резервация, която не бяхме правили – припомня ми Макдърмот и едва сдържа гнева си.
– Да, ама май казах на Жанет и на Ивлин да идат там.
Изтъръпвам, ужасен от това, което може да се случи.
След известно мълчание Макдърмот ме предупреждава:
– Абе ти май си търсиш белята?
– А, търсят ме – извиквам. – Е, сега вече се усрахме. Колко е часът? Ужас, търсят ме.
– Сигурно е някоя от двете – радостно възкликва Ван Патън.
– Изчакайте – смутолевям.
– Късмет – пожелава ми Ван Патън, преди да изключа.
– Ало? – опипвам почвата. – Свързахте се с дома на...
– Аз съм! – изкрещява Ивлин, шумът почти я заглушава.
– О, здрасти – отговарям нехайно. – Какво става?
– Ще ти кажа аз какво става. Защо си още у дома?
– Откъде се обаждаш? – питам добронамерено.
– От "Кактус" – изсъсква тя.
– Какво правиш там?
– Каза ми че ще се срещнем тук, това правя. Пазя ти проклетата маса.
– О, страшно съжалявам. Забравих да ти кажа.
– Какво забрави да ми кажеш?
– Че няма... – преглъщам тежко и затварям очи – да ходим там.
– Добре, а коя, по дяволите, е Жанет?
– O, сигурно се забавлявате двечките – избягвам въпроса ѝ.
– Не, не се забавляваме.
– Защо? – питам. – Скоро... и ние ще дойдем.
– Защото всичко това ми се струва... не знам... някак нередно! – вика тя.
– Слушай, ще ти звънна след малко.
Приготвям се уж да запиша номера на телефона.
– Няма да можеш – отбелязва тя нервно и глухо.
– Защо? Стачката на телефонистите свърши – опитвам се да се пошегувам.
– Защото зад мен е Жанет и чака да освободя телефона за да се обади – обяснява ми Ивлин.
Мълча доста време.
– Патрик?
– Ивлин, не се притеснявай. Тръгвам незабавно. След малко всички ще сме там. Обещавам.
– Божичко...
Превключвам линиите.
– Пичове, пичове, насирация! До гуша съм в лайната. И вие май също. Как ще се оправям, не ми е ясно – избърборвам, обзет от паника.
– Какво е станало? – пита някой от двамата.
– Жанет и Ивлин са в "Кактус".
– А така! – съкрушено казва Ван Патън.
– Нали знаете, пичове, не че не мога да си вкарам свирката повторно в нечия путка, обаче...
– Всички знаем за твоята свирка, Бейтмън – прекъсва ме Макдърмот. – Стига си се хвалил.
– Какво се опитва да ни каже той? Че му е голяма патката ли? – Ван Патън пита Крейг.
– Абе не съм много сигурен – отвръща му Макдърмот. – Това ли се опитваш да ни кажеш, Бейтмън?
Замислям се, преди да отговоря.
– Е... не е точно това – започвам колебливо.
Някой пак звъни.
– Добре де, колкото за пред хората, ще се правя, че ти завиждам – опитва се да остроумничи Макдърмот. – Сега къде? Лелеее, колко е часът бе?
– Вече няма значение. Мозъкът ми се размекна. Толкова съм гладен, че се тъпча с овесени ядки от една кутия. Някой пак ме търси по телефона.
– Може би все пак ще се уредим с малко дрога.
– Звънни на Хамлин.
– Стига бе! Няма кенеф в тоя град, от който да не излезеш с грамче в джоба. Така че не се притеснявай.
Някой да е чул за сделката на "Бел Саут" с безжичните телефони?
"Шоуто на Пати Уинтърс" утре е със Спъдс Макензи.
Момиче
В сряда вечер довеждам още едно момиче, с което се запознах в "Ем Кей" и което смятам да изтезавам и заснема с видеокамерата. Седи на дивана в хола на апартамента ми и остава безименно за мен. На стъклената масички е поставена полупразна бутилка шампанско "Кристал". Натискам бутони и местя плъзгачи, които задействат стереоуредбата "Вурлицер". По едно време тя пита:
– Каква е... тази миризма тук?
– На умрял... плъх – измънквам под носа си и разтварям прозорците и плъзгащата се стъклена врата, която води към терасата.
Средата на есента е и нощта хладенее, а тя е облечена леко, но изпива още една чаша "Кристал", която я стопля достатъчно, за да може да ме попита какво работя. Kaзвам ѝ, че съм завършил "Харвард", после съм започнал paбота на Уолстрийт, в "Пиърс енд Пиърс".
– Какво е това? – пита тя и не мога да определя шегува ли се, или наистина не знае.
С гръб към нея, докато оправям новата картина на Оника на стената, преглъщам тежко и отговарям:
– Ъъ, магазин... за обувки.
Шмръкнах малко кокаин, който намерих в аптечката в банята, след като се върнахме тук, и шампанското поукроти действието му, но не значително. В "Шоуго на Пати Уинтърс" сутринта показаха машина, чрез кои то хората могат да разговарят с мъртъвци. Момичето е с вълнено сако и пола, блуза от копринен жоржет, обеци от слонова кост "Стивън Дуек" и къса жакардова жилетка, всичко... откъде ли? Сякаш от "Шаривари".
В спалнята тя е съвсем гола и смуче члена ми. Както съм се изправил над нея, го изваждам от устата ѝ и започвам да я шибам с него през лицето, стиснал здраво косата ѝ с една ръка. Наричам я "мръсна, долна пачавра" и това я възбужда още повече. Започва да разтрива с пръсти клитора си и гъделичка с език топките ми.
– Така харесва ли ти? – пита ме.
– Ъхъ – отговарям и дишам тежко.
Гърдите ѝ са стегнати, пълни и твърди, зърната им са набъбнали. И докато тя едва не се задушава от члена ми, с който грубо я чукам в устата, навеждам се да ги стисна. После, когато я чукам, след като съм заврял в ануса ѝ изкуствения член и съм го вързал, дера с нокти циците ѝ и тя ме предупреждава да спра. Преди това вечерях с Жанет в нов северно-италиански ресторант, недалеч от Сентръл Парк, който се оказа доста скъп. Бях облечен в костюм от "Едуард Секстън" и с тъга си мислех за къщата на семейството ми в Нюпорт. След като изпратих Жанет до дома ѝ, се отбих в "Ем Кей", където бе организирано събиране на пари за нещо, свързано с Дан Куейл, когото дори не харесвам. Момичето, дето чукам, само дойде при мен на дивана, където чаках да се освободи маса за билярд.