– Божичко! – изпищява сега.
Възбуден съм и я удрям през лицето, после леко щипвам устата ѝ, целувам я силно и хапя устните ѝ. Обземат я страх, ужас и смут. Връвта се скъсва и изкуственият член се измъква от ануса ѝ, докато тя се опитва да ме отблъсне. Претърколвам се, уж че я оставям да се измъкне, но докато събира дрехите си и мърмори колко "ненормално копеле" съм бил, скачам върху нея като чакал, с пяна на устата. Тя плаче истерично, извинява се, моли ме да не я бия, хълцаща, прикрила вече срамежливо гърдите си. Но дори риданията ѝ не могат да ме трогнат. Почти не изпитвам съжаление, когато я напръсквам с киселина. Още по-малко, когато блъскам главата ѝ четири-пет пъти в стената, докато изгуби съзнание. На стената остава малко петно, по което се полепват косми от косата ѝ. Тя се свлича на пода, а аз отивам в банята и шмръквам още малко от второкачествения кокаин, който ми бяха пробутали в "При Нел" или в "О Бар" предната вечер. Звъни телефон, секретарят приема разговора. Наведен ниско над едно огледало, изобщо не обръщам внимание на съобщението, което ми оставят, не си правя дори труда да го прослушам.
По-късно тя е просната по гръб на пода, гола, ръцете и краката ѝ са вързани за железни пръти, прикрепени към дъски с метални тежести. Дланите ѝ са простреляни с пирони, а краката са максимално разтворени. Под задника ѝ е подложена възглавница, а путката ѝ е намазана със сирене "Бри", част от което е напъхано във вагиналната кухина. Тя идва в съзнание и ме забелязва. Застанал над нея, гол, си представям как жестокостта ми я изпълва с умопомрачаващ ужас. Разположил съм тялото точно пред новия телевизор "Тошиба". На видеото съм пуснал касета със запис на последното ми издевателство над момиче. На екрана съм облечен в костюм "Джоузеф Aбyд", с вратовръзка "Пол Стюарт", обувки "Джей Крю" и жилетка от италиански моделиер; коленичил съм на пода до трупа и ям от мозъка на момичето, настървено, гладно, почти се задавям, после поръсвам с някакъв сос парченцата розова тъкан.
– Виждаш ли? – питам момичето пред телевизионния екран. – Виждаш ли това? Гледай, гледай...
Опитвам се да я поизтезавам с бормашината. Пъхвам бургията в устата ѝ, но тя е достатъчно силна, за да стисне зъби, и въпреки че бургията бързо изяжда зъбите ѝ, става ми безинтересно. Повдигам главата ѝ с уста, от която текат струйки кръв, и я карам да доизгледа видеозаписа докрай. И докато пред очите ѝ момичето от екрани кърви от всички възможни отверстия на тялото, надявам се да осъзнае, че това, така или иначе, ще я сполети. Че животът ѝ ще свърши тук, на пода в апартамента ми, със заковани ръце, със сирене и начупени стъкла в путката, с разбита и кървяща глава. Дори да беше направила друг избор – да бе отишла в "При Нел", "Индокитай", "Марс" или "О Бар" вместо в "Ем Кей", да бе отказала да се качи с мен в таксито, – всичко това пак щеше да се случи. Щях да я намеря. Такъв е животът на тази земя. Решавам да не се занимавам със снимки тази нощ.
Опитвам се да напъхам във влагалището ѝ пластмасова тръба от разглобената система за хранене в стъклената клетка на плъха. Разпъвам с пръсти срамните ѝ устни около ръба на тръбата, която въпреки че е намазана със зехтин, не влиза навътре. В това време от тонколоните на стереоуредбата се лее песента The worst that could happen на Франки Вали. Подсвирквам си небрежно мелодията, докато се опитвам да вкарам тръбата в путката на тази мръсница. Накрая поливам чатала ѝ с киселина и след малко изядената от нея плът отваря място и тръбата влиза безпрепятствено.
– Надявам се, че те боли – казвам ѝ.
Плъхът се блъска бясно в стените на стъклената клетки, докато го пренасям от кухнята в хола. Отказваше да яде онова, което остана от другия плъх, дето му го купих да си играе с него, а сега е мъртъв и се разлага в единия крий на клетката. (През последните пет дни нарочно не съм го хранил.) Оставям стъклената кутия на пода до момичето и навярно от миризмата на сиренето плъхът сякаш побеснява – бяга в кръг, скимти, опитва се да прехвърли тялото си през ръба, но е твърде омаломощен от глад. Не се налага да го насочвам и закачалката за дрехи, която бях приготвил за тази цел, остава неизползвана. Тя още е в съзнание, когато животното лесно се шмугва в тръбата и постепенно тялото му – разтърсвано от трескавото ядене напълно изчезва вътре. Отвън остава само опашката му. Измъквам тръбата от момичето и плъхът остава в капан. Много скоро се скрива и опашката му. Писъците на момичето са неописуеми.
Още отсега мога да кажа, че това ще е изключително ненужна и безсмислена смърт, но аз съм свикнал с ужаса. Дори когато е в най-чист вид, както сега, той не ме притеснява, нито ме разстройва. Не изпитвам скръб и за да покажа това на самия себе си, наблюдавам минута-две как плъхът шета из вътрешностите ѝ. Уверявам се, че тя все още е в съзнание – главата ѝ се тресе от болка, очите ѝ ще изскочат от ужас, вземам електрически трион и само след секунди разрязвам с него момичето на две. Ревящите му зъби минават през кожата, мускулите, ставите и костите толкова бързо, че тя остава жива достатъчно дълго време, за да види как отделям краката от тялото ѝ и ги вдигам пред очите си като трофеи, от които тече кръв. Очите ѝ остават отворени още минута, отчаяни и блуждаещи, после се затварят, а преди да умре, ръгвам в носа ѝ нож острието му излиза чак през кожата на челото, накрая отрязвам костта на брадичката. Останала е само половин уста и я чукам веднъж, втори, трети път. Без да ме интересува жива ли е или мъртва, най-после пускам в действие пръстите си и изчовърквам очите ѝ. Плъхът се показва навън с главата напред (чудно как се е обърнал вътре) и също е целият в кръв (освен това трионът е отрязал половината му опашка), давам му допълнително сирене, но когато го изяжда, решавам, че му е време да умре, и го убивам, като го стъпквам с крака. По-късно едното бедро на момичето се озовава във фурната, пече се. Кристалният пепелник "Стюбен" е пълен със снопчета косми от слабините ѝ, които запалвам. Изгарят много бързо.
Друг нов ресторант
За известно време съм способен да бъда поне наполовина весел и мога да излизам навън, затова приемам поканата на Ивлин за вечеря през първата седмица на ноември в "Люк" – нов и супершикозен китайски ресторант, в който (много странно) предлагат и креолска кухня. Масата ни е добра (направих резервацията от името на Уинтъргрийн – стар номер, но върши работа) и се чувствам уталожен, спокоен, въпреки че седналата срещу мен Ивлин ми разправя за някакво огромно яйце "Фаберже", което видяла да се търкаля из фоайето на "Пиер", или някаква подобна тъпотия. Служебният банкет по случай Вси светии се състоя миналата седмица и аз отидох, маскиран като масов убиец, което личеше от табелката на гърба ми, на която пишеше: МАСОВ УБИЕЦ (надписът бе далеч по-безобиден от онзи, който бях подготвил по-рано – УБИЕЦ КРЪВОПИЕЦ), а под тези две думи с кръв бях написал "Да, това съм аз". Костюмът ми бе целият в петна кръв, някои от които фалшиви, а повечето – истински. В едната си ръка стисках кичур от косата на Виктория Бел, а до бутониерата си (с малка бяла роза) бях закачил истинско кокалче от пръст, почистено от плътта след сваряване. Въпреки че по-добър от моя костюм нямаше, първата награда в конкурса бе дадена на Крейг Макдърмот. Той се появи, предрешен като Иван Боески[27], което ми се стори малко нечестно, защото много хора си мислеха, че миналата година съм бил маскиран като Майкъл Милкен[28]. В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта разговаряха за аборти в домашни условия.