Първите пет минути на масата минават нормални, после пристигат питиетата и аз инстинктивно посягам към чашата, но се свивам всеки път, когато Ивлин заговори. Забелязвам, че тази вечер тук е Сол Стайнбърг, ала не казвам на Ивлин.
– Да вдигнем ли тост? – предлагам.
– О? Че за какво? – измънква тя без особен ентусиазъм и проточва врат, за да огледа по-добре чистия, бял и полуосветен ресторант.
– За свободата? – питам уморено.
Но тя не ме слуша, защото някакъв английски копелдак облечен във вълнен костюм, с жилетка, памучна риза, кожени обувки и копринена вратовръзка – всичко от "Гарик Андерсън", когото Ивлин, след едно скарване с мен в "О Бар", посочи и нарече "страхотен мъж", а аз го определих като "джудже", приближава до нашата маса и започва открито да флиртува с нея. Направо ми призлява при мисълта, че тя навярно иска да ме накара да я ревнувам от този дървеняк, ала накрая аз се смях последен, когато той я попита дали все още работи в "онази художествена галерия на Първо авеню", а Ивлин, явно засегната, с посърнало лице му заобяснява, че се е припознал, и след няколко неловки извинения онзи се разкара. Тя се нацупва, отваря менюто и веднага сменя темата на разговора, без да ме поглежда.
– Абе какви са тия тениски, които виждам навсякъде? – пита ме тя. – Носят ги из целия град. Виждал ли си ги? С надпис: "Перуката значи смърт". Тия хора да не са про въртели от жегата? Или аз нещо не съм разбрала? За какво говорехме?
– Не, не си видяла добре. На тях пише: "Науката значи смърт" – въздъхвам и затварям очи. – Само ти можеш ди сбъркаш "перука" с "наука".
Докато говоря, без изобщо да мисля какво казвам, махвам с ръка на един по-възрастен мъж на бара, чието лице е в сянка, познавам го всъщност само по физиономия, но въпреки това той вдига към мен чашата си с шампанско и ми се усмихва, което ме успокоява.
– Кой е този? – чувам гласа на Ивлин.
– Един приятел.
– Не го познавам. От "Пи енд Пи" ли е?
– Няма значение – въздъхвам.
– Но кой е той, Патрик? – упорства тя, любопитството ѝ е раздразнено повече от нежеланието ми да отговоря, отколкото от това, че не знае името на човека.
– Защо питаш?
– Кой е де? Кажи ми.
– Приятел – процеждам през зъби.
– Патрик, как се казва? Не беше ли у нас на коледния ми купон?
– Не, не е бил – отвръщам, а пръстите ми барабанят по масата.
– Той не е ли... Майкъл Джей Фокс? – поглежда ме тя косо. – Онзи, актьорът?
– Едва ли. – Това вече ме изнервя. – Щом искаш толкова да знаеш, името му е Джордж Левантер[29] и не играе главната роля в "Тайната на успеха ми"[30].
О, колко интересно! – заключава тя и отново забива поглед в менюто. – Та за какво говорехме?
Напрягам паметта си.
– Май за жегата. Не знам – въздъхвам. – Ти си гукаше с онова, "джудже".
– Патрик, Иън не е нисък.
– Да, Ивлин, той е необикновено нисък. Сигурна ли си дали пък той не беше на коледния ти купон – тук снижавам глас – и не разнасяше ордьоври?
– Престани да наричаш Иън, джудже". – Тя оправя салфетката върху скута си. – Да знаеш, че няма да търпя това – добавя шепнешком, без да ме поглежда.
Не мога да сдържа кикота си.
– Хич не е за смях, Патрик.
Да, ама нещо много набързо го отпрати – напомням ѝ.
– А ти какво очакваше, да съм поласкана ли?
В гласа ѝ има горчивина.
– Слушай, скъпа, опитвам се да разговаряме като хора, но ти правиш всичко възможно да провалиш yсилията ми.
– Добре, престани – отвръща тя пренебрежително. Уу, я виж, Робърт Фаръл.
След като му махва с ръка, тя тайно ми го показва и наистина Боб Фаръл, когото всички харесват, е седнал на маса в северната част на ресторанта до прозореца, което вътрешно ме подлудява.
– Много добре изглежда – възхищава му се Ивлин само защото забелязва, че гледам замечтано двайсетгодишното маце с него, и за да е сигурна, че съм я чул, изчуруликвам заядливо: – Надявам се, че не ревнуваш.
– Красив е – признавам. – Прилича на глупак, но е красив.
– Не бъди гаден. Много е красив. Защо и ти не си направиш такава прическа?
До това предложение разговарях механично, като едва-едва обръщах внимание на Ивлин, но сега питам, обзет от паника:
– Какво ѝ е на косата ми? – За секунди само гневът ми нараства четворно. – Какво, по дяволите, ѝ има, а? – докосвам леко косата си.
– Нищо – отговаря тя, забелязала раздразнението ми. – Просто така, предлагам ти само. Косата ти изглежда наистина... наистина страхотно.
Опитва се да се усмихне, но успява само да покаже загриженост от зачервеното ми от гняв лице.
Здрава глътка – почти половин чаша от уискито, ме успокоява достатъчно, за да погледна към Фаръл и да отбележа саркастично:
– Какво шкембе е отпрал обаче. Ужас!
Ивлин също оглежда Фаръл.
– Ами. Няма шкембе.
– Как да няма. Я виж. И това ако не е шкембе...
– Така изглежда, защото е седнал – раздразнено казва тя. – Ама че си...
– Но това си е шкембе, Ивлин.
– Ти си луд – махва тя с ръка. – Пълно куку.
– Ивлин, та той едва ли има трийсет години.
– И какво от това? Не всички вдигат гири като теб.
Тя отново забива нос в менюто.
– Аз не вдигам гири – въздъхвам.
– Иди и му тресни един в носа, та да видят всички колко си силен – казва тя пренебрежително. – Хич не ме инсресува.
– Не ме изкушавай – предупреждавам я и като поглеждам още веднъж към Фаръл, промърморвам: – Ама че смотаняк.
– О, Патрик, престани. Не разбирам защо се нервираш – сърди се тя, зачетена в менюто. – Омразата ти е неоснователна. Май наистина си мръднал.
– Виж му само костюма – не се сдържам да отбележа. – Погледни го какво е навлякъл.
– И какво от това, Патрик?
Тя прелиства една страница, вижда, че на гърба ѝ няма на- писано нищо, и се връща пак на предишната.
– Не му ли е минавало през ума, че такъв костюм може да предизвика отвращение?
– Държиш се като ненормален, Патрик.
Тя поклаща глава, докато проучва списъка на вината.
– Мамка му, Ивлин! Какво е това държиш се като? Аз съм си стопроцентово ненормален.
– Затова ли си толкова войнствено настроен? – пита тя.
– Не знам – свивам рамене.
Както и да е, щях да ти разправям какво се случи с Мелания и Тейлъри... – Тя забелязва нещо и добавя още в същото изречение: – Престани да зяпаш в бюста ми, Патрик. Гледай мен, не бюста ми. Та така, Тейлър Грасгрийн и Мелания били... Познаваш я Мелания, учила е в "Суийт Брайър". Нали баща ѝ държи всички банки в Далас. А Тейлър е завършил "Корнел". Та двамата трябвало да се срещнат в "Корнел Клуб", а за седем имала запазена маса в "Мондриан". Той бил облечен... – Тя сеща за нещо и спира. – Не, в "Лебеда". Трябвало да вечрят в "Лебеда" и Тейлър бил... Господи, не, в "Мондриан" точно така, в "Мондриан" в седем и Тейлър бил с костюм "Пиеро Димитри". Преди това Мелания пазарувала. Сигурно в "Бергдорф", не съм сигурна, макар че... да, да в "Бергдорф" е била, защото на другия ден беше с шалчето, което си купила. Но това няма значение. Не била ходила на аеробика от два-три дни и...
– Келнер! – провиквам се. – Още едно "Джей енд Би"? – посочвам към чашата си учуден, че правя поръчката си с въпросителен, а не с повелителен тон.
– Не искаш ли да разбереш какво се случило? – недоволно пита Ивлин.
– Горя от желание – въздъхвам отегчено. – Слушам със затаен дъх.
– Станало нещо много забавно – започва тя.
"Попивам всяка твоя дума", мисля си. За пръв път анти- сексуалността ѝ ми се струва смешна. Именно липсата на похот у Ивлин ме привличаше преди. Сега това ме потиска, изглежда ми зловещо, изпълва ме със страх. Вчера психиатърът, когото посещавам от два месеца, ме попита какъв метод за предпазване от забременяване прилагаме с Ивлин. Погледнах през прозореца небостъргача отсреща, после гигантската репродукция на графичен изравнител над масичката за кафе и отговорих с въздишика: "Работата ѝ". Когато ме попита кой е предпочитаният от нея полов акт, отвърнах съвсем сериозно: "Просрочената ипотека." Едни едва осъзнавам, че ако не са всичките тези хора наоколо, бих избол очите на Ивлин с нефритените китайски клечки за хранене, оставени на масата. Но продължавам да кимам с глава, уж я слушам внимателно, и не посягам към клечките. Вместо това поръчвам бутилка "Шасан Монтраше".