– Не е ли забавно? – пита Ивлин.
Разсмивам се нехайно заедно с нея, но в смеха ми има презрение.
– Да бе, да си умреш смях – изведнъж признавам смутено.
Очите ми шарят по редицата от жени на бара. Има ли никоя, която бих изчукал? Вероятно да. Онова дългокрако маце, дето пие коктейл на крайния стол? Може би. Ивлин се разкъсва при избора на салата: дали да е от стафиди и бамя, тип гъмбо, или от цвекло с лешници и цикория. А аз имам чувството, че и да се бях натъпкал с антиспазматични хапчета, ефектът пак щеше да е нулев.
– Тия не са добре, двайсет долара за някаква яйчена кифла? – възмущавам се, докато разглеждам менюто.
– Това е "му шу с яйчен крем", леко запечено – пояснява тя.
– Абе, да им го мушна отзад, все си е кифла – протестирам.
– Мноого си възпитан, Патрик – отвръща Ивлин.
– Не. Само съм реалист.
– Ауу, умирам за белуга – казва тя. – Ти, скъпи?
– Аз не.
– Защо? – цупи се тя.
– Защото не искам нищо от консерва и нищо от Иран – въздъхвам.
Тя се намръщва високомерно и пак насочва вниманието си върху менюто.
– "Му фу джамбалая" е също нещо превъзходно – чувам след малко гласа ѝ.
Минутите текат. Поръчваме. Блюдата пристигат. Както си му е редът, чиниите са огромни, от бял порцелан; и средата лежат две парчета пушено сашими с джинджифил, заобиколени от точици горчица, най-отгоре се мъдри самотна новородена скаридка, на дъното на чинията има още една, което ме обърква, защото мислех, че това е истински китайски ресторант. Дълго-дълго съзерцавам чинията и накрая, когато помолвам за вода, келнерът се появява със солница, пълна с лютив пипер, и започва да се върти около масата ни и на всеки пет минути ни пита:
" Не искате ли пиперец? Още пипер?" Накрая се прехвърли при друго сепаре и с крайчеца на окото си виждам как седящите вътре бързо покриват чиниите си с ръце. Тогава повиквам салонния управител и го помолвам:
– Бихте ли били така добър да наредите на онзи келнер с пипера да не се мотае пред масата ни? Не желаем пипер. Не сме поръчали нищо, което да се яде с лютив пипер. Никакъв пипер. Кажете му да се разкара.
– Разбира се. Моите извинения.
Управителят се покланя почтително.
– Трябва ли така да прекаляваш с любезностите? – пита Ивлин притеснена.
Оставям вилицата и затварям очи.
– Защо постоянно подкопаваш стабилността ми?
Тя си поема дъх.
– Хайде да разговаряме, вместо да се разпитваме, а?
– За какво? – изръмжавам насреща ѝ.
– Онзи банкет на младите републиканци в "Пла... – тя спира с ръка пред устата, сякаш се сеща за нещо, и продължава: – ...в "Тръмп Плаза" е идния четвъртък.
Иска ми се да ѝ кажа, че не мога да отида, с надеждата тя да има други планове, въпреки че преди две седмици пиян и дрогиран, в "При Мортимър" или в "О Бар", я поканих да дойде с мен.
– Ще ходим ли?
Размишлявам известно време върху това какъв съм глупак.
– Може – отговарям накрая начумерено.
За десерт съм ѝ приготвил нещо специално. На яка закуска в клуб "21" сутринта с Крейг Макдърмот, Алекс Бакстър и Чарлс Кенеди откраднах от тоалетната едно от сапунчетата в писоарите. У дома го залях с евтин шоколадов сироп, оставих го в хладилника да се замрази, а после го сложих в празна кутия "Годива", която вързах с копринена панделка. Сега в "Люк" се извинявам на Ивлин, че трябва да ида до тоалетната, но вместо там отивам и кухнята, като преди това от гардероба си вземам кутийката, давам я на нашия келнер и го помолвам да я сервира така, както си е, казвайки на дамата, че господин Бейтмън се е обадил по-рано и е поръчал това специално за нея. Казвам му още, ако може да сложи някакво цвете, и му бутам една петдесетачка. Минава известно време и точно след като ни прибират чиниите, той се появява и дори аз се учудвам от престараването му. Сложил е кутийката под сребърен похлупак, а Ивлин подскача от радост, когато той вдига похлупака с възглас "Хопала!". Тя посяга веднага към лъжицата, оставена от него до чашата ѝ за вода, (за която предварително съм се погрижил да е празна), и се обръща към мен.
– Патрик, адски си мил...
Ухилен, кимвам на келнера и му правя знак с ръка да се оттегли, когато се опитва да остави лъжица и на мен.
– Ти няма ли да го опиташ? – пита ме Ивлин загрижено.
Цялата се е надвесила над опиканото сапунче, покрито с шоколад, и изгаря от нетърпение. – Обожавам "Годива".
– Не мога повече – пъшкам. – Уф, вечерята... ме изду.
Тя се навежда още по-ниско, подушва кафявия овал и след като усеща някакъв аромат (вероятно дезинфектант),слисано ме пита: – Сигурен ли си?
– Да, скъпа. Изяж го цялото сама. И без това не е много.
Тя поема първата хапка, дъвче послушно и с явно отвращение, после преглъща. Потръпва цялата, изкривява лицето си в гримаса, но се опитва да се усмихне при втората хапка.
– Как е? – питам и пак я подканям. – Изяж го де. Не е отровно.
Със сбръчкано от неудоволствие лице тя все пак успява някак да замаже неприятното изживяване.
– Какво има? – питам ухилен.
– Много е... – Маска на агония покрива лицето ѝ, тя потреперва и започва да кашля. – Много е ментово.
Насилва се все пак да изрази одобрение с усмивка, което в момента е истинско мъчение за нея. Пресяга се за моята чаша с вода и я изпива на един дъх в желанието да се отърве по-бързо от лошия вкус в устата. Щом забелязва колко съм угрижен, пак се насилва да се усмихне, този път виновно.
– Просто... – Тя пак потръпва. – Просто ментата му много.
На мен тя ми прилича на голяма черна мравка – голяма черна мравка, издокарана в оригинален "Кристиан Лакроа", която яде опикано сапунче, и ми иде да се разсмея, но се сдържам, за да не я стресна. Не искам да заподозре нещо и да не изяде целия "десерт". Но тя не може повече и след втората хапка заявява, че е преяла, и отблъсва чинията настрани. И в този момент започвам да се чувствам странно. Изпитах огромно удоволствие да гледам как яде тази гадория, но и се натъжих, защото се сетих, че колкото и забавно да бе, докато тя ядеше нещо, върху което аз и още безброй други мъже са пикали, накрая неудоволствието, изпитано от нея, всъщност бе за моя сметка – неубедително оправдание за прекараните с нея три часа. Челюстите ми се стягат, отпускат, стягат,отпускат, съвсем неволно. Отнякъде долита музика, но аз не мога да я чуя добре. Пресипнала, Ивлин моли келнера ди ѝ купи няколко дъвки от корейската бакалница на ъгъла.
После, както обикновено, вечерята достига кризисния момент, в който Ивлин заявява:
– Искам сериозна връзка.
Вечерта вече съвсем се скапа, така че тази забележка нито ми разваля повече настроението, нито ме заварва неподготвен, но абсурдността на положението, в което се намираме, ме задавя, побутвам чашата си с вода обратно към Ивлин и давам знак на келнера да прибере опиканото сапунче. Търпението ми за тази вечер се изпарява с отнасянето на "пикантния" десерт. За пръв път забелязвам, че през последните две години тя ме е гледала не с възхита, а с нещо като ненаситен глад. Накрая ѝ донасят чаша за вода и бутилка "Евиан", поръчани, без да забележа.
– Виж, Ивлин, мисля, че... – започвам, запъвам се, продължавам: – ...мисля, че загубихме досег.
– Защо? Какво не е наред?
Тя маха на една двойка (Лоурънс Монтгомъри и Джина Уебстър, струва ми се) и от отсрещната страна на ресторанта жената вдига за поздрав ръка, на която има гривна. Ивлин кима одобрително.
– Моята... моята необходимост да... убивам непрекъснато не може да бъде преодоляна – обяснявам ѝ, като внимателно преценявам всяка дума. – Просто... не мога по друг начин да изразя блокираните си... нужди.